Разговор с Явор Гърдев за културата или субсидиите

В четвътрък присъствах на уникален разговор–спектакъл–конференция, организиран от Явор Гърдев в театър „Сфумато“ на тема „Какво да се прави?“

В българското общество от години ври и кипи, ври и кипи в български театър. Идеята на конференцията беше чрез дискусия да придобием някакви ориентири ако не какво да се прави, то поне да разберем посоката, в която се движим или трябва да се движим.

Изпуснах първите минути от разговора, заради поредната промяна на движението около „Семинарията“ тъй че не знам какви са били уводните думи на Явор, но когато влязох, той беше по средата на дълъг монолог, анализиращ политико–обществените процеси в България и свързващ ги с това, което се случва с театъра, а именно за съдбата и възнаграждението на таланта.

Какво е талант? Гърдев разказа, че талантът всъщност е мерна единица за злато, произхождаща от Древна Гърция и леко променена в Римската империя (около една делва, пълна със злато). Тоест, когато за някой се каже че има талант, то това означава, че той може да печели с качествата си.

Помислих си, като в българската поговорка „Има хляб в него“.

След изложението започна разговора с публиката, който беше построен много интересно – водещият сам на сцената, а останалите участват с изказвания и въпроси от местата на публиката. Хем дискусия, хем театрално представление, хем нещо като парламент ;)

А Явор Гърдев определено обича да говори.

Присъстващите от театралната гилдия мигновено насочиха разговора към средствата, които се отделят за култура и за ролята на министъра на културата, като осигуряващ тези средства, който се възприема като адвокат на културата, тоест като човек, който гледа да изпроси от премиера или от финансовия министър някакви пари за култура и че в България е възприета философията да се дава на всички по малко, за да бъдат еднакво недоволни, отколкото по–неталантливите да бъдат отрязани, а по–талантливите да бъдат щедро възнаградени.

Започна доста оживен разговор на тази тема.

Съдейки от скромните си познания по история на изкуствата и на театъра в частност, май няма такъв исторически момент или географско място, в който хората на изкуството да са били доволни от финансирането си, или пък да са смятали, че ограничените, по правило, средства са били справедливо разпределяни.

Разговорът опря и в друга очевидност – има необходимост от политика, както културна, така и всякаква, а в момента няма, в момента има само крепене на статуквото. Ако имаме култура, какво е тя? Трябва ли да я пазим? Ако нямаме пари за всичко, какво да се финансира и какво не? Кои сме ние и кое е важно за нас?

Антоанета се изказа в стила, че „културата“ е твърде широко понятие, че да е задължително да има министър и даде пример, че ако министерството изчезне, културата вероятно ще остане.

А аз се замислих, че българският театър страда от същата болест, за която спомена бившият чехословашки депутат и дисидент Петер Кулан в интервюто, което направи Асен Генов с него.

 „Днес политиката се е изродила в схватка около шведската маса на ЕС“

Не само политиката, а и театърът, изглежда.

Подобен процес тече и в IT бизнеса. Когато участвах в работилниците на конференцията  Startup 2012, където трябваше да измислим някакво послание към правителството за подобряване на бизнес климата. Но около 90% от дискусията се въртеше около достъпа до европейските субсидии за начинаещи бизнеси и „справедливото“ разпределение на средствата от тях. Моите плахи опити да спомена, че бизнес климатът не се ограничава само до това, а има сериозни проблеми в митниците, например, и по–скоро вкарването на субсидии унищожават бизнес средата, отколкото да я развиват, не бях посрещнат с разбиране.

Знам няколко случая, в които средства по програма „Конкурентноспособност“ на ЕС печелят само най–тежките пазарни лидери в България, които правят конкуренцията с тях още по–непоносима. Сещаме се за случая „Пайнер“, които се отказаха от проекта, но има и други, които не са се отказали.

Горе долу в този ключ беше и моето изказване в „Сфумато“. Казах им горе–долу следното:

Има един сегмент от културата, който се развива напълно без контакт с Министерството на културата, а именно Интернет културата. Когато тя има контакт с Министерството, то той се изразява обикновено в репресия на някой обещаващ културен интернет проект, а не в помощ. Там има и таланти и творци, които общуват със собствената си публика онлайн. Само че възнаграждението на таланта не е директно. Творците събират своята публика, увеличават знанията и уменията си, изграждат определена репутация и после тази публика, знания, умения и репутация могат да бъдат превърнати в материална награда. (например като при Циничния Елф) но също хората започват да се занимават с пиар, реклама, журналистика, политика, научна дейност и тн., което е краят на цикъла.
Скромното ми изказване имаше ефекта като на хвърлена бомба, макар и да беше изложено съвсем констативно и без особени емоции...

Възраженията бяха от вида:
– Познавам ли толкова добре театъра, че да твърдя такива работи? (че театърът заслужава да остане без субсидии, например. Не съм казвал такова нещо ;))
– Никога нищо няма да замести театъра, а хората, общуващи по интернет, са сетивно увредени.
– Какво разбирам от театър, че да критикувам.

Отговорих им, че това не е персонална критика към никого, а опит за поглед от другата страна на огледалото и че култура е възможно да съществува и несубсидирана и дори репресирана.

Малко след мен в залата влезе Александър Кьосев, който отново вкара Интернет в дискусията и това определено засили емоционалния градус на разискванията. ;)

Разговорът беше много по–дълъг и по–подробен. Отделен текст заслужава и разменените реплики между д–р Николай Михайлов и Александър Кьосев, където прескочиха някои искри.. но нямам време да разкажа за всичко.



Част от изказването на Я.Г. за таланта. Поради особености на осветлението и на немощните възможности на фотоапарата ми, се получиха интересни визуални ефекти ;)

Прочети цялата публикация