„Бог не е терорист“ на Устад Саами

Пътешествието, което излиза от традиционното понятие за път и нахлува в по-имагинерните, но изкушаващи хронотопи на приключението, днес със загадъчна стъпка ни води към творчеството на Устад Саами, най-почитания класически певец на Ислямска република Пакистан. Първият изобщо албум на 75-годишния бард, който буквално вкамени истинските ценители на автентичните традиционни мелодии от този регион със своята хипнотична и натурална прелест, се нарича „Бог не е терорист“.

Корените на музиката на Насеерудин Саами ни връщат към XIII век, но посланията на изпълнителя са съвсем адекватни към нашия ден със своята универсалност: „God Is Not A Terrorist“. Мотото на шестте панорамни пиеси е „да пееш, означава да чуваш“. Какво? Света, Бога – каквото и да е неговото име, собствения си скептичен шепот, но и гласа на твоя гостоприемен народ, да слушаш какво ще ти кажат величествените пейзажи и да овладееш езика на многобройните културни традиции, изгравирани от миналото в настоящето, за да ги предадеш на бъдещите поколения. В превод фамилията на изпълнителя - Саами, означава „да чуваш“. Пакистанецът като че моделира нотите и хармониите с ръце, а вокалът му сякаш дирижира теремин (първия електронен инструмент, създаден от руския професор Лев Теремин около 1919-1920 г. – б.а.). Припомняме – тереминът се контролира без физически допир и е известен като инструмент за недосегаема музика. Вокалният стил на пакистанеца се нарича каял, осъвременен вариант на класическото пеене, характерно за Индийския субконтинент. Наименованието идва от арабско-персийската дума за „въображение, фантазия“. 

В голямата си част майсторите като Саами кътат своите познания и умения от всички, а ги преподават само и единствено на семействата си. Точно обратното прави Саами – той открива мисията си в това да сподели своите мъдрост и познания с целия свят, дълбоко убеден, че музиката е в състояние да живее волно и завинаги. Съвсем неслучайно Устад Саами, който умее да чува, е идеен гуру на мнозина съвременни пакистански артисти, разнесли по света славата на тази култура и тази музика. Имам предвид Иршад Кхан, сочен за царя на таан-вокалите, тоест - пеене в много бързи пасажи, буквално флиртуващи със скоростта на светлината, а после виртуозно гмурващи се внезапно в нежна мелодичност; още – Шафкат Али Хан, Абида Парвеен, Шапам Назери и Аминидухин Дагар Хан Сахиб. Целият живот на Устад Саами е борба да опази традициите - не само конкретно музикални миктронални - съставени от 49 ноти, общокултурни, завещани му от неговите предци в южноазиатската страна, а и нейните сходни по дух съседки. Саами е изживял целия си живот не само концентриран върху нюансировката на всяка сътворена от него нота, но и сричка, защото е убеден, че мелодия и слово вървят ръка за ръка. В това отношение дискът на големия майстор може да послужи като добро начало за вашите търсения на по-дълбоките музикални произведения от региона. Саами е същински мултилингвист, в пиесите му се срещат текстове на фарси, санскрит, хинди, арабски и урду. И за да пълна лингвистичната картина, нарисувана с музиката на Саами, той владее още мъртвия език гибериш, който е на неговите праотци, живели преди хиляди години. Така също е единственият, който знае сурти – древен диалект, рожден на индийците в щата Гуджарат. Докато бях на дълъг езиков воаяж в стара и по-нова Азия, прочетох, че след края на мастера сурти най-вероятно ще остане завинаги погребан под пластовете на историята.

Дали има някаква генерална посока, в която Устад Саами води музиката си? „Предполагам, че просто искам да намеря пътя към своята идентичност“ – обяснява мъдрецът – „Това е борба, която водя цял живот. Не вярвам на никого, който ми казва кой съм и какъв съм. Не мога да вярвам на политиците – насъбраха се твърде много случайности, които работят в тяхна полза. Когато умират хора, се оказва, че това е изгодно за тях. Те стават по-силни. Смятам, че музиката предлага много повече от бягство – убеден съм, че музиката е място, където можеш да се свързваш с другите, да работиш с тях и да отстояваш една позитивна позиция срещу хората, които искат да разделят и да владеят останалите. Аз искам да събирам хората, да внасям повече разбиране и позитивизъм между тях. Това е моята цел, за това се боря. Не мисля, че политиката и музиката съжителстват добре заедно“.

