Mediapool.bg | 16.04.2015 13:50:41 | 116

Адската машина, България и бездната


1. Подготовката на атентата: Велики вторник, 14 април 1925 г., 20 ч. Градинката край църквата "Св. Седмочисленици” е пълна с богомолци, излизащи от вечерната служба на Страстната седмица. Пролетта на 1925 г. е доста хладна и дъжделива, досущ като сегашната. По тази причина никой не обръща внимание на трима младежи в дълги палта, с ръце в джобовете, които се навъртат край входа. Малко след 20 ч. покрай южната страна на църквата се задава снажен мъж с военна осанка, който редовно минава оттам на път за дома си на ул. "Цар Шишман” 39, точно зад храма. Това е запасният генерал Константин Георгиев. С появата на генерала двама от младежите (Ат. Тодовичин и Ж. Динов) се насочват към него, вадят парабели, разнасят се три изстрела. Още след първия изстрел генералът пада мъртъв. Убийците успяват да се измъкнат, необезпокоявани в суматохата. Генерал Константин Георгиев е депутат в XXI ОНС от управляващия "Демократически сговор” и секретар на софийския клон на Дружеството на запасните офицери. Столицата е просто парализирана от този необясним престъпен акт. Съвременници пишат как още тогава започнали да ги гнетят лоши предчувствия, че нещо кобно витае във въздуха, още повече, че малко преди това се е разнесла вестта за неуспешното покушение срещу цар Борис III в Арабаконак. Предвид общественото положение на покойника е обявено, че опелото ще се извърши в катедралния храм "Св. Неделя” на 16 април. По протокол се очаква да присъства целият Министерски съвет, народните представители и генералитетът, както и цар Борис като върховен главнокомандващ, с което е задействана първата брънка от един зловещ план. Българското общество още не подозира, че заговорници от БКП вече са сглобили адската машина, чийто взрив ще потопи страната в масови братоубийствени кръвопролития. 2. Хронологията: българските смутове 1923-25 г. Снимка:stara-sofia.com Превратът на 9 юни 1923 г. срещу правителството на Александър Стамболийски, извършен от Военния съюз и дейци на буржоазните партии, сваля  от власт дружбашкия режим на БЗНС, който става все по-авторитарен. Но и правителството на Александър Цанков, в което военните доминират, освен че идва на власт по нелегитимен начин, не донася нито обещаваното успокоение, нито конституционализъм. Интересното е, че на 9 юни БКП запазва неутралитет. Официалната позиция на ЦК на партията, изразявана от Васил Коларов и Георги Димитров е, че става дума за "сблъсък между селската и градската буржоазия”. Оценката на Изпълнителното бюро на Коминтерна е съвсем различна. Григорий Зиновиев, който председателства Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал (ИККИ), усилено координира подготовката на въоръжено въстание в Германия, предвидено за октомври-ноември 1923 г., което трябва да доведе на власт многобройната и добре организирана Германска комунистическа партия. Коминтернът има интерес от изпреварваща "димна завеса” и лесно стига до извода, че и в България е назряла "революционна ситуация”. Чрез Васил Коларов (тогава генерален секретар на Коминтерна) са спуснати съответните указания и инструктори, отделени са значителни средства. Становището на Коминтерна изцяло се различава от анализа на основателя на БКП Димитър Благоев и на местни дейци като Тодор Луканов, които не съзират никаква революционна обстановка в страната. Правителството на Цанков внимателно следи обстановката и още на 12 септември изпреварващо арестува 2000 дейци на БКП. Въпреки това Г. Димитров и В. Коларов вдигат бунт в Северозападна България (а не в големите градове!), който обявява Работническо-селско правителство, тоест Съветска република. Целта е да пламне и Враца и оттам да бъде ударена София. Поголовно се избиват по-заможни хора, запасни офицери, адвокати, кметове, стражари. Армията, вярна на правителството, сравнително бързо потушава бунтовете. Георги Димитров, Васил Коларов и други организатори бягат в Югославия, оставяйки подлъганите въстаници на произвола на съдбата. Комунистическата историография определяше септемврийските събития като "първото антифашистко въстание в света”, което би трябвало да означава, че тези трагични събития изпреварват по време дори появата на фашизма. И днес историците продължават да спорят колко са жертвите, които България дава в братоубийствените сблъсъци. Историографията преди 1989 г. говореше за 30 000 убити, докато според днешни историци броят на жертвите и от двете страни е поне два пъти по-малък, но така или иначе септемврийският метеж от 1923 г. е началото на една, макар и негласна, гражданска война. 