Гастарбайтерите превръщат в ад пътуването през лятото

Туристите стават заложници на турските работници, които блокират границите и засипват с боклук магистралите Когато първите турски гастарбайтери тръгнали към богатата Германия през 50-те години на миналия век, вярвали на ширещия се слух, че пътищата в западната държава са от злато. Днес обаче техните внуци, които всяко лято се връщат в прародината си, превръщат европейските магистрали в истински ад. Да пътуващ през България, Сърбия, Хърватска, Австрия от края на юли до началото на септември се оказва невероятно изпитание заради безкрайните колони от коли, пълни с турски семейства, техния багаж и, разбира се, храна за път. „Купи ми десет хляба, моля те, на мен не ми дават", умолява със сълзи на очи забрадена туркиня край един от магазините по границата. Изпълнявам молбата й, без да мога да разбера в началото защо я лишават от насъщния, но и аз не успявам да купя десет. „Давам само по шест", непреклонна е продавачката. Взимам разрешеното количество и го предавам на туркинята. Вече успокоена, тя ми разказва на добър български, че в магазинчето хлябът е вкусен и евтин, а за нейното семейство са необходими поне 4 на ден, докато пътуват. Идват някъде от Анадола и планират след пет дни да са в Мюнхен, където мъжът й прави дюнери. Тя, трите деца и майка му са натъпкани в дъртичко „Ауди". Задните стъкла са застлани с хавлии, за да не пече яркото слънце домочадието, багажникът е пълен с продукти - тенекия сирене, огромен буркан маслини, локум колкото средностатистическа българска сладкарница продава за 6 месеца, и заветните хлябове. Газовият котлон и тенекиеният чайник също са задължителна част от „кухнята" на всеки гастарбайтер. „Дневната" им пък е всяка тревна площ, независимо къде се намира и колко е голяма. Точно пред вратата на тоалетната на бензиностанция в Хърватска турско семейство е разпънало шарен чаршаф, седнало е спокойно на земята и отпива по глътка чай. Мръсотията не ги притеснява, въпреки че е ужасяваща. Целият район около бензиностанцията е засипан от опаковки на вафли, пастет и сладолед, празните пластмасови бутилки образуват планина, по висока от възвишенията наоколо. Кофите за боклук почти не се виждат, зарити под тонове смет, но и турците много-много не ги търсят. След като са се наяли, просто стават, изтръскват боклука от чаршафа и продължават към следващата бензиностанция и граница. А опашките пред всеки пункт са поне от четири километра. Докато търпеливо чакам в подобна на сръбско-хърватската граница, край мен минава продавач на студена минерална вода. Местните са започнали да правят бизнес от блокираните граници и предлагат малката бутилка срещу 3 евро. Турците обаче рядко купуват, към водата се спускат италианските, унгарските и българските туристи, станали заложници на прибиращите се гастарбайтери. Висенето на опашката пред сръбско-хърватската граница ми отнема повече от 3 часа, през които бавно пъпля в непрекъсната колона от коли и тирове. Шофьорите от тежкотоварните камиони използват времето, за да си сготвят, поспят или обменят актуалните клюки с колегата отпред. Туристите като мен обаче нервно се разхождат около спрелите автомобили с надежда да зърнат най-сетне сградата на Гранична полиция и... тоалетна. Но влизането в санитарния възел се оказва направо невъзможно. Не само заради дългата опашка, но и заради ужасната хигиена. Туркините не пускат водата в тоалетната чиния, но за сметка на това дълго се подмиват на умивалниците. Така нито може да пишкаш след тях, ако не си запушил носа си, нито да си измиеш ръцете, ако гониш график и времето те притиска. За разлика от друг път през годината, митничари и граничари наистина работят на пълни обороти и не създават проблеми на туристите. Всички пунктове са отворени, дори сърбите гледат бързо да обработват документите, но справяне с огромните опашки е невъзможно. Просто хората и колите са твърде много, пък и контролът не трябва да се занижава заради невижданата бежанска вълна от Сирия, Ирак и Африка. Претърсването на всяка кола за укрити хора отнема време. Според данни на българските митничари за денонощие на Капитан Андреево влизат над 5000 автомобила по това време на годината. Среднодневният капацитет на пункта е 1500 коли. 3 милиона турци живеят в Германия вече половин век Те тръгват за Германия от най-различни части на Турция, защото западната държава се нуждае от работници, а те - от работа. През 50-те и 60-те години на миналия век икономиката на ФРГ се развива бурно. На 30 октомври 1961 г. е сключено споразумението за привличане на работници от Турция. Чужденците не са имали намерените да се установят в Германия, пък и местните не са ги искали. Работниците обаче са били последвани от семействата си, други са създали такива и през десетилетията са формирали тримилионна общност. Близо 1 милион от хората, които имат турски корени, сега имат германско гражданство. Много от тях са намерили място в различни сфери на обществения живот в Германия. „Трудовото споразумение от 1961 г. промени нашата страна", заяви германският канцлер Ангела Меркел преди 4 години, когато се честваше половин век от идването на първите гастарбайтери. „Мигрантите съдействаха за благосъстоянието на Германия и станаха част от нашата нация", призна Меркел, но настоява турците да научат добре немски и подчерта, че трябва да се свърши още доста работа по интеграцията им. Повечето турски гастарбайтери заминават за Германия с мечтата да спечелят големи пари. До 1973 г., когато Германия прекратява приемането на чужди работници, в страната пристигат общо 867 000 турски гастарбайтери. Германската реалност обаче се оказва доста по-различна от очакваното. Нямало как да си построят къща или да създадат семейство с марките, спечелите в първата или втората година от гурбетчийството. Турците постепенно разбират, че няма да се завърнат в родината след година-две, както са смятали първоначално. За това при мъжете идват съпругите и децата им. Германската политика също се оказва неподготвена за намерението на повечето турски гастарбайтери да останат за постоянно в страната. Правителството на Хелмут Кол дори прави опит да ги примами обратно към родните им места с помощта на специална „премия за завръщащите се". Между 1982 и 1985 г. от нея се възползват над 300 000 турци, които напускат Германия. Повечето гастарбайтери обаче решават да останат в новата си родина и да продължат да изпращат редовно финансова подкрепа за близките си. Това води до забележителен възход за турската икономика в онези години. Тенденцията на засилена миграция към Германия е прекратена едва през последните години.По данни от 2012 г. 3 711 000 са турските имигранти в Германия, което прави 4,5% от цялото население на страната.  

Прочети цялата публикация