Kaldata | 25.02.2012 15:39:00 | 85

Ефектът на "производствения колониализъм", или истинската причина за истерията около пиратството

Антипиратският закон е чудесен пример за това колко е лесно законът да стане оръдие на престъпление. Преди всичко, самата концепция за интелектуалната собственост е престъпление срещу човечеството като цяло. По простата причина, че човек се отличава от останалите животни не само със способността си да се учи от собствения си опит и личните си наблюдения, но и от опита на другите - чрез това, което научава от и за тях. Концепцията за правото върху интелектуална собственост ограничава достъпа на хората до тази информация, т.е. достъпа до опита на останалите. По този начин тази концепция пряко възпрепятства проявленията на това отличие, или, иначе казано, връща обратно човека към животинските му корени. Другата гледна точка е тази, която защитават привържениците на тази концепция - че творческият труд трябва да бъде възнаграден. За такова възнаграждение обаче човечеството в хода на своята история е разработило много различни начини - от филантропия до принудително определяне на цените. Например, ако сега просто бъде регламентирано, че за всяко изтегляне файл от мрежата следва да се заплаща определена цена, е напълно възможно да се постигне положение, при което сумата да бъде почти незабележима за всеки отделен потребител, а автор, към който има някакъв, макар и малък интерес, ще получава за творчеството си достатъчно, за да продължи да се занимава със своята дейност. И колкото е по-голям интересът към него, толкова повече ще бъдат и получените от него средства. Това е само един от многото варианти за подобно възнаграждение. Съществуват и множество други начини да бъде уреден този въпрос. Всички те обаче имат един много сериозен недостатък - те елиминират посредника между твореца и неговата аудитория. Междувременно, именно въпросните посредници настояват за все по-голямо затягане на ограниченията върху правата за копиране на плодовете на творческия труд. Авторът така или иначе е заинтересован от общуването със своята аудитория и винаги може да намери общ език с нея въз основа на общи интереси. Посредникът обаче няма други интереси освен преследването на печалба. Нещо повече: по думите на секретаря на Лондонския профсъюз на печатарите Джон Дънинг, "при триста процента печалба няма престъпление, за което капиталът не би рискувал, дори под страх от бесилка". Фразата ни е известна, защото тя бе цитирана още от Маркс в "Капиталът". Мнозина дори я приписват на Маркс, но самият той, в пълно съответствие с общоприетите традиции на авторското право - именно авторското, а не правото на прекупвача - ясно дава да се разбере от кого я е взаимствал, като по този начин заслугите на истинския автор остават в историята. Така че концепцията за интелектуалната собственост като цяло и прословутият "антипиратски акт" в частност са изградени изключително на смесването на правата на автора с тези на прекупвача. Самият Дънинг едва ли би поискал заплащане за използването на фразата си - за него като автор е важно просто тя да стигне до максимално широка аудитория. Връщайки се конкретно към антипиратския акт, може да се каже, че в него невероятно точно е отразено цялото лицемерие на сегашните защитници на закона и справедливостта. Самият факт, че той на практика отменя презумпцията за невинност, или че позволява по извънсъдебен път да бъдат блокирани всякакви материали, вече е нарушение на общоприетите норми за обществен морал и ред. А това, че по този начин може да бъде блокирано не само конкретно съдържание, а дори цял сайт, на който може да се намират съвършено законни (дори по този закон) данни, е пример за нещо, което самите западни лидери непрекъснато критикуват - масовото наказание за индивидуални грехове. И накрая, фактът, че според този закон дори не е необходимо да се доказва, че искането за закриване на даден сайт идва от правилния източник, т.е. от собственика на правата, открива широки възможности за произвол, на фона на който знаменитите сталински репресии (по време на които, по косвени данни, по-малко от една трета от осъдените са били реално виновни за това, в което са били обвинени), и дори епохата на ограждане на общински земи в Англия, известна с провежданите по нейно време мъчения и екзекуции за скитничество, когато човек е бил наказван за това, че е бил изгонен от собствените си владения - дори тази епоха на фона на новия закон може да изглежда като образец за правосъдие и джентълменско отношение към ближния. Накратко, Дънинг и сега е точно толкова прав, колкото и преди век и половина - капиталът наистина е готов за извършване на всякакъв вид престъпление, включително и престъпление срещу човечеството. Истинската причина за истерията около авторските права е изнасянето на реалното производство на стоки и услуги в страни с евтина работна ръка. Да допуснем, че Дона Каран от Ню Йорк поръча на чичо Ляо, който живее в свободната икономическа зона Шънджън в Китай, да произведе дузина чанти по нейна спецификация. Чичо Ляо ушива на коляно чантите. После обаче се замисля: "Всъщност, защо дузина? Защо не направя още хиляди такива чанти и не ги продам самостоятелно, без посредничеството на Дона Каран от Ню Йорк?". Така и прави. В резултат, първо страдат онези, които са закупили същите тези чанти не заради това, че са качествени, а за това, че са рядкост. Разчитали са да изпъкнат, да покажат, колко са готини, че могат да си позволят да притежават нещо толкова екзотично, а после се оказва, че въпросната "екзотична" стока може да се купи едва ли не на всяка крачка. Ясно е, че те се чувстват обидени заради напразно похарчените пари. На второ място, страда и Дона Каран от Ню Йорк, защото следващия път никой няма да купи чантите й на безбожна цена, а хората ще започнат да се замислят: колко всъщност струват тези чанти, като се пренебрегне фактът, че са рядка бутикова стока? Следователно, изнасянето на дадено производство в страна с евтина работна сила изисква много строг контрол върху количеството произведени стоки. Фактически единственият надежден начин да се контролира то е ограничаване на правото за копиране на всичко наред. Корпорацията Sony, например, получава от продажбата на плейъри много повече, отколкото от по продажба на авторски права за своята музикална колекция, и принципно би могла да се примири с факта, че въпросната колекция се копира безплатно - стига благодарение на това да се продават повече плейъри. Но, да речем, Дона Каран от Ню Йорк, която не произвежда нищо освен ефектни рисунки на чанти, естествено, по никакъв начин няма да се съгласи на такъв вариант. Така че можем да кажем, че страдаме заради чужди грехове. Сблъскваме се с последствията на ограничения, реално произтичащи от нещо съвършено различно от опазването на авторките права, каквито и да са те, а основно от това, че някой иска да си изнесе производството някъде, възможно по-далеч, и да получава пари просто заради това, че разрешава на други да работят за него. Затова и цялата сегашна кампания за затягане на ограниченията върху правата за копиране представлява най-обикновено лицемерие (престъпление, което е достатъчно тежко и следва да бъде наказвано). За съжаление, дотогава, докато пазарната икономика все още се счита за работоспособна, няма да успеем да се избавим от всички изкривени тълкования, свързани с нея, в това число и от антипиратските закони. Единственото нещо, което внася някаква утеха, е, че самата пазарна икономика изживява ако не последните си дни, то поне последните си години. Дори и след неуспеха на настоящия опит да бъде приет антипиратски закон, в близко бъдеще ще бъдат предприети нови опити за прокарване на същия този кошмар под някаква друга форма. Автор: Анатолий Васерман urlhttp://awas.odnako.org//url

Прочети цялата публикация