E-vestnik | 17.04.2014 23:20:15 | 77

Вместо сбогом. Плащат ми да сънувам


(7 март 1927 - 17 април 2014)

Из “Дванайсет странстващи разказа”

Нобеловият лауреат за литература Габриел Гарсия Маркес на концерт на четвъртият Международен музикален фестивал в Картахена де Индиас, Колумбия. Снимка: ЕПА/БТА

В девет сутринта, докато закусвахме на окъпаната от слънцето тераса на „Хавана Ривиера“, ужасяваща морска вълна вдигна във въздуха автомобили от крайбрежния булевард, от паркинга до тротоара и един от тях се вряза в стената на хотела. Беше като динамитна експлозия, вся паника из двайсетте етажа на сградата и направи на пух и прах прозорците на фоайето. Многобройните туристи в залата се разхвърчаха заедно с мебелите, а някои бяха ранени от стъклената градушка. Ураганът трябва да е бил колосален, защото вълната прескочи стената на кея, широкия двупосочен булевард, а имаше достатъчно сила и да раздроби голямото стъкло.

Неуморимите кубински доброволци с помощта на пожарникарите събраха останките от пораженията за по-малко от шест часа, затвориха вратата към морето, пригодиха друга и всичко отново бе в ред. На сутринта никой не се погрижи за забития в стената автомобил, защото мислеха, че е от паркираните до тротоара. Когато кранът го извади оттам, откриха трупа на жена, стегната с предпазен колан за седалката на шофьора. Цялата бе натрошена от ужасния удар. Лицето й беше размазано, ботите — разкъсани, а дрехите — на парцали. Носеше златен пръстен във формата на змия с изумрудени очи. Полицията установи, че е домакинката на новия португалски посланик. Беше пристигнала в Хавана заедно със семейството му преди петнайсет дни и предната сутрин беше излязла на пазар с нова кола. Когато прочетох съобщението във вестника, името не ми говореше нищо, но ме заинтересува пръстенът във форма на змия с изумрудени очи. Не разбрах само на кой пръст го е носела.

Беше много важна подробност, защото се уплаших да не би да е една незабравима жена, чието истинско име всъщност не знаех, но която носеше същия пръстен на десния си показалец доста дръзко, още повече за тогава. Бях се запознал с нея във Виена преди трийсет и четири години на наденички с варени картофи и наливна бира в една кръчма на латиноамерикански студенти. Същата сутрин бях пристигнал от Рим и още си спомням силното впечатление, което ми направи с величествения си бюст на сопрано, с яката от проскубана лисича опашка и с въпросния египетски пръстен във формата на змия. Реших, че е единствената австрийка в дългата дървена постройка заради посредствения испански, който говореше с долнопробен акцент, без да си поема дъх. Но не познах, беше родена в Колумбия и в периода между двете войни, почти дете, бе дошла в Австрия да учи музика и пеене. По онова време наближаваше трийсетте, но изглеждаше по-възрастна, защото не можеше да се похвали с предишна хубост, а беше започнала и преждевременно да остарява. В замяна на това беше прекрасно същество. Както и едно от най-опасните.

Виена още беше древна имперска столица, чието географско положение между двата непримирими свята, наследени от Втората световна война, я бе превърнало в рай за черния пазар и за световния шпионаж. Не бих могъл да си представя по-подходящо място за моята сънародничка, която продължаваше да се храни в студентската кръчма на ъгъла само от вярност към произхода си, защото имаше достатъчно средства да я купи в брой заедно с всички посетители. Никога не узнах истинското й име, беше известна с немското прозвище-скоропоговорка, измислено от латиноамериканските студенти във Виена — Фрау Фрида. Едва ми я бяха представили, и аз си позволих дързостта да попитам как беше успяла да се срасне до такава степен ...

Прочети цялата публикация