Един личен спомен за Левски

Всичко три пъти съм се срещал и виждал с великия и самоотвержен апостол. Първия път се видяхме в родния ми градец Етрополе, гдето Васил Левски, заедно със свещеника Георги Тутмаников от село Джурово, дойде да открие частен Български революционен комитет. Това беше през 1870 г. Тука той прекара два деня. Второто ми свиждане с Левски стана пак в Етрополе през 1871 г. А третото ми и последно свиждане с него стана през 1872 г. в Букурещ, дето, в качеството си на представители на частните Б.Р.К. из Българско и Влашко, бяхме отишли на общо събрание за изработване устава на революционните комитети. Тогава другарувах там с Левски почти през цял месец май. Аз няма да разказвам за първото и за последното си свиждане с Левски, макар и да имам много нещо да кажа и за едното, и за другото. Ще разправя тук само за втората си среща с Апостола, която стана при едни необикновени обстоятелства. През 1871 г. Левски беше предприел да обиколи създадените от него революционни комитети с цел да ги прегледа и ревизира. С тая ревизия той имаше предвид да премахне забелязаните случайни слабости в съществующите комитети и като даде комуто трябва нужните бележки и наставления, да укрепи още повече коментарите, та по такъв начин да могат по-успешно да постигнат своята цел. С таквази цел един ден през месец юни 1871 г. Васил Левски най-неочаквано посети и нашия градец и ми стана гост при една изключителна обстановка. Бидейки добре познат и в приятелски отношения с орханийския каймакамин и с етрополския мюдюрин, аз бях ги поканил у дома на обяд. Нещо един час преди пладне поканените гости дойдоха. Аз ги посрещнах и отведох в хубавата си, потънала в миризливи и разкошни цветя градина. Тук на една четвъртита равнина, постлана с дребни камъчета и посипана с пясък, беше поставена маса, заобиколена с пет марсилски столове, тогавашна богата по нашенско покъщнина. Равнината се обграждаше от лехи и други малки фигури, върху които буйно бяха израснали и цъфнали различни цветя, от които някои съставяха рядкост в етрополските градини. Край южната леха на градината чучуркаше бистра и студена вода, която разхлаждаше и растителността, и посетителите ѝ. На всеки от четирите градински ъгъла и по средата на лехите се издигаха натоварени с разни овощия зеленолистни дървета, през чиято сянка излека се промичаха слънчевите лъчи и правеха умерена юнската топлина за всичко, що се намираше в градината. Това по-скоро беше голяма беседка, отколкото градина.      Тодор Пеев (1842-1904) На масата бе сложен бял медник със студена вода, в която беше натопена бутилка с мастика, побеляла от изстудяването като прясно мляко, една гарафа със студена вода, чаши за ракия и вода, една тютюница и две блюда със салата. Обстановка, както виждате, приготвена специално за турския "кеф", та кажи го и за мнозина българи – чираци на тогавашната турска цивилизация, които биха поточили лиги, за да си пийнат. Като поразгледаха градината, гостите насядаха около масата, бързо-бързо отговориха на запитванията ми за живо-здраво, според обичая, и захванаха да пият мастика. Изключение направи наибинът, който каза, че като духовно лице не употребява пиене. Той се задоволи да изпие две-три горчиви кафета, догдето ние, останалите, се давехме с мастиката. Дори и тютюн той не пушеше с цигари, та заптието, което придружаваше гостите по мое поискване, донесе един дълъг чибук с кехлибарено маме, каквито се намираха у дома още от баща ми. По едно време, когато вече наближаваше да се свърши "кефът" с мастиката, набожният наибин пожела да направи една от петте си дневни молитви (беше намаз вактъ) и ме помоли да му покажа чисто място. Отведох го в гостенската си стая, чиито прозорци гледаха към юг, тъкмо в точката, срещу която мохамеданите имат обичай да извършват молитвите си. Но представете си моето учудване и моето положение, когато в същата гостенска стая, дето отведох наибина, аз заварих Левски! Той беше дошъл у дома след гостите ми през голямата порта откъм Малкия пазар (дворът ми имаше две противоположни една на друга порти) и незабележимо от нас беше се вмъкнал в стаята. Аз го заварих седнал на миндера откъм задната страна, в ръка да държи един брой от българския революционен вестник "Свобода", а други броеве от истия вестник, които носеше за раздаване на комитетите, натрупал край себе си, на миндера.            Девическото училище в Етрополе, на преден план са някои от сподвижниците на Левски.         