Чудната красота на „Динозавърския Ренесанс”

Владимир Николов е палеонтолог и палеохудожник. Негови илюстрации са включени в наскоро излязлата от печат книга на Стийв Брусати „Възход и падение на динозаврите”. Владо е част и от експедицията на Природонаучния музей, която потърси и откри следи от динозаври по българските земи край Трънско. Той може да разбие масово насадени представи, като например, че много динозаври са били огромни. От него можете да разберете и че динозаврите имат повече общо с птиците, отколкото със съвременните хищници, с които мнозина ги свързват:

„Птиците са единствената група съвременни динозаври. От еволюционна гледна точка, при проследяване на родословието на различните групи, виждаме, че птиците са загнездени дълбоко в групата на хищните динозаври. Първите братовчеди на динозаврите са птерозаврите, а вторите им братовчеди са съвременните крокодили и праисторическите роднини на крокодилите.”

Много четене е нужно, за да бъде пресъздаден един динозавър максимално точно на хартия, само по скелета му. „Четенето е повече от рисуването. За да бъдат едни реконструкции научно издържани, човек трябва да притежава добро разбиране за фосилите и разнообразието на живота от онези времена. Когато костите са твърде малко използваме сравнителен подход – сравняваме с най-близките и добре запазени раднини на даденото животно. Съществуват и запазени динозавърски мумии. Те са вкаменени. Поради специфичните условия на средата, в която са били погребани, са се фосилизирали дори меките им тъкани”. Като проблем Владо определя, че достъпът до необходимата научна литература, за да се стане палеохудожник, е платен. „Това е затруднение и не е справедливо спрямо обществото, тъй като голяма част от научните изследвания са финансирани публично или от държавния бюджет. На много места вече се забелязва преминаване към т.нар „отворена наука”. При този подход достъпът е безплатен, но авторът на публикацията трябва да си плати, за да бъде тя публикувана.”

Цветна свобода

Една от най-големите творчески свободи в палеоилюстрацията е използването на цветовете, както и в присъствието на някои анатомични структури, изградени от меки тъкани, например надуваеми гуши. „Допреди десетина години се казваше, че никога няма да разберем какъв цвят са били динозаврите. Но наскоро се направи пробив и с прилагането на нови методи и технологии от други сфери на науката, като физиката например, беше установено, че в някои фосили се запазват микроскопични клетъчни структури, които показват какъв е бил цветът на перата или кожата на динозаврите. Уловката обаче е, че тези структури носят информация само за една част от цвета на животното, тоест това служи като основа. Вероятно са съществували и други, които не са се запазили и променят този основен цвят. В момента се разполага с информация за цветовете по време на смъртта на десетина вида динозаври. Но дали така са изглеждали и приживе няма как да разберем. Но дори с тази частична информация добиваме по-добро разбиране за тези животни.”

Трънският динозавър в анимационен филм

Владо Николов не е подхващал задачата да изобрази динозаврите от Трънско, тъй като намерените кости са твърде недостатъчни за възстановка. Но е категоричен, че след време това ще се случи – при публикуването на материал по темата в научно списание. Когато го запитат как е изглеждал българският динозавър, Владо казва, че сравнението с френските титанозаври е подходящо. Тези ампелозаври, обитавали днешните наши земи, през късната креда са живели на неголям остров. „Откриваме костите в прибрежна обстановка – вероятно лагуна или плато в близост до морето. Растителността е била преобладаващо широколистна, но не много висока. Имало е открити пространства и изключително малко иглолистни растения. Климатът е бил сезонен с подчертано изразен сух и влажен сезон. Интересно за находището в Трън е, че отидохме там за динозаври, но открихме изключително много останки от костенурки. Може би имаме повече екземпляри от костенурки, отколкото от динозаври от там. Успяхме да намерим и зъбчета от крокодили”. И точно като в детски анимационен филм поне един път със сигурност костенурка се оказва причина за смъртта на трънски динозавър, тъй като изглежда те са се спъвали в тях, подхлъзвали са се и са пребивали.

А как са „говорили” денозаврите?

„Според едно изследване динозаврите не са издавали високочестотни звуци, не са ревали, както в легендарния „Джурасик парк”. Техните уши са били изключително добре настроени да приемат нискочестотни звуци. Добър аналог за вокализацията на някои нептичи динозаври е песента на някои съвременни птици, като казуарите например. Това са от Нова Зеландия – растителноядни, но изключително агресивни. Те са едни от малкото птици, за които е документирано, че са убивали хора. Други звуци, които е възможно да са издавали динозаврите са били тракания с челюсти, както правят птиците с големи клюнове, като щъркелите например. Някои динозаври може би са издавали и звуци, подобни на тромбон. Почти сигурно е, че не са имали сложни песни, които се наблюдават при съвременните птици.”

Палеоартът няма скрупули

Една от първите палеокартини датира от 1830 г. Палеохудожниците от тогава досега разбиват митове и изобразяват динозаврите във всякакви пози и действия, дори при чифтосване и дефекация. След това тези реконструкции се заемат и използват от киното например в различни проекти. Често обаче реалността се оказва по-интересна от пресъздаденото на голям екран, категоричен е Владо. Според него първият филм от поредицата „Джурасик Парк” е един от най-добрите примери за това как правилно да се използват научните данни в такъв тип изкуство. Безкритичното гледане на филми обаче води и до заблуди, заради прекалената художественост, която не е обяснена като такава. „Добре е новите продукции да се съобразяват с новите данни на науката, защото тя не спи. Така не само публиката ще се запознае с нещо ново, но се придобива и оригиналност. Новата трилогия „Джурасик свят” за съжаление следва естетиката и традициите от преди 20 години и упорито игнорира напредъка в науката.”

Цялото интервю можете да чуете в звуковия файл.

Илюстрациите са предоставени от Владимир Николов. 

Прочети цялата публикация