„Съзирам душата на България“ от Евелин Банев - Брендо (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Имал съм и други тежки периоди в живота си, но времето в затвора не може да бъде сравнено с нито един от тях. Когато човек загуби свободата си, разбира, че тя е една от най-големите ценности.

През този период отхвърлих отчаянието, опровергах озлоблението, прецених за излишно да споделя дори, че не съм извършил нищо нередно. Вместо това избрах да напиша своето послание към тези, които искат да променят живота си и да се чувстват освободени, удовлетворени и щастливи.

Тази книга се роди в затвора, защото любовта към живота не може да бъде лишена от свобода.

ОТКЪС

Защо написах тази книга?

Вълните на живота ме изхвърлиха на най-необитаваното и пусто място. Задавах си много въпроси, на някои от тях си отговарях лесно, други ме провокираха да търся мъчително отговорите. Преживях най-дългите дни и нощи в живота си, докато настъпи моментът, в който съзрях душата на лотоса.

Възхитих се на целия си живот, на цялата моя история, изпълнена с много обрати, трудности, болка, радости, борба и самоосъзнаване. Възхитих се на любовта, която никога не е спирала да ме тласка силно напред и която винаги ме е правила изключително щастлив. Всичко това ме вдъхнови да напиша моето послание, да споделя живота си и възгледите си, да напомня, че промените в живота не са мистичното изключение от правилата, а самите правила.

Ние, хората, трупаме богатства за сметка на собствените си същества, докато накрая разберем, че сме загубили самите себе си, но тогава е късно, времето е отминало. Тези от нас, които съзнават приближаването на смъртта, постигат много повече в живота си.

Основната причина да напиша тази книга, е болката за моите деца, болката за всички деца по света, които също като мен мечтаят или по-скоро аз мечтая също като тях. Това е моето лично послание към децата по целия свят.

Те не трябва да се привързват към абсолютно нищо, трябва да се забавляват, да се радват на мига, а ние – родителите – трябва да се грижим те да бъдат радостни и щастливи, защото го заслужават. Защото животът е един миг и нищо повече. Колкото по-дълбока е любовта ни към децата, колкото по-богати са взаимоотношенията ни с тях, толкова повече ще знаем. Любовта към децата ще се превърне в огледало на живота ни.

Написах книгата и заради моята майка, на която не успях да дам достатъчно любов и сила.

Моля се написаното от мен да бъде четено от хората, които са готови да го прочетат, моля се те да бъдат колкото е възможно повече, защото тук споделям идеята, че всеки човек на планетата може да изживее смислено живота си.

Мечтая си книгата ми, скъпи читатели, да стане част от живота ви.

Изхвърлен и забравен, с поглед разсеян съзирам живота, а мъгливите призраци провокират и радост, и болка дълбоко в мен

Падението

Той беше поставен на колене. Срещу него се водеха дела за наркотрафик в няколко европейски държави. Беше се превърнал в жертва на политическата система в България – страна, в която се ширеше корупцията и беззаконието на фона на политико-икономическата криза.

Максим беше попаднал в капана на тази зловеща система и днес стоеше в тъмната килия на Централния софийски затвор – безпомощен, облян в пот в този летен ден, очакващ поредния шамар на правосъдието.

Всичко от този момент нататък се развиваше на забавен каданс.

Ситуацията около него беше зловеща, цялата система беше против него и изгледите за свобода и успех на този етап бяха просто мираж. Не заслужаваше да бъде наказван от съдбата така жестоко и по този начин.

В действията си Максим беше непоколебим, упорит, амбициозен, работеше, без да спира, беше убеден, че успехът му е предопределен и той ще го постигне. Постигаше всичко в живота си с лекота, притежаваше всичко, което пожелае.

Беше пораснал в бедно семейство, без баща, но още от детството си живееше с големи очаквания за бъдещето. Беше решен да върши нещата по своя си начин и обичаше да изнася представления в живота си.

Той знаеше как да живее. За него беше важно да бъде човек, а не човече. Обичаше живота, обичаше да пътува, обичаше да се забавлява посвоему.

Животът му беше сензационен – нощни похождения, добри ресторанти, млади манекенки, буйна банда приятели, жадни за приключения. Всичко това се беше превърнало в легенда. За него животът беше спектакъл, беше изпълнен с безкрайност. Решен още от ранно детство да промени живота си, Максим беше постигнал огромен успех и затова се забавляваше.

Всички, които го познаваха, знаеха, че той е изпълнен с енергия и сила, че животът за него е предизвикателство. Новите възможности го вдъхновяваха и мотивираха. Той се беше превърнал в инструмент за печелене на пари – това осмисляше дните му, това раждаше новите му мечти, хранеше надеждите му.