Наибинът го поздрави мълчешком, с едно ръкомахане и го отмина, а аз останах като вдървен и почти без съзнание. Обаче неустрашимият Левски, който бе останал зад гърба на наибина, ми направи успокоителен знак, с който ми даде да разбера, че трябва да си гледам гостите и да не се страхувам. За да скрия смущението си, аз дръпнах на бърза ръка едно ново килимче, постлах го и наибинът коленичи да се моли. Левски тогаз по-охотно ми даде втори знак – с пръст на устата и с един пронизващ поглед – да мълча и без смущение да отида при гостите си. Така насърчен аз отидох при гостите, почерпих ги още по една мастика и по тяхно желание се разпоредих да се сложи обяда, който се състоеше от кокоша чорба, печено агне, пилаф и най-сетне халва – обяд чисто по турски, само че липсваше баница. Тъкмо преди да почнем да обядваме дойде и наибинът, който си бе свръшил молитвата. Като седна, той ми рече: – Даскал ефенди, там в стаята видях един челебия. Защо не го поканиш тук – хем да се нагости, хем мохабетът ще бъде по-весел. – Тоз челебия, ефенди, е едно даскалче от Тетевен. Щях да го поканя, но си помислих, че като не знае нито думица по турски и сам ще се утесни, па и нас повече ще отегчи, отколкото да ни развесели мохабета – отговорих аз. – Така, така, даскал ефенди, това даскалче не ни е нам акранин и познайник. По-добре ние да си бъдем биз-бизе (по нашему) – каза каймакаминът и потегли въз лактите ръкавите си, за да се готви да обядва. – Тодор ефенди добре си знае работата – добави етрополският мюдюрин, като взе и той да си оттегля ръкавите. Аз казах на заптието, та донесе вода да си умием ръцете, след което се започна обядът, с чието писание не искам да отегчавам и без това отегчения читател. Ще кажа само, че обядът заедно с кафето, което последва, се продължи до три часа и половина. След това моите доволни гости си тръгнаха; каймакаминът изяви желание преди да отпътува на другия ден за Орхание, да се видим в конака при нашия мюдюрин Хасан ага. – Това ми е дълг – му казах аз – и без покана ще ви посетя, стига да не ви причини обезпокоение. – Напротив, за мене ще е чест и удоволствие да бъда с вас интимен приятел, толкоз повече, че аз съм като на заточение в тази просташка кааза, гдето рядко намирам хора, с които да се разбера – говореше царигражданинът каймакамин, като отивахме към портата, за да го изпроводя. Благодарих на каймакамина за тая му любезност, поспрях на портата, за да изгледам гостите, доде станат невидми в улицата, която закривя към изток и веднага се затекох към Левски. Домашните ми го бяха вече нагостили отделно. Той весело ме посрещна с думите: – Да не го считаш за комплимент, ама ти, бае Пеев, много ми хареса днес: де да си имаме повече като тебе комитетски членове, вярвай, чудеса биха направили нашите комитети! Както видях с очите си, ти си в състояние и от обесение да отървеш някой обвинен комитетски член с това си приятелство. – Най-добре е да се пазим да не се стига до обесение – отговорих – като добавих, че не е безполезно и да се води приятелство с турските големци. – Но да оставим това настрана – подех аз – ами я ми кажи ти защо ме изненада така със своето посещение, та се сбърках, че не знаех къде се намирам, когато неочаквано те видях в стаята пред наибина като лисица пред капана? Вярвай, така се смухит, че през всичкото време на гощавката не знаех къде се намирам. Добре, че гостите не забелязаха това. – Ами че нали аз ти дадох да разбереш, че не трябва да се смущаваш, а да си гледаш гостите? Уредихме я ние, ако и от таквиз дреболии вземем да се страхуваме… Нали се готвим да възпитаваме за решителни, безбоязнени и бързи юнаци-бунтовници? Таквиз дребни случки, напротив, трябва да ни служат за урок да прикинуваме и практически към нашата революционерска теория. Ето защо аз, ако и да ви видях в градината, нарочно се вмъкнах в стаята, за да ти покажа един малък пример от неустрашимост. Мен тая случка ми направи особено удоволствие. – За калените – удоволствие, а за таквиз като мене – люта треска – си признах аз откровено и отвлякох разговора върху това, което има да вършим по комитетските работи. – Трябва да бързаме – добавих – защото утре пак ще трябва да губя време с изпращане каймакамина за Орхание. Той изказа желание да се видим в етрополския конак. Има си хас наибинът, като те видя, да му е подшушнал нещо, та за това и изисква да се види утре с него…    Етрополе, мястото на разрушената вече къща на Илия Правчанов   – Я се остави, бае Пеев, от тез неуместни страхове и не бягай като