Какво се случи с българската култура през 2019 г.

Понеже България е страната на поговорките, може би е добре да започнем този културен обзор с няколко такива.

Например - "От нищо - нещо!".

Тази поговорка е чудесен прелюд към един обзор на културните събития на изминалата година. Година, в която въпреки усилията на една шайка чиновници, обединени около управляващата коалиция, чийто премиер-министър не знаеше колко състава има под шапката на БНР, все пак се случиха хубави неща за родната култура.

Да, те се случиха с артисти, които родината по-скоро е прогонила отдавна навън.

Да, те се случиха с българи, които намериха призванието си другаде.

Но все пак се случиха.

Например - нова номинация за Оскар (все още в кратката листа, чакаме финалните номинации).

Или - българин, който излиза на килима с българско знаменце в ръка, за да е част от награден с Оскар филм.

Или - млад български пианист (Емануил Иванов), който печели конкурса "Бузони".

Случиха се хубави неща и не можем да си кривим душата - все още България е страна, населена с талантливи хора, които успяват къде сами, къде с много труд и късмет, да постигнат световен успех.

А после ние си ги закичваме на ревера и в зависимост дали някой от тях пасва на малоумните политически кръжоци у нас или да се гордеем с него, или да обясняваме, че "тоя е егати и селянина" и че "нищо особено не е постигнал".

Впрочем, годината започна с нещо твърде показателно.

Пловдив бе избран, заедно с италианския град Матерна, за Европейска столица на културата.

Новината бе посрещната от българската чиновническа мисъл с такъв възторг, че чак се притесних, когато разбрах какво откриване е планирано.

И притесненията ми се оказаха съвсем основателни.

В деня на откриването, 12 януари 2019 година, станахме свидетели на мегаломанския спектакъл "Ние сме всички цветове" - огромна кула, титанично осветление и озвучаване, електронна музика, народни инструменти, масовки - ум да ти зайде, както би казала друга българска поговорка.

Хубаво, ама пловдивчани, като хора със сериозни културни традиции, съвсем правилно отбелязаха, че на фона на тази скъпа масовка (2,2 милиона лева беше цената на въпросния спектакъл за откриването според организаторите) е повече от безумен фактът, че центърът все още не е ремонтиран.

"Е, нищо де, то като се ремонтира, пак ще остане за пловдивчани, нали така?" - бодряшки и с характерния си тон на обиден от живота и трайно загърбен от късмета библейски апостол заяви министърът на културата Банов в интервю по телевизията.

И откриването се случи.

А после отново лъснаха някои контрасти, които за пореден път могат да ви дадат отправна точка какъв е генералният проблем у нас.

А той се състои в следното - дадените 5 куфара с пари за тази грандоманска вакханалия започнаха да изглеждат цинично на фона на течащия покрив на концертната зала, която приютяваше пловдивската опера.

Проблемът стои от години.

От години и Рашидов и наследникът му Банов мрънкаха някакви неща, когато някой ги питаше кога, аджеба, ще измислят как да върнат операта в дома ѝ.

Вместо това обаче, водени от необяснимото, дълбоко, страстно и всеобхватно фатално увлечение към социалистическата манифестация във всичките ѝ форми, министрите предпочитаха да се занимават с масовки.

Защо това е така - не знам.

Пловдив скоро няма да е европейска столица на културата.

Но операта ще продължи да е без дом, а домът ѝ накрая ще рухне, за да може руините да се използват за "ново културно пространство", на което да боднем някоя инсталация за 3 милиона...

Продължава на стр. 2

Продължава от стр. 1

Впрочем, тази година бе годината на културния министър Банов.

Още в началото ѝ настоящата евродепутатка от БСП Елена Йончева (честно казано, тя е толкова активна в Европарламента, че бях забравил, че имаме такава евродепутатка) изнесе флашка, която уличаваше министъра в опит да прикрие некадърен ремонт на Ларгото - таман под носа на цялата власт - от правителство до президент.

"Ало, Банов съм" се превърна в новото "Чичо, защо кашляш?".