3. България на ръба на бездната. През цялата 1924 г. насилието от двете страни продължава. През февруари 1924 г. Коминтернът обсъжда "българския въпрос” и решава, че "курсът към въоръжена борба” е правилен. На 2 април БКП е разпусната по силата на Закона за защита на държавата (ЗЗД), но по този начин тя губи легалните си източници на финансиране и става зависима единствено от парите на Коминтерна. А те не са никак малко. В споменатия протокол от февруари 1924 г. само за следващите шест месеца се предвиждат около 60 000 долара (по тогавашен курс 1 долар = 137 лв.). Така Коминтернът на практика "купува” БКП и в неин реален ръководител се превръща съветският емисар Владимир Милютин. На 7 май умира Димитър Благоев, всепризнат авторитет сред тесните социалисти, който, макар и тежко болен, се стреми неговата партия да не е под пълния диктат на Москва. И тази пречка е отстранена. А Васил Коларов и Георги Димитров, макар и от чужбина, поемат оперативно кормилото на БКП. На 17-18 май се провежда т.нар. Първа витошка конференция, на която Станке Димитров-Марек, съгласно инструкциите на Коминтерна, започва подготовка за ново въоръжено въстание и установяването на Работническо-Селска власт. В писмо до Военния център Марек пише: "Аз смятам, че трябва, Виктор (Георги Димитров) смята, че може!”. Но как точно БКП смята, че ще вземе властта? Достъпните вече протоколи на Московското съвещание на БКП по атентата в "Света Неделя”, Единния фронт и македонския въпрос (Москва 31 юли-15 август 1925 г.) хвърлят светлина по въпроса. В тях откриваме следното признание на Петър Абаджиев (Иван), член на Военния център и фактически организатор на атентата в храма "Света Неделя”: Всички наши другари бяха разкрити. Организациите бяха разсипани от всекидневни провали и убийства. И трябваше като един умиращ кон, поне де ритнем преди да умрем. И ние ритнахме. Военната организация (ВО) на БКП в периода 1924-1925 г. решава да удари властта с индивидуален терор. Държавата пък отговаря с контрамерки и говори за "законна самоотбрана”. Съставят се списъци на лица, които трябва да бъдат "неутрализирани”. Комунистическата партия се въоръжава усилено и парите, които идват по линията на Коминтерна явно не са достатъчни. От Москва разрешават да се обере Софийската митница. Извършват се и други "ексове” (експроприации) на гербови марки в Павликени и другаде, които донасят на нелегалната компартия още 5 млн. лв. БКП решава да "удари” с убийството на прокурора Димчев – първи акт на централната терористична група. За начало не се търси ликвидирането на известно политическо лице, а се сондира почвата. "Неотговорни фактори” пък ликвидират секретаря на ЦК Вълчо Иванов и захвърлят тялото му на гърба на Зоологическата градина, точно под прозорците на журналиста Йосиф Хербст. ВО на БКП контраатакува с убийството на големия български историк проф. Никола Милев, главен редактор на в. "Слово” и виден деятел на ВМРО, защото "иска по-силно да удари правителството и македонстващите и да прецени как те ще действат на практика”. В отговор "безотговорни фактори” убиват на улицата депутата от БКП Тодор Страшимиров, брат на писателя Антон Страшимиров, който съкрушен излиза с некролога "Убиха и брат ми Тодор Страшимиров. Бог да пази България!”