Томас Хемпсън: Имах толкова много крайъгълни камъни в моята кариера, че съм като един малък град

В едно от най-големите музикални събития в края на сезон 2017/2018 се превърна концертът на големия американски баритонТомас Хемпсън в партньорство със Софийската филхармония под диригентството на маестро Павел Балев в зала „България”. След като имахме възможността да гледаме спектакли с негово участие в преките прожекции и записите от киносезоните на Метрополитън и „Ковънт Гардън”, беше много вълнуващо да се срещнем съвсем отблизо с изкуството на този изключително чаровен, много интелигентен оперен артист с благородна осанка! Изключително преживяване беше и ексклузивното интервю с Томас Хемпсън за предаването за музикално-сценични изкуства „Каста дива” на Българското национално радио.

Гледах Ви в „Симоне Боканегра” във Виенската Щатсопер през 2003 г. и няма да забравя силното Ви артистично присъствие, както и аплодисментите на публиката! Наскоро Вие се завърнахте в ролята на Симоне Боканегра на сцената на Виенската Щатсопер. Променило ли се е тълкуването Ви на този образ през годините и как?
Обичам ролята на Симоне Боканегра, обичам тази опера и мисля, че е много вълнуващо 150 години след създаването си тя най-накрая да бъде призната за шедьовър! Смятам, че Симоне Боканегра е един от петте шедьовъра на Верди. Да, аз много пъти съм пял Симоне Боканегра в различни продукции. Не съм сигурен дали мнението ми за него се е променило. В различните постановки фокусът е различен. Понякога е върху Амелия и намирането на дъщерята, което е много вълнуващо. Но аз самият имам 3 дъщери и напълно се идентифицирам с тази силна емоция!  И особено когато Феручо Фурлането, с когото сме много близки приятели, играе Фиеско, сцените между лютите врагове, които накрая се помиряват, придобиват особена тежест! Не знам дали се е променил начина, по който изпълнявам ролята, но смятам, че с напредването на годините съм станал все по-уверен и мога да покажа по-добре всички нюанси в характеристиката на героя.

Вие имате много почитатели в България, но може би не всички знаят, че най-напред сте изучавали политически науки. Кога избрахте решително музиката, спомняте ли си?
Да, спомням си! След колежа в университета учих политология и право, винаги съм се интересувал от история и дипломация. Но 2-3 години след като започнах да уча музика, свят който изобщо не познавах, моята преподавателка, която беше учила при Лоте Леман, ме запозна с френския и немския песенен репертоар. Операта дойде по-късно, а в Спокейн подготвях отделни оперни арии за конкурсите. И така, след няколко години изучаване на политически науки осъзнах, че моите качества, интереси и страст са в областта на хуманитарните науки. Замених политологията с публична администрация, след което смятах да се насоча към арт мениджмънт. Така че доста късно, на 23-24 години осъзнах, че бих могъл да се занимавам професионално с пеене. Но не бях сигурен дали ще си намеря работа. Дори когато получих първия договор и отидох в Германия всичко изглеждаше голямо приключение, не бях напълно убеден, че ще се справя. Не познавах този свят. Но както се казва - останалото е история. Ясно е, че съм бил роден за това!

Кои бяха крайъгълните камъни във Вашата кариера? Може би срещите с Елизабет Шварцкопф и Ленард Бърнстейн?
Имах толкова много крайъгълни камъни в моята кариера, че съм като един малък град! J Със сигурност Шварцкопф беше много важна за мен. Преди това вокалният ми педагог Хорст Гюнтер, който е бил 40 години на сцената. През 50-те години е бил близък колега с Фритц Вундерлих. Той познаваше оперния свят много добре и ми показа толкова много неща за професионалното пеене! Преди това моята преподавателка в Спокейн, която е учила при Лоте Леман, ми даде тази култура и технически умения, върху които съм надграждал всичко. Разбира се Бърнстейн беше много важен за мен, но преди него съм работил и с Джеймс Ливайн, Жан Пиер Понел и разбира се с моя ментор Николаус Харнонкурт. Така че съм имал много крайъгълни камъни!

Притежавате богата колекция от награди. Сред тях кои са най-ценните за Вас?
Наградите са нещо много хубаво! Всички те имат специално значение за мен. Аз винаги съм много благодарен, независимо дали наградата е академичното признание или е за вокално постижение. Да спечеля прослушването на Метрополитън през 1981 г. несъмнено беше много важен момент за моята кариера на млад изпълнител! 30 години по-късно пък благодарение на отдадеността ми към Малер получих награда на Концертгебау оркестър в Амстердам, която е много ценна за мен. Също така наградата на Конгреса на Съединените Щати като жест на признание за посветеността към идеалите и интелектуалните постижения на Америка, наградите Грами и Едисон… Аз съм много благодарен за всички тях!

Какво означава за Вас да представяте американската музика по цял свят?
Не съм възприел като мисия представянето на американската музика по света, но смятам, че има забележителни песни на американски композитори (които не са много популярни както в Америка, така и в останалия свят) по образци на американската поезия, които разкриват същността на американеца в различните периоди на младата ни история. Тези разкази за историята на създаването и формирането на Америка от различни нации, раси и влияния през очите на поетите и композиторите ни дават на нас, американците, по-богата представа и разбиране за това кои и ни показват картината извън основния информационен поток, корпоративната и военната мощ. Ние също сме нация от човешки същества, майки и бащи, братя и сестри, които са се борили за своето съществуване…Така че тези истории са важни за света и за нас, ние имаме нужда да познаваме по-добре своята история. Честно казано, това е моята истинска страст! Силно вярвам, че съвременният артист трябва да поддържа историята на нашата Америка жива, така че да можем да я споделим с останалия свят!