Тук стана страшно - заговорихме пак за култура, но това се случи след скандал.

В последвалите размени на обвинения и размахване на флашки премина известно време - тъкмо, за да дойдат евроизборите и таман си мислехме, че Банов седи в готовност да обжалва този скандален ремонт, хоп - оказа се, че в Министерството на културата са спретнали нов преврат на клетия културен министър и не са обжалвали решението на съда в законния двуседмичен срок.

Което пък значи, че министерството вече няма право да си търси едни 700 000 лева неустойка.

Тук вече настана пълна веселба. Банов заяви, че знае кой е тоя мръсник, но няма да му каже името.

Кой мръсник - тоя, дето го бил подредил така.

Как го подредил - като накарал администрацията да го прецака.

Не, да не си помислите, че от тоя скандал последва нещо. Нищо не последва.

Даже накрая, след като успя да прецака всичко, което можеше да се прецака, министърът излезе и каза, че било добре, че пропуснали срока, иначе можело и да не победят в съда и да плащат още съдебни разноски...

Изобщо, в отношенията държава-култура нещата през 2019 бяха на ниво.

През лятото оперната прима Дарина Такова пусна статус във фейсбук, в който, съвсем с основание, постави въпроса за това как избираме преподаватели и защо критериите ни са с лек социалистически запах.

Статусът разказваше как музикалното училище в София, въпреки факта, че маестра Такова е звезда от световна величина, я е подложило на изпити, все едно е току-що завършила музикалната академия певица.

В този момент отново затаихме дъх, защото величествената и горда сянка на Банов се извиси над цялата ни клета култура, която затрепери като есенен лист под буйния вятър.

"До утре шефката на музикалното училище да си е подала оставката" - написа Банов... ама не, не го написа в писмо, не го написа в някакви бумаги, не излезе, да го каже по телевизията...

Написа си го човекът във фейсбук.

Разбира се, два дни след това директорката Добрева и маестра Табакова се срещнаха и изясниха позиции. А Банов отново се скри някъде, за да избухне в суперновата на българската култура в някакъв друг, неочакван за всички момент.

Проблемът със заплатите на музикантите в БНР си остана такъв, какъвто си беше и миналата година.

С малка разлика.

Тази година червеят на съмнението и разединението вече бе пуснат и музикантите вече не бяха единни и протестиращи.

След скандала с шефа на БНР Костов, който се оказа, че също слуша какво му казват по телефона, настана поредното разделение сред служителите на БНР.

И тук някъде музикантите от оркестъра бяха прилъгани, че ако Костов остане шеф, те ще се окъпят във финансова благодат.

"Ония лошите журналя ядат парите, за това няма за заплати" - този лайтмотив успя да свърши своята работа и на протести, организирани в защита на Костов, се оказаха самите музиканти, работещи в един от най-добрите оркестри у нас за 650 лева месечно.

Темата със заплатите на музикантите ще продължи да съществува и през 2020 година, но у нас има приемственост, всеки проблем трябва да се разтакава с години, за да може накрая, като го решим в последния момент, да се бием в гърдите - о, да, ние, мъдрите управляващи, решихме този проблем.

Като увеличените заплати на учителите.

Не се заблуждавайте.

Заплатите не ги вдигнаха, защото са много готини.

Не са.

Заплатите на учителите бяха вдигнати, защото 70 процента от учителите у нас са в пенсионна възраст.

А младите не идваха.

А и защо да идват.

Заплатата на една касиерка в ЛИДЛ доскоро беше по-голяма от заплатата на учителка с 20 години трудов стаж.

Продължава на стр. 3

Продължава от стр. 2

Хубавите неща?

О, те бяха доста.

Например - Тео Ушев и неговият нов филм "Физика на тъгата" по книгата на Георги Господинов. Филм, който има шанс да бъде Оскар номиниран и този път Тео да спечели наградата на Американската филмова академия.