Лично аз съм на мнение, че Саами е надарен свише с универсален глас, който би било жалко да се остави само в контекста на неговата традиционна музика. Преспокойно го сравнявам с неговия сънародник – колосалния Нусрат Фатех Али Хан. Един човек, колкото обвързан със Земята, толкова и градящ нови, абсолютно не-земни пространства, дръзнал да вложи света и историята му в едно яйце. И стария, и зародиша на новия. Саами дръзна да покаже най-съкровените си мечти за бъдещето в музика и визия, без страх от тежестта на погледите отвъд ръба на сцената. Излезе извън стереотипа за творчество, за да създаде нови представи за границите на изразимото в него. Всемогъщество или слабост, провал, абсурд, или гениално пророчество? Има ли смисъл да приемаме ролята на съдии – това единствено убива наслаждението... от допира до съвместното ни Утре. Тези мелодии, набъбнали в утробата на времето, те ми взеха акъла с аура, подобно пенджабски факири, живеещи заради експеримента с божественото. Със живачен блясък: искрят отровно, но сладко. Ордьовър на един по-добър и чист свят. За който музиката не е цел, а колело; песента вече не е край, а стъпка към и спойка с Божественото. Саами властва над... властта на земното притегляне: насред този свят, достигнал крайната си точка на егоизъм и социопатен индивидуализъм. И без отговор на въпроса докога ще продължи този странен асоциален режим, когато това е само началото. Оптимистичното е, че в ситуация като тази персоналният страх се превръща във всеобщо благоразумие, за което и приканва Саами.

И като споменах Нусрат Фатех Али Хан, наум ми дойде името на титаничния Питър Гейбриъл, работил с покойния пакистанец, който от години е предоставил своя знаменит студиен комплекс „Real World“ за артисти от неопорочената и комерсиализирана уърлд сцена. Или пък за оригиналните спиричуъл вопли на потящия се по полята черен народ някъде дълбоко в американските южни щати, където историците Ломакс – баща и син – са обикаляли с микрофон в ръка, търсейки образци и първообрази. Е, същото, но в по-новите и модерни времена, прави и неуморно издирващият възможно най-автентични и самобитни таланти Йън Бренън, който всъщност е лицето зад албума на Саами „God Is Not A Terrorist“. Продуцентът, който е музикант, писател и търсен лектор, получава от мен букет комплименти. Той самият е толкова любопитна личност, колкото и пакистанецът под неговото крило. „Сънди Таймс“ го нарече „абсолютен визионер“, когато през 2011-та получи „Грами“ за най-добър албум в категорията „Уърлд мюзик“ за албума „Tassili“ на Tinariwen… Продуцираният от него запис на Устад Саами видя бял свят като пета част на акламираната серия „Скритата музика“ в каталога на крайно маниашкия лейбъл Glitterbeat (линк - https://glitterbeat.com ), територия, твърде добре позната на слушателите на „Аларма“.


„Смятам, че да се бориш с личните си демони в своята работа е някак по-лесно, защото можеш да контролираш и коригираш творбите си както пожелаеш“, скромно признава Саами, който е „устад“, равносилно на нашето „уста“, „майстор“ – като Уста Кольо Фичето например. Пакистанецът се изправя срещу самия себе си, за да приеме най-голямото лично предизвикателство – в ролята на Бог. Две хиляди години... В състояние ли е човек да понесе 2000 години на раменете си? Може ли мозъкът му да устои на тежестта на две хилядолетия история и едновременно с това да се изправи без страх пред предизвикателството на съвременниците си, които очакват следващия Милениум да им бъде поднесен по подобаващия помпозен, зрелищен, пренасищащ сетивата и емоциите начин? А възможно ли е едно такова музикално явление да излезе извън рамките на необузданото, първосигнално, материалистично удоволствие и да се преплете с финеса на визуализираното бъдеще? Могат ли потъналите в материята хора да бъдат накарани да видят една реалност, в която за духа вече не съществуват физически задръжки? Където небето е там, където ти искаш да го виждаш... Усилие, равносилно на опит да прегърнеш Земята. Не, не равносилно, а изискващо го. Да прегърнеш Земята и всички хора на нея. Наведнъж. Изцяло нов начин за песенно разказване, в който времето липсва – една нова, свръхреална реалност, на границата между научната фантастика, приказките и халюцинацията... Двамата – Саами и Бренън - филтрират задачата да се хване парченце от миналото, от настоящето и от бъдещето през собственото им виждане за развитието на човечеството, като изваждат в смесицата от традиционната музика, театъра на движението и сюрреалната визия… цвят, светлина, костюми, послание към днешните хора за пътя, по който те трябва да тръгнат. Изречено с езика на нотите, на тялото и на наситеното с присъствие и преместване пространство. Онова, в което Всевишният благо се усмихва. И не е терорист. А слуша заедно с нас толкова oдухотворения Устад Саами Насеерудин. 

Прочети цялата публикация