Притежаваше имения, самолет, колекция от скъпи картини, златни часовници и какво ли още не, но нещата не бяха такива, каквито изглеждаха на повърхността. Макс обичаше да печели, да твори и да гради, обичаше да побеждава. Но животът му не беше толкова идиличен – едва доловимо се промъкваше призракът на катастрофата и това като че ли още повече засилваше темпото. Постигнатото му се струваше все по-недостатъчно. Той напрягаше силите си до предела, работата го завладяваше все повече и повече.

Беше се превърнал в роб на часовника, в роб на мечтите на тези, които го заобикаляха, заслепен от измамната, от илюзорната представа за успех. Всъщност Макс все по-дълбоко затъваше. Нищо не беше достатъчно за него. Имаше всички пожелани материални неща, но не беше намерил онова, което търсеше, което му липсваше. Семейството му се разклащаше, беше се отчуждил дори от децата си. Изживяваше духовна криза.

Постепенно губеше някогашния ентусиазъм, а мрачната меланхолия завладяваше живота му. Всичко започваше да му омръзва до смърт. Бесният ритъм на работата му, амбициите му, предизвикателствата, които овладяваше – всичко това го тласкаше към падението, към низходящата спирала на живота. Колкото и да знаеше как да играе твърдо, да бъде сред най-добрите, Макс губеше своя облик, чар, сила и енергия.

Тогава се случи това. Затворът го приземи и му напомни, че е смъртен, че е като всички останали. Тук той достигна до състояние на умиротворение, тук той реши да промени окончателно курса на своя живот, окончателно да загърби своето минало, да се раздели с неизменните си победи, да се раздели с лукса, който беше постигнал.

Сега мечтата му беше по-бързо да получи свободата си. Беше мобилизирал силите и възможностите си да спечели, за него победата сега беше свободата, заветната свобода. Мислеше си за това как до този момент беше постигал всичко, как беше блестящ, невероятен, прекрасен и безстрашен, как всички очакваха чудеса от него.

Макс знаеше, че животът е изпълнен със сили и енергия. Той вярваше, че пробуденият и просветен човек е силен и жив. Това му даваше сили и енергия да се бори за свободата си. Някогашната му решителност се завръщаше, връщаше се вярата, че ще постигне предопределеното му от съдбата. Тайните, които пазеше в себе си от детството, се превръщаха в силна мотивация за него да тръгне по пътя към духовното си израстване.

Сега излежаваше тежката си присъда. Всичко се случваше бавно, много бавно. Понякога минутите му се струваха цели часове, а часовете преди разсъмване бяха безкрайни. Часовникът нямаше никакъв смисъл, защото цялото време на света беше заключено между четири стени. Тишината и безвремието проникваха навсякъде и завладяваха всичко.

И все пак бремето минаваше и макар и бавно, го приближаваше към свободата, която щеше да се превърне в неговата пълна победа.

Живях с частичните нагласи, но те не ми донесоха пълното удовлетворение. Отворих очите на разума, за да видя безпределната радост, красота и любов…

Новото начало

Слънцето беше изгряло. Огромните железни врати на затвора се затвориха зад гърба му и той беше свободен. Можеше да прави каквото си поиска. Ухаеше на пролет, птичките чуруликаха, цветята се бяха събудили за новия си пъстър живот. Макс вдишваше бавно въздуха, усещаше свободата.

За него всичко беше променено, бяха се открили нови хоризонти, които го зовяха. Вървейки сам по булеварда, мислеше за децата си – искаше да ги прегърне, да ги целуне, да им каже, че ги обича, но знаеше, че не е готов за тази среща. Именно децата бяха силната му мотивация да потърси промяната в живота си.

Той изцяло беше променил възгледите си за света, за хората. Тази трансформация беше започнала още в затвора. Той медитираше дълго всеки ден, правеше физически и духовни практики, беше превърнал това отвратително място в своя рай. Водеше си записки, пишеше стихове.

Беше разпродал всичко, което имаше – имотите и именията по екзотични места, колекциите си, дяловете си по дружествата, които бяха неговата империя. Личният му самолет беше останал някъде в Африка. Той беше гордостта на Макс, неговата перла, подготвена да превозва диамантите из Европа.

От всички продажби беше заделил много малка, нищожна сума за себе си, всичко останало беше оставил на децата си, най-вече за тяхното образование.

Никой не знаеше, че е на свобода. Той вървеше сам и се наслаждаваше истински на свободата си. Може би за първи път в живота си знаеше какво иска и как да го постигне. Знаеше, че няма връщане назад. Знаеше, че не трябва да спира подема на трансформацията, която го променяше, която го обновяваше. В сърцето му бяха престанали да бушуват ураганите на противоречието.

Беше загубил всякаква представа за времето. Усещаше с цялото си тяло топлината на Божествената енергия и това му доставяше невероятна наслада. Вървеше и тихо се усмихваше, чувстваше се щастлив, защото знаеше, че е стъпил на пътя към Просветлението, на пътя към вечното щастие. Болката, която преживя, беше силна и страшна, но сега в него се разпалваше огънят на любовта, щастието, мира и покоя.

Докато вървеше сам и се наслаждаваше на всичко, което го заобикаля, си мислеше за своето предстоящо пътуване. Така той нарече своето ново начало, пътя, който му предстоеше да извърви. Мислеше за всички истини, за отговорите, които търсеше и знаеше, че ще намери.

Никой не знаеше и за неговите намерения. Той беше решен да намери своя нов духовен дом, своя нов свят. Не искаше да се връща назад, искаше да забрави всичко, искаше да скъса с миналото. Знаеше, че със своя избор ще обиди всички, които го обичаха и подкрепяха през цялото време, но беше решен и знаеше, че няма връщане назад.

Сърцето му силно туптеше от вълнение, още не можеше да повярва, че трансформациите в него се случваха. Нямаше желание да се вижда с никого, искаше да осъществи намеренията си докрай.

През целия ден летеше, мечтаеше, мислеше си за пътуването, а в полунощ се отдаде на медитация в хотелската си стая. Това бяха моментите, в които Макс прекратяваше дърдоренето на ума за достатъчно дълго време, моментите, в които бягаше от суетата и напрежението на всекидневието, моментите, в които чуваше тихия и спокоен глас на Божественото. Това беше неговото спасение и в затвора. Това беше и причината той да открие своя Божествен рай дори там.

Медитацията беше неговата врата към блаженството. Усещаше гласа на мистерията, дочуваше го как го зове да усети духовната атмосфера. И сега той се вслушваше в гласа на тишината в очакване, нетърпелив като малките деца. Цялата нощ премина под диктата на медитацията.

Беше много ранно утро и Макс вървеше пеш. В багажа му имаше малко дрехи и няколко книги. Нямаше ги марковите дрехи, скъпите обувки и аксесоари, уханието на скъп парфюм. Беше облечен много непретенциозно и вървеше щастлив, защото знаеше, че това е новото начало, това е пътят, по който искаше да върви, защото се беше отрекъл от всичко в името на това да намери своето истинско щастие и удовлетворение, да изпълни своята мисия, да се докосне до истинската хармония, да извърви пътя на светлината към своето просветление.

Може би в този момент той беше един от най-щастливите хора на планетата, може би потъваше в Стара планина, Рила или Сакар планина, може би заминаваше някъде из Хималаите, но усещаше как намира системата, която ще освободи тялото, ума и душата му. Това го вдъхновяваше, той стъпка по стъпка вървеше, доближаваше се до живот, изпълнен със смелост, до живот без страх, живот, изпълнен с изобилие от радост, щастие, любов и хармония.

Макс вървеше уверено по пътя, който бодеше към новото начало, към истинската и пълна свобода. Той не пътуваше със своя частен джет, не пътуваше в първа класа, не пътуваше със своята скъпа и любима кола, защото това беше най-различното от всички пътувания досега.

Никога повече не се върна назад в живота си, нямаше и намерение да се връща. Гледаше напред, знаеше, че сега живее истински в пътуването си, в неочакваното, в предстоящото, във въображението си. Знаеше, че това пътуване ще подхрани ума и сърцето му, ще го изпълни с любов и знания.

От този момент никой нямаше никаква информация за блестящия някога Макс – като че ли потъна вдън земя. Единствено най-близките му знаеха, че е жив и здрав и че е някъде, където му е добре сам. Минаваха месеци, години, а от него нямаше никаква вест. Близките му си спомняха, че го има, на рождения му ден или когато разглеждаха негови снимки.

През всичките тези години той трупаше знания, имаше физически и духовни занимания, живееше някъде из пещерите, медитираше, вървеше по новия си път към Просветлението, беше на вълната на блаженството, цялото му същество се беше превърнало в неговото трето око.

Минаваха години, а като че ли си беше отишъл за миг. Нямаше го, но духът, силата и енергията му започнаха да се усещат, физически не беше сред децата си, но осезаемо започна да се усеща живото му присъствие. Той изпълваше всяко дихание, изпълваше всички, които го обичаха и носеха в сърцата си.

Всяка мисъл на децата му за него ги изпълваше с позитивно чувство, те усещаха неговото присъствие, чувстваха го като своя сила и опора. Колкото и да се бяха отчуждили през годините, те осъзнаваха, че Макс е техният скъп баща.

Той живееше в уединение, изгубил изцяло спомена за своето минало. Искаше да опрости живота си, да намери неговия нов смисъл, да промени фундаментално начина, по който гледа на света, да намери своя нов дом, да заживее в хармония и свобода, да се докосне до Просветлението.

Завръщането за него беше мисията и дългът на живота му.

Безмълвен е животът…

Смаян е денят, нощта е бледа… Умът блуждае, а бягам аз от спомена на миналото мое, вперил поглед в нови хоризонти, и търся новото начало…

Прочети цялата публикация