Или знаменити класически концерти - бих акцентирал например върху изпълнението на 10-та симфония от Шостакович от Софийската филхармония под палката на маестро Найден Тодоров. Или пък Осма симфония от Брукнер - отново Софийска филхармония с маестро Табаков.

Специално място бих отделил и на новата програма на филхармонията за 2019-2020, защото предстоящото гостуване на Пендерецки или пък това на Иво Погорелич са наистина сбъднати мечти за много почитатели на класическата музика.

Бих отбелязал още нещо - начинът, по който намери отклик годишнината от рождението на Панчо Владигеров. Музика от Владигеров намери място във всички програми, но по-важното - децата тази година преоткриха Владигеров и изпълняваха много повече негови творби. Което е повече от хубаво.

Димитър Маринов - български актьор, живеещ в Америка - стана част от спечелил Оскар филм и развя българско знаменце на сцената на Кодак тиътър. Тук бе осмиван, но това не е лошо - колкото повече те плюят кабинетните НПО-та, толкова по - добре за теб. Няма да говоря повече, за да не си развалям настроението.

В крайна сметка завършваме годината, след като видяхме цифрите в новия бюджет.

За култура са отделени отново жълти стотинки. Онова заветно 0,5 от бюджета, което изобщо не е 0,5, защото бюджетът не е само за култура.

С това 0,5 не се нареждаме сред челниците (Унгария на лошия Орбан отделя 1 процент от БВП за култура), но втората лоша новина е, че методиките за разпределяне на бюджета създават... а бе, нищо не създават.

Всеки се оправя, както може.

Може би най-хубавият български филм за 2019 - "В кръг" на Стефан Командарев - бе сниман с жълти стотинки, но това не му попречи да е страхотен филм, с който родното кино може да се гордее.

За разлика от някои, спечелили пълно финансиране продукции, които накрая са гледани предимно от роднините на екипа, снимал филма...

Изпращаме годината без инсталация на мястото на бившия мавзолей. След "Бронзовата къща" там трябваше да има още две инсталации - "Един човек" на Шурелов и още една с вкопан под стъкло макет на бившия мавзолей.

Нито една от двете инсталации обаче не се случи и в крайна сметка оставаме с надеждата през 2020 модерното изкуство да има свои инсталации.

А защо не - нещо, подобно на "Човека с птицата" на Миро в Барселона, което да си остане за постоянно в градска среда.

Няма да правим анализ за нелепите и смешни културни програми на кандидатите за кметове и съветници на последните избори през октомври.

Отсега можем да прогнозираме смело, че заявеното желание да се строят две концертни зали в София няма да се случи.

Това обаче не е нова тема и ще отегчим и без това доволно отегчените от политика читатели в навечерието на коледните и новогодишни празници.

И за финал нещо празнично.

На 31 декември срещу 1 януари на площад "Батенберг" в столицата за поредна година ще има новогодишен концерт.

Общината е включила този концерт в културния си календар - значимо събитие, което се провежда всяка година и има своя особен принос към столичната култура.

Общината дава финансиране на концерта, който вие гледате по телевизията - БНТ1.

Проблемът е, че целият концерт се случва... на плейбек.

Дали това е добре или не - за мен лично участието на плейбек е обидно и аз, на мястото на управляващите, бих спрял финансирането или бих поставил условия концертът да е на живо.

А ако бях управляващ (споко, никога няма да бъда, не се възпалявайте сега), щях да оставя нещата такива, каквито са, но щях да пускам надпис по време на излъчването - "Този концерт се излъчва на плейбек"...

То и културата ни често бе на плейбек през последната година.

Но какво да се прави, като тя се управлява не от диригенти, а от DJ-и в ресторанти от бившата верига "Балкантурист"...

Хайде, стига толкова култура и пускайте Миле Китич БРЪЖЕ!!!

P.S. И за бога, спрете да ги играете тия хора пред Народния театър!

Що не ги пренесете пред парламента. И там да играете, докато на тия вътре не им писне да ви слушат, па да вземат да си тръгнат?

Ние тая власт с хора я взехме и без хоро няма да я дадем...

Прочети цялата публикация