негонения гузен: мене тука нито един от твоите гости ни на сън не ме е виждал, нито ме познава, та бъди уверен, че утре за мене няма да помисли. Ами ти се разпореди за довечера да поканиш членовете от вашия комитет да се повидим и разговорим за нашите работи, защото утре и аз тръгвам. Речено и свършено. Вечерта нахълтаха у дома, по двама по трима, всички членове, начело с поп Кръстя младия и Хрисанда, игуменът на манастира "Св. Троица". От домашните по-малкият ми брат Иван отсъстваше от Етрополе, а на снаха си Иваница, от която укривах комитетската работа, казах да се прибере раничко с децата си в своята стая и да не се труди нито с посрещане, нито със слугувание на гостите, защото тази работа ще ми върши училищният слуга. Женското любопитство на снаха ми обаче беше разбрало, че това събрание е станало с цел да се годявам. И на утрото почти из цяло Етрополе се пръсна слух, че даскал Тодор тайно се годил, че годежът му скоро щял да се обяви и че сватбата му нямало да закъснее. Тоя слух беше вече обозначил и момата, за която съм сгоден. Чудното е, че ако и помисъл да нямаше за таквоз нещо, на другата 1872 г. през същия месец тоя слух се оправда: аз се сгодих за същата мома и на 17 септември се венчах за нея. Като се събраха всичките комитетски членове, Левски пристъпи към целта, за която бе дошъл, с една кратка, но съдържателна реч. После прегледа комитетските сметки, според които налице се оказаха у касиера Илия Правчанов около 60 лири турски. Секретарят Илия Д. Вълев, прелиствайки комитетската архива, докладва за сношенията на етрополския комитет с другите комитети и за разпространението на революционната идея в етрополския район. За туй последното обстоятелство се каза, че етрополският комитет се е въздържал да посвещава в тайната на комитета много членове от страх да не би в случай, че се измине много време и закъснее минутата на въстанието, да се издаде работата. Докладчикът добави, че поради това етрополският комитет, ако и да се е придържал строго о принципа да приема за свои, посветени в тайната членове само лица с изпитана и доказана преданост на комитетската цел, все пак не е занемарил и дейността си да подготви въобще населението към съчувствие и желание за народно освобождение. За тая цел, каза той, по инициатива на етрополския ч. р. комитет в Етрополе е отворено читалище, в което се привличат и граждани, незаписани за комитетски членове, пред които се държат всеки неделен и празничен ден сказки и беседи за подготвяне на народа. Левски остана доволен от дейността на комитета, като насърчи членовете да работят по същия начин и нататък. Това е личният ми спомен за апостола Васил Левски. ____________________________________________________________________ *Тодор Пеев (1842-1904) е една от най-ярките фигури на Българското възраждане – просветен деец, революционер, книжовник, журналист. Роден е в семейството на знатния етрополски търговец на кожи и добитък Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи в Етрополе, а след това в Ловеч и София. През 1863 г. заминава за Цариград, където постъпва във Френския католически колеж. Там той усвоява писмено и говоримо френски, гръцки и турски език, успешно си служи с руски, сръбски и румънски. През 1870 г. в Етрополе се открива мъжко класно училище, където Пеев е назначен за главен учител. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Етрополе Местния революционен комитет. За председател е избран Тодор Пеев. През август 1872 г. той основава революционни комитети в Кюстендил, Радомир и Осоговския манастир край Крива паланка. След Арабаконашия обир, към който има отношение, заминава за Браила (1872). Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира неговия печатен орган "Периодическо списание на Българското книжовно дружество". Взема участие в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и на Априлското въстание (1876). В навечерието на Априлското въстание Христо Ботев пише знаменитото си писмо до Тодор Пеев от 12 февруари 1876 г., в което се обръща към него с думите "Драгинко Пейов!… Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите!”. След 1878 г. заема редица важни административни длъжности. Разочарован от следосвобожденската действителност се самоубива на 26 юли 1904 г. в София. Личният му спомен за Левски е публикуван в: "Сборниче Васил Левски. За спомен на 25-тата годишнина от смъртта на Левски", София, 1898, с. 143-151. Текстът е публикуван в портал "Култура"

Прочети цялата публикация