За най-важните неща в живота

Да реализираш съкровената си мечта едва на 18 години и то по време на пандемия е може би едно от най-трудните неща в днешно време. Някои биха допълнили: "А в България това би било и немислимо!". Бързо може да опровергаем песимистите. Именно това прави ученичката Мария Ефремова. Тя гледа на "нещата от живота" доста по-различно и по-дълбоко от много нейни връстници. Нещо повече: има смелостта да "излее" чувствата си върху белия лист, да ги публикува в книга и смело да заяви, че "дори на трима души написаното в нея да им помогне, а те чрез написаното да помогнат на други трима" ще е безкрайно щастлива.

За мечтите, надеждите, пандемията и оставането си в България тя разказа повече в интервюто за ФАКТИ:

Мария, в своите разкази, които на пръв поглед са случки от ежедневието, ти влагаш много емоция и ги разглеждаш от един доста по-различен ъгъл. Кое пробуди у теб желанието всичко, това което чувстваш да го покажеш на света?

Никога няма да забравя (особено когато бях малка), че ми беше много интересно да слушам житейски истории, да ги свързвам с моя живот и да си вземам поуки от тях. В разказа "Вдъхновители" разказвам как започна всичко около идеята да напиша първата си книга. Никога няма да забравя учителката ми по литература, която като прочете разказа каза: "Момиче, ти носиш изключителна сила в себе си. Трябва да го развиваме този твои талант!". Аз от малка знаех, че ми се отдава да пиша, буквално всичките думи идват от сърцето ми. Аз само им помагам да се материализират върху лист хартия.

Постепенно в живота ми започнаха да ми се случват по-интересни неща и реших да ги представя по интересен начин с цел хората, които ги прочетат да се замислят над житейските неща. Убедена съм, че хората, които вярват, че могат да променят света, ще го направят. Смятам, че моят принос в света е именно чрез писането.

Как реши да издадеш книга на хартия? Има много хора, които пишат, но го правят за себе си, или ако го публикуват, то това е в социалните мрежи, където много по-бързо ще имат обратна връзка, а няма да предпочетат хартията.

От малка съм книгоман. Много обичам да чета. Баба ми се прибираше от работа. Носеше ми нещо сладко и сядаше да ми чете. В този период от детството си не обичах много да залягам над книгите и все исках навън, но тя някак си успяваше да ме въвлече толкова много в историята и разказа, че ми ставаше интересно. Помислих си колко ще е хубаво аз да си имам собствена книга, която да ѝ чета.

Винаги съм държала на хартиените книги. Да, електронните са голям плюс в днешно време, но хартиените придават едно друго чувство. Винаги, когато четеш на хартия, си някак си по-съсредоточен. Когато започнах да пиша по-интензивно и да се явявам на различни конкурси, започнах да виждам, че съм забелязвана от разни хора - от учителките ми, които ми казваха, че имам правилен и литературен изказ. Тогава си казах, че трябва да се боря за мечтата си да издам книга.

Основната цел, която ме водеше в тези години на писане беше, че с думите ми ще помогна на някого да живее по-добре, по-пъстро. Именно това бе моето вдъхновение.

Кой е най-емоционалният ти момент при подготовката на първата ти книга?

Това беше, когато се наложи да вляза в болница за втори път. Тогава се почувствах малко изгубена. Не беше толкова драматичен момент, но аз го приемах за такъв. Тогава си казах, че по някакъв начин трябва да се спася. Реших, че всички емоции в мен трябва да ги излея върху белия лист.

Всички разкази, истории са подтикнати от дадени емоционални моменти, които съм преживявала. Аз не съм от хората, които си поставят за цел да пишат. Пиша, когато го усещам. Писането е като системата на доброто. Ако аз помогна на трима души, то тези трима ще помогнат на още трима и така добротата ще се разпространява.

Каза, че планираш да издадеш втора част на книгата си. Тя ще е един вид продължение или ...?

Да, тя ще е продължение на "Думите зад думите". На същия принцип е, но ще има "бонуси". Има цитати и като, че ли нивото на осъзнатост е доста по-високо и някак си докосващо. Вдъхнових се да я напиша по време на карантината. Тогава имах много време, което да прекарам насаме със себе си.

Колко глави написа по време на карантината?

Мисля, че 12.

Спомена пандемията и сподели, че режимът ти на живот наложен от нея, ти каза, че се чувстваш като преродена и че дефакто си усетила истинския живот. Какво точно почувства?

Не преувеличавам като казвам, че за мен пандемията беше едно прераждане. По-скоро самата карантина, а не конкретно вирусът, защото когато човек остане сам със себе си, вниква по-дълбоко в душата си. Повечето хора се плашат от това, тъй като тогава се замислят над някои неща. Започват да виждат света по различен начин.

Хората казват, че животът им е разнообразен, ходят на много места, но всъщност е точно обратното. Ставаме сутрин, хапваме или не нещо набързо, отиваме на училище, прибираме се, учим, ходим на спорт или на работа и на следващия ден отново същия режим.

По време на пандемията трябваше да бъдем креативни - ставаме, правим си закуска, а не хапване нещо "на крак", готвим си. Осъзнахме, че човекът е доста гъвкаво същество и той може да се справи с всичко, да започне работа от вкъщи. За мен това беше време да си дам възможност да събера сили и да отделя повече време за себе си.

Забелязах, че живея малко в хаос, а след карантината станах по-подредена. Започнах да ставам малко по-креативна и да си приоритизирам нещата - кое е важно и кое може да почака. Започнах да обръщам повече внимание на себе си. Забелязах, че откакто се дарявам с много повече любов, нещата в живота ми се получават много по-лесно, защото човек забравя за себе си в повечето случаи.

Усетих кои хора ги чувствам истински в живота си и с кои съжителството ни по-скоро е приключило.

Ще съумееш ли да запазиш всичките тези добри моменти, тези безценни камъчета, които по време на карантината намери за себе си и след започване на учебната година?

Определено през карантината си наложих това да си го създам като навик. Не съм от тинейджърите, които обичат много да си почивам. Обичам да съм продуктивна, да работя и определено си подредих графика така, че да имам време за себе си. Тръгвайки на училище, със сигурност ще си подреждам така деня, че да имам време и за учене, и за подготовка за матурите, и за писане и разбира се време, в което да си почина.

Сега си 12-ти клас. В каква сфера ще се развиваш?

Всъщност моят план за живота е да се чувствам добре. Всеки път си отговарям така на този въпрос, защото колкото и да правя планове, винаги се променят. А не обичам да правя планове. Обичам да живея за момента - тук и сега. Все пак, разбира се, съм си начертала някаква схема в главата. Мисля да следвам психология, тъй като за мен здравето на душата е основополагащо.

Това в голяма степен е свързано с творчеството, което развиваш.

Да. Моята книга се опитах да я погледна през психологическа гледна точка и мисля, че когато имам професионално завършената подобна степен, ще ми е доста по-лесно да обяснявам на хората и да се изкажа по начин, по който те да ме разберат и да им помогна.

Със сигурност няма да се откажа от творчеството. Даже мисля да работя още по-усилено върху него. Мисля да издавам книги. След завършването си възнамерявам да организирам семинари за личностно развитие.

Целта ми е да работя много с деца. Все повече забелязвам, че родителите не осъзнават каква голяма тежест имат децата. Родителите казват, че единственото задължение на децата е да ходят на училище. Всъщност не е така. Училището играе много важна роля в живота на детето, но детето много често бива натