Валери Петров: Дълбоко вярвам в светлото

Валери Петров

Едно от редките обширни интервюта на напусналия ни Валери Петров е дадено пред незрящия журналист Йордан Георгиев за неговото предаване за театър “Без маски” по университетското радио “Алма Матер Класик ФМ”. То беше включено тази година в едноименната книга на автора, издадена от “Жанет 45″. Поместваме откъс в памет на големия творец.

- В едно интервю преди време бяхте споделили, че противно на всеобщата представа за вас, вие си оставате човек на литературата и твърде слабо познавате живота. Претърпяла ли е промяна през последните години тази ваша позиция?

- Може би ще прозвучи силно, но все така усещам, че моят живот е, така да се каже, е почти професионален. И зная, че това се отразява на нещата, които правя. Представям си, че ако бях сменил няколко професии, няколко различни градове и няколко изкуства, щях да бъда по-богат, да познавам по-добре хората, по-дълбоко да познавам живота. Моята дълбочина идва от собствените интелектуални усилия и от прочетеното, видяното, слушаното. От друга страна, може би за утешение си казвам, че това пък ме е направило малко по-наивен, а оттам и по-лесно преодоляваш обективните затруднения, по-мъчно изпадаш в униние. Защото така си натрупал сравнително малко лични наблюдения в посока на това, че животът е една доста мръсна история, и оптимизмът, дошъл и от вярата в себе си, надделява. Като гледам този мой дълъг живот, преминал през много социални промени, без самият аз да съм изменил социалните си възгледи, усещам, че тези две неща: вярата в силите си, от една страна, и подценяването на затрудненията - от друга, са правили тъй, че по-леко съм изкарвал сложностите на живота в обществен план, схемите и тесногръдието в изкуството и в критиката. Защото аз съм бил много сериозно критикуван още от първата си книга. Труден е бил пътят, но не съм усещал толкова болезнено тези затруднения. Не съм привърженик на раздирането на ризите. Същото нещо, от което друг би могъл да страда прекалено много и да изявява това страдание, при мен като че ли минава малко по-леко. Това ми е помагало. Както и незнанието - колко зло има в живота.

- Спомняте ли си как и кога точно литературната пътека ви отведе до храма на Мелпомена? И с какво театърът дообогати творчеството ви през годините?

- Моят характер в изкуството е такъв, че винаги съм търсил нови жанрове, нови полета, в които да изразя себе си. Вземете първото, за което говорихме - за рисуването и живописта. Като прибавим и литературата, още оттам вече се движех в две линии. По-късно дойде обичта към театъра, след това се прибави и обичта към киното, на което също съм отдал много години. Да не забравяме и преводачеството. Така че един от факторите за това многообразие на творческия ми път е тази жажда за изпробване на друга техника, на спецификата на нови и нови изразни средства в различните изкуства. Как започна всичко с театъра? Тогава работех в хумористичния вестник „Стършел“, аз съм един от групата негови основатели. Този вестник и досега съществува, но много се е променил или поне на мен ми се струва, че тогава беше много по-жив, много по-хубав. В екипа бяхме все млади хора, жадни да показват какво могат и сякаш правенето на самия вестник не ни стигаше. Тогава започнахме да правим празници на „Стършел“, използвайки една или друга годишнина. И на тези празници се изнасяха цели програми, които постепенно се превръщаха в театрални спектакли със сатиричен оттенък. А тези спектакли се посрещаха с голям възторг от публиката. Може би перспективата мами, но ...

Прочети цялата публикация