Културата на протеста

Човек е създаден да се приспособява – към природата, към света, към другите, към себе си. Но създаден ли е да свиква – с болката, с несправедливостта, с неравенството, с подтисничеството, с отхвърлянето? Кога и какво може да накара човек да каже не просто „Не!“, а „Стига!“? Кога човек е готов да приеме отражението и кога – да се погрижи за него? А нима не сме всички ние отражение именно на човека? И нима, когато отричаме нечий човешки живот, не отричаме и своя? Кога бунтът в душата се превръща от протест срещу другия в протест за другия?

Какво се случи с и в света? Заразата сложи едни маски само за да свали други. Повика изолацията на помощ, за да извика свободата на площада. Затвори телата, за да пусне духа.

С натрупване, казват лекарите, се лекуват някои болести. С времето обаче организмът привиква към лекарството и то спира да действа. Ефектът от приетото, естествено, остава. И ако една зараза потисна жизнеността, за да предотврати първичността, то натрупаните с години – за историята малко, за човешкия живот много – болка, дискриминация и расизъм избиха. За едни в крайности, за други – точно по мярка.

Направи ли коронавирусът хората по-безсилни, или ги направи по-чувствителни? Месеците на несвобода ли накараха хиляди да реагират остро на нещо всъщност отдавна съществуващо, или просто ги накара да осъзнаят, че миналото никога не си е отивало? Расизмът, който уж беше нашето „вчера“, не само за американците, а за целия свят, е новото днес. Но къде е смирението?

Може ли разрухата да има основание? Кога „за“ всъщност е „против“? Може ли да се гордееш с културните си белези, но да не приемаш хората, които са допринесли за тях?

И накрая, но не на последно място – каква е културата на протеста? Какво кара един човек да протестира и кога обликът на протеста измества причината за него?

Отговорите дават културологът и социолог Ивайло Дичев, писателят Владимир Зарев и Матю Стоянов - Жлъч, наричан „революционерът на българската хип-хоп сцена“.

Прочети цялата публикация