. Писателят явно предчувства, че смъртта ще започне да коси наред. Черни страници от мартиролога на българския ХХ в. Постепенно в БКП назрява идеята за "голям атентат”. Първата идея е "ударът” да е в "Юнион клуб”, където често се събират министри и депутати. Но човекът на ВО, който е келнер в клуба, е уволнен. Тогава някой се сеща за клисаря Задгорски в "Св. Неделя” и от края на 1924 г. малко по-малко започват да складират взрив под купола на църквата. Ето какво свидетелства Петър Абаджиев в протокола от вече цитираното Московско съвещание на БКП през 1925 г.: Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, но не мислихме, че ще има военно положение, полицейски час в 19,30 ч. и всеобщи арести. Ние замислихме да избиваме "Обществената безопасност”, а после се каза, че трябва да избиваме военните. Даде се нареждане да бъде убит Коста Георгиев и той биде убит. Аз измерих черквата, направих скица и я изпратих на Иван Минков и Коста Янков. Гледах в черквата да се постави взрив под пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч… Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз исках да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И настина много от ранените измряха вследствие на отравянето… Именно на Петър Абаджиев на 15 април 1925 г., тоест ден след убийството на ген. Георгиев, е връчена заповед от името на ЦК на БКП: "Да се пали фитилят!” И той хладнокръвно, без колебания, изпълнява тази заповед. Известно е, че в тройката, взела решението “за” от името на Младежката организация, е бил тогава още никому неизвестният Вълко Червенков. А Тодор Павлов, философ марксист-ленинец, бъдещ регент и председател на БАН, от името на ЦК одобрява решението. По-късно всички отричат, че е било така. Десетилетия наред комунистическата историография се стреми да докаже, че решението за атентата е било взето от група фанатици – някакъв "ляв център”. Протоколите сочат друго. Безспорен е и фактът, че съветска Москва не само е наясно със случващото се, но и че един от ръководителите на международния отдел на ГПУ, Трилисер, пряко координира извършването на атентата в храма "Св. Неделя” – един от най-мащабните и кървави терористични актове в историята на ХХ в. 4. Велики четвъртък, 16 април 1925 г., 15 ч. Старата софийска катедрала "Св. Крал”("Св. Неделя”) е препълнена с народ. Тук е целият Министерски съвет, начело с премиера Ал. Цанков, целият генералитет, в храма има и множество жени и деца, ученички от Първа девическа гимназия. Многолюдно шествие следва погребалният кортеж, който в 14.30 ч. тръгва от дома на убития генерал на ул. "Цар Шишман”. Военна музика свири траурни маршове, а пред ковчега върви вдовицата, водейки за ръка двама невръстни синове. На площад "Св. Неделя”, под камбанен звън и химна "Кол Славен”, близки на генерала внасят ковчега му в храма. Докато хорът пее "Достойно ест”, министрите, депутатите и други официални лица заемат местата си. Царят закъснява, защото е в Бели Искър на погребението на главния си ловджия Петър Котев, убит в Арабаконак. Катедралният храм дотолкова не може да побере стеклото се множество, че софийският митрополит Стефан нарежда да изнесат ковчега на покойника към олтара, поради което присъстващите министри минават напред и вече не са под купола. Без да знае по-този начин владиката Стефан спасява живота им, а планът на атентаторите да обезглавят вкупом властта търпи неуспех. В 15.20 ч. дяконът благоговейно поднася Евангелието на владиката. Хорът замлъква, а с думите "Мир всем” митрополит Стефан приканва присъстващите да чуят Светото Евангелие от Йоан. Със силния си глас владиката чете думите на Христос пред юдеите в Йерусалим: Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот (Иоан. 5:24). Едва митрополит Стефан произнася думите "от смърт към живот”, когато експлозията на 25 килограма динамит взривява Божия дом. Тухли, греди и железа се сгромолясват върху множеството. Куполът над централната част на храма се срутва; експлозията на "адската машина” създава у присъстващите усещането, че е настъпил краят на света. Чуват се воплите и стенанията на ранените. Навред има трупове и осакатени тела. Андрей Ляпчев, останал по чудо невредим, свидетелства: Внезапно стана огромна експлозия и всичко притъмня… За щастие стоях под две арки, така че избегнах нараняване. Постепенно, сред стенания и плач, богомолците започнаха да дават признаци на живот. И всички се втурнаха към вратите и прозорците, много от които бяха широко отворени… Много прояви на героизъм бяха отбелязани и най-голямо кавалерство бе показано към жените и децата. А друг очевидец и бивш министър – Петър Пешев – пише в спомените си, че експлозията на "адската машина” е запратила България в бездната. Тепърва оцелелите ще го осъзнаят. 