Вие вече сте работили доста заедно с маестро Павел Балев. Какви са Вашите впечатления от него?
Павел и аз се харесахме веднага! Той е прекрасен музикант и един от най-приятните хора, които някога съм срещал, дори и да не беше музикант! Забележителното е, че когато се срещнахме за първи път, това беше репетиция-хоп-концерт. Трябва да си талантлив и да си истински професионалист, за да можеш да направиш това! Интересно ми е да наблюдавам как той работи с различни оркестри през последните 4-5 години и се развива! Павел притежава специалната способност да мотивира оркестъра и да му помага да звучи по-добре!

На оперната сцена сте се срещали и с други български музиканти. Например, със Соня Йончева. Гледахме ви в „Травиата” в Метрополитън и в „Хофманови разкази” в „Ковънт Гардън”. Какво бихте споделили за партньорството си с нея?
Тя е очарователна! Тя е красива жена, с невероятно красив глас! Спомням си, за първи път пяхме заедно в „Сватбата на Фигаро“. Тя се включи по-късно, тъй като актрисата в ролята на графинята се разболя и Соня Йончева я замести. Разговаряхме много за тази роля, тъй като тя не я беше пяла, но много бързо я научи и се справи чудесно. Също и Веселина Кацарова, Красимира Стоянова, с която сме работили заедно в „Симоне Боканегра“. Те са от различни поколения със Соня, но Красимира Стоянова е един от най-сериозните дисциплинирани професионалисти, които познавам! Аз й се възхищавам и много ценя нейните постижения, тя е един от най-добрите класически музиканти днес!

Какво цените повече – класическите или съвременните оперни постановки?
Мисля, че има място и за двете! Мисля, че оперното изкуство днес се намира в нов етап. Опитахме налудничавия свят на режи театъра. Все още се поставят някои налудничави неща. Но чувствам, че в крайна сметка се връщаме към това да гледаме на операта като на музикално-сценично изкуство. Има прекрасни режисьори, които изискват необичайни неща от артистите, но това е хубаво! Моята цел и енергия са насочени към това да помагам на по-младите ми колеги да изградят своята вокална техника, така че да могат да се справят с тези по-сложни изисквания на театралните концепции. Защото хората, които идват от театралните среди, знаят какво искат да се случи на сцената и как трябва да звучи, но не знаят как да помогнат на певците да го изпеят по-добре. А в моята младост това не беше така. Работейки с Жан Пиер Понел, ти ставаш по-добър певец! Това беше невероятно! Така че не казвам това като критика, просто такъв е светът, в който живеем сега… Истинският отговор на Вашия въпрос според мен е, че различните оперни творби изискват различен подход, за да се постигне нещо значимо визуално, музикално и най-важното смислено! Така, че някои произведения изискват повече придържане към оригинала, докато други позволяват по-модерна интерпретация. Така че аз се възхищавам на режисьори като Стефан Херхайм, Кристоф Лой, Илайжа Можински, които вникват в същността на творбата. Аз мисля, че не е необходимо да избираме между класически и модерен подход, а трябва да се концентрираме върху това да постигнем убедителност и уважение към оригинала и да работим като екип от съмишленици – режисьорът, диригентът, артистите!

Кои са най-любимите Ви роли, най-интересните лично за Вас?
Най-интересната роля е тази, която пея в момента! Щастлив съм да бъда канен за роли, които мога да направя добре, харесвам и смятам за важни! Не съм пял отдавна „Севилският бръснар“, дори не мога да си спомня откога… Започвам Дон Алфонсо в „Така правят всички жени“, което ще бъде много забавно с младите певци. Приятно беше да се върна към Дон Жуан в Ла Скала миналата година, точно 30 години след моя дебют в ролята. Всички роли, които съм играл, съм приемал, защото вярвам, че имам какво да дам в тях. Дори и ролята на бащата в Линда ди Шамуни, където исках да работя с Едита Груберова! Също така аз съм „отворен“ към рядко изпълнявани произведения. Дори през следващите 2 години имам планирани участия в 3 световни премиери на опери, 2 от които са писани за мен. Така че съм щастлив!

Какви са основните цели на Вашата фондация?
Фондация "Хемпсън" е посветена на класическата песен. Тя се фокусира върху поезията, върху която е създадена музика, като образец на културата, от която е родена. Най-големият проект беше „Американската песен“, но имаме и германски проекти, френски проекти, някои източни проекти. След месец стартира проект, който е превод на немски на радиосериал, който правих в Чикаго и се казва „Песента – огледало на света“. В него са включени класически стихове, върху които са написани песни от 1815 г. до наши дни, видени през погледа на различни страни от централна Европа. Целта е да разкаже историята на тези култури чрез песента. Не историята на песента, а историята на нашата цивилизация, представена чрез песента. Това е целта на фондацията, да покаже, че изкуствата са огледало на човешкото поведение и култура през различните епохи, както и малко идеалистичната надежда, че ако познаваме по-добре музиката и поезията на различните народи можем да бъдем по-добри едни с други. Да се надяваме!

       

Прочети цялата публикация