Петров на ръба на киното

„Досието Петров“ е филм с претенции, с който беше открит тазгодишния Sofia International Film Fest. (къде изчезна хубавата дума „кинопанорама“ :))

(надолу разкривам подробности от сюжета, продължете на свой собствен риск)

снимка

Александър Петров е актьор, който бива принуден в последните години на тоталитарния режим да напусне театъра заради жена си, която в емоционален жест съсипва представление на пиеса за Ленин и то точно когато съветският посланик е вътре.

За пореден път „Досието...“ потвърждава, че разказът се получава добре, когато човек разказва за нещо преживяно и се получава комично зле, когато пише по митове и легенди.

Така и не се появи приличен игрален филм, който смислено да разкаже практиките на тоталитарния режим в изкуството. А уж там би трябвало да е най–лесно, защото хората които работят в тези сфери би трябвало да са най–талантливите разказвачи.

Когато се говори за филми, третиращи миналото, винаги опираме до въпроса за достоверността. А тя бива няколко вида:

– историческа достоверност – когато действащите лица са реални исторически фигури и на екрана се възпроизвеждат реални исторически събития.  (като в „Ерин Брокович“)

– достоверност на епохата – когато героите са измислени, но действат в реална историческа обстановка (като в TILT)

– психологическа достоверност – когато и епохата и фигурите са измислени, но действащите лица постъпват правдоподобно според обстоятелствата и особеностите на характера си.  (като в „Междузвездни войни“)

За целите на изкуството най–важна е психологическата достоверност, а другите две са необходими само понякога.

Досието „Петров“ не е исторически филм, не се отнася за конкретни съществуващи лица, а обобщава преживяванията на средностатистически театрален актьор, преквалифицирал се в политик, който се опитва да остане честен към себе си в трудно време, тоест в случая можем да обсъждаме само достоверността на епохата и психологическата достоверност.

Достоверността на епохата е посредствена. Присъстват ключови факти – безумните политически и исторически пиеси, с които се плащаше данък на соцреализма, новогодишната реч на Тодор Живков, ровичкането на Държавна сигурност в театралния репертоар и в душите на хората, невероятната сивота на ежедневието, но присъстват и много смехотворни моменти – возенето с чайки на лица, които не са от най–високите етажи на партийното и държавно ръководство, абсурдно публичната дейност на Държавна сигурност при осигуряване на охраната на посещения на официални лица и тн. Има някои добре уцелени детайли, които предизвикват хихикане в залата.

Също както и в „Отрова за мишки“,  разпознаваемото, но слабо представяне на реалностите на тоталитарния режим преди 1990–та преминава в абсолютно фантастична версия на реалността след 1990г., която се родее с такива шедьоври на политическата фантастика и конспирология като „секретната част“ на „Плана Ран–Ът“. Тоест, ако искате да разберете нещо смислено за България преди и най–вече след 1990–та, не се хабете за „Досието Петров“. Не става за тая цел.

Сега да видим психологическата достоверност.

Играят голяма част от старите ни познати от „Четвърта власт“ и то играят подобни персонажи – Михаил Билалов, Христо Шопов, Ивайло Герасков, Ана Пападопулу... Деян Донков е прескочил откъм тъмната страна :) Павел Чернев вече става твърдо филмова звезда и вече застрашава славата на първопроходеца Ути Бъчваров като Бидона в „Трафик“.

Това е добре, защото героите им приличат на реални хора, не си декламират ролите и са горе–долу наясно с мотивацията си. Но не успяват да спасят филма. Въртенето на копчето с цвета докрай (тоест сгъстяването на боите) е произвело една пародийна мелодрама с поносими герои.

Все пак, след „Под прикритие“ имаме нови стандарти за пресъздаване на криминално–мутренската реалност.

Специалистите казват, че и звукът е много добре.

Може да се гледа, но нищо няма да загубите ако не го гледате.

Прочети цялата публикация