5. Кървавият епилог Предстои най-тежкият Великден в българската история. Какво коварство!… Какво душевно осквернение, какво гнусно нечестие в деня, в който всяка християнска душа се ужасява от черния образ на предателя Юда и се стреми да коленичи пред поругания, изтезавания и разпнатия Богочовек… Всяко царство – казва Христос – разделено против себе си, запустява, и всеки град или дом, разделен против себе си, няма да устои” (Мат.12:25). Ние, българите, много лесно забравяме тази истина и затова често ни сполетяват нещастия. Всички онези, които искат да хвърлят българския народ в гражданска война, или не разбират тази неоспорима истина, или не искат да я разберат… Те искат на всяка цена да вземат държавната власт. И в своето остървение те се умопомрачават и не избират средства, превръщат се в палачи на своя народ, в предатели на своето отечество. Думите са на софийския митрополит Стефан, изречени в негова проповед месец подир чудовищния атентат. Равносметката от атентата: 213 души загиват в храма и по-късно в болниците, над 500 са ранените. Сред убитите има 13 генерали и 22 висши офицери. Толкова висши военни България не е дала като жертви в предишните четири войни. Загива и кметът на София Паскал Паскалев, народни представители. Но не е редно да пропускаме и другите жертви от списъка на убитите в атентата, сред които откриваме и следните имена: Алберт Израел, търговски служещ, Ангел Якимов, стругар на гарата, Елена Морфова, детска учителка в училище "Раковски”, Верка Миланова, ученичка, Роза Давидова, ученичка, Петър Димитров, ученик. Не можем да изброим всички. А това са само някои от имената на онези, които висшият функционер на БКП Петър Абаджиев нарича "отбор сволоч”. Онези, които партията е решила да избие или изтрови без никакво колебание или жалост. Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение. Част от организаторите – Димитър Златарев и Петър Абаджиев успяват да избягат през Югославия в СССР. Ръководителите на военния център Коста Янков и Иван Минков загиват в престрелка с полицията. Часове по-късно издирваният клисар на църквата Петър Задгорски сам се предава и прави пълни самопризнания. Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май в София. Смъртни присъди получават клисарят Петър Задгорски, подп. Георги Коев (в чиято къща се укрива Иван Минков) и Марко Фридман, ръководител на секция в ЦК на БКП. Задочно на смърт са осъдени: Станке Димитров-Марек, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски. В годините на "реалния социализъм” град Дупница носеше името на Станке Димитров, а улици увековечаваха имената на почти всички "герои” от атентата. А онова, което следва след атентата, е също страшно. Военните, които БКП е решила да избива вместо "Обществената безопасност”, на свой ред започват да мъстят за ликвидираните генерали и честта на пагона. Така изчезват Гео Милев, Христо Ясенов или Йосиф Хербст, които нямат нищо общо с извършителите на кървавото престъпление, намерили убежище в Съветска Русия. Сред тези офицери от прословутата Трета секция в Министерството на Войната, извършвали екзекуциите, има млади капитани и майори, които взимат дейно участие и в превратите на 19 май 1934 г. и на 9 септември 1944 г. Някои от тях комунистическата власт ликвидира, други обаче правят завидна кариера, дори стават генерали, увенчани са с ордени, а на старини са пренасочени към олимпийското движение. Но това е друга част от историята на България в бездната. *Публикацията на Тони Николов е от сайта Портал Култура

Прочети цялата публикация