Защо трябва да политизираме касапницата в Орландо

Призивите да не се "политизират" трагедиите са се превърнали в обичайна черта на политическия ни дискурс след масови убийства с огнестрелно оръжие. От Нютаун, щата Кънектикът до Орора, щата Колорадо политици и анализатори ни приканват да се въздържаме от политика също толкова предсказуемо, колкото предлагат неискрените си "мисли и молитви" като съболезнование на жертвите и семействата им.   Трагедията в Орландо, която коства живота на 49 души в нощен гей клуб, не е по-различна. Когато сенатор Бърни Сандърс използва участието си по телевизия Ен Би Си в неделя, за да призове да се забранят автоматичните оръжия, водещият Чък Тод многозначително го попита дали не може да се обсъди нападението "без да се опитваме да политизираме една версия на събитията с предимство над другата"? Либертарианският кандидат-президент Гари Джонсън по подобен начин заяви за в. "Вашингтон пост", че сегашният момент "не е време за политизиране или прибързани изводи".   Само най-привилегированите от нас обаче могат да си позволят лукса да разделят политиката от ежедневието. Тези от нас, които са част от ЛГБТ общността, са по-наясно. Именно чрез политика спечелихме правото да сме свободни от дискриминация на държавни длъжности, да правим секс без страх от съдебно преследване, да отбиваме военна служба, да сключваме брак и да осиновяваме деца. В 28 щата все още водим борба за премахване на дискриминацията при назначаването на работа. А транссексуалните американци все още се борят за правото да се изпикаят на спокойствие.   Да се мисли, че масова стрелба в пълен с латиноси нощен гей клуб, извършена от американски мюсюлманин, който симпатизира на религиозни екстремисти, е извън обхвата на политиката е явен абсурд - човек не би могъл да измисли по-политически натоварен сценарий. Абсурдът е особено силен за нас в ЛГБТ общността, тъй като самото ни съществуване се политизира от десетилетия.   Колкото и да е лична, трагедията не е повод за отдръпване от обществения живот. Точно обратното: когато епидемията от СПИН удари гей общността през 80-те години, гейовете, които скърбяха за смъртта на свои любовници и приятели, не са затвориха в себе си. Те излязоха на улицата и отприщиха едно от най-масовите и най-ефикасните протестни движения в съвременната история. Благодарение на усилията им федералното правителство промени начина, по който тестваше и пускаше в обращение животоспасяващи лекарства.   Лесно е да се забрави, че преди 10 години на партньорите на жертви от стрелбата в Орландо може би нямаше да се позволи да посетят любимите си в болница. Именно поради политическата мобилизация на ЛГБТ движението можем сега да стоим до ранените си любовници в болнични легла.   Ако хора, умиращи от СПИН или изправени пред дискриминация могат да превърнат възмущението си в политически действия, защо застреляните в неделя 49 жертви да не се превърнат в политически символи? Пряко засегнатите от масово насилие искат да се избягва политиката, за да могат жертвите и любимите им хора да получат пространство за скърбене и размисъл. Упоритият отказ на политическата класа да свърже ставащото във Вашингтон с начина, по който животът се изживява и завършва отразява нещо далеч не толкова благородно.   Много журналисти и политици са свикнали да приемат политиката не само просто като театър - източник на телевизионни рейтинги, храна за книги и новини - но и като игра за вътрешни хора. Когато политиката е нещо, с което се занимава елитът, естествено е да се помисли, че неспирният поток коментари от вашингтонските кръгове няма нищо общо с масово убийство във Флорида.   Американците са свикнали да се чувстват безпомощни пред масовите стрелби. Победите на ЛГБТ движението обаче показват, че е възможно да се променят системи в застой, дори и радикално. За целта обаче е нужно нещо повече от моментен взрив на решителност, когато удари криза. Промяната на общественото мнение и на законите ни, за да се признае, че и нашата общност е съставена от хора, се случи чак след непрекъсната кампания в продължения на десетилетия, включваща усилията на безброй редови организатори, активисти, адвокати, лобисти, писатели и поборници. Ще е необходимо организирано усилие от подобен мащаб, за да бъде спрян всеки човек с кауза, недоволство или просто откачалка да се сдобие с инструментите за масово убийство.   Отвращението, което се казва, че изпитал нападателят от Орландо Омар Матин при вида на двама гейове, целували се пред сина му, е било политическо, било е продукт на култура, чиито лидери десетилетия наред са сравнявали еднополовата любов с животинско поведение, описвали са гейовете като заплаха за децата и са прокарвали закони, които да им забраняват да осиновяват деца и дори да се женят.   Това, че Матин е могъл да си купи оръжие за масово убийство, което може да изстрелва над 20 куршума за девет секунди - цивилна версия на бойно оръжие - също е продукт на политиката ни, която не прави разлика между огнестрелни оръжия, които могат да се ползват за спортни цели и самоотбрана и оръжия, предназначени да отнемат възможно най-много животи за кратко време. Трагедия с политически причини има политически решения.   ЛГБТ организаторите от опит знаят, че театърът е част от политиката. Когато членове на активистката група за борба с ХИВ-СПИН "Реагирайте" нахлуха в централата на Управлението за контрол на хранителните продукти и лекарствата през 80-те години, целта им бе отчасти да създадат сцена, за да привлекат медийното внимание. Това обаче не беше самоцелен спектакъл. Крайната цел бе да се промени политиката. Като се има предвид колко енергия отделят вашингтонските кръгове на най-новото заяждане на Доналд Тръмп, човек може да се изкуши да си помисли, че всичко е за зрелището. Последствията от нашите политически действия - и бездействия - обаче са също толкова реални, колкото куршумите в оръжието на Матин.

Прочети цялата публикация