Литературната конфекция на Людмила Филипова

По пет катарзиса на страница във „Войната на буквите“

Реклама за “Войната на буквите” на Людмила Филипова. Снимка: от тв екрана

Тази рецензия ще има две версии. Можете да спрете още на първата, но за ценителите съм предвидила и BDSM.

А) Людмила Филипова е написала нова книга. Защо?

Б) „Войната на буквите“ е една от посредствените книги, за които е унищожена поредната малка гора, макар и „стопанисвана по високоекологични и социални стандарти“. Както толкова много пъти досега, книгата е повече маркетингов проект, отколкото литературен такъв. Людмила Филипова има невероятен талант в тази област, което включва и инстинктите й да търси интересни (особено в комерсиално отношение, щото и литературата се тресе от моди) теми.

Конкретната реализация е просто… Думите не стигат да я опишат, също както не са достигали и на авторката. Образите са плоски и едностранчиви. Айде, да не си говорим за приключенията на княз-прелъстител, който прави дете на ромейска принцеса, която е на път да стане българска царица – в рамките на няколко страници. После пък любовното разочарование го прави първо почти ренегат, откъдето скока до духовен будител е в няколко странички. Та с тази мотивация той опасва цялата страна с апостоли на българската книжевност, без ние да разберем нищо за живота, мисленето, съдържанието на духа и душевността им.

Разните му сюжетни нишки страдат от каквато й да е дълбочина и логичност. Мома-селянка-освободителка се качва на кон и за няколко денонощия се оказва в Рим (с „Порше“ да караш, по-голям зор ще е, отколкото явно е било в онези векове). За два параграфа същата освобождава затворник от ватиканската тъмница, после обратно на седлото и хайде на пристанището Остия и вече се будят в България. Малей, това дори в Холивуд няма да го направят толкова… динамично.

Мимоходом са въвлечени руските князе Игор, Светослав и Олга и като капак на всичко песоглавец (spoiler alert: не чети, ако искаш да се изненадаш!!!) таен близнак (изрод) на красивия ни холивудски княз, който ми наподобява на ДНК-кръстоска между някои неща и образи, смътно познати от Умберто Еко и Орхан Памук (Сори, нямах време да си проверя цялата библиотека).

Особено бях потресена от галопа през световната история накрая, където битки, войни, въздигане и пропадане на империи са маркирани по-бързо, отколкото Кафка би описал отварянето на една врата. Да не говорим за събирането и освобождаването на изгнаници, разделени любовници, смърт и пр. Стават по 5 катарзиса на страница.

Признавам, направих интересно лично откритие с папската любовница и майка Марозия, и тя спомената мимоходом във ватиканските сцени. Дотам, че да установя, че дори в Уикипедия има по-интересен и мотивиран разказ за тази иначе невероятна личност.

Изреченията са кратки и за съжаление, елементарни (може би някой редактор си е мислел, че така прави текста по хемингуейевски мускулест, но за съжаление му се е получило колкото на Шварценегер, ако играеше Крал Лир). Естествено, в грамотността на текста са останали някои от характерните за този автор следи, които дори и табун от редактори и коректори явно не са успели да уловят. Опора е Упора и пр.

Аз лично никога не вярвам в случайността на тези „ключове“ към грамотността. Също така съм впечатлена, че авторката избира да цитира самата себе си, от други свои, несвързани с темата предишни книги, в частта за „хората, които винаги летят, и други, които се молят и мечтаят за криле!“

Е, това е сам да се приемеш за жив класик…

Но да се върнем на главното: тезата за „българицата“ и няколкото „конкуриращи“ се азбуки, с които би трябвало да се създаде или оспори българската държавност и независимост на духа. Това не е лъжица, с която трябва да се заиграва ...

Прочети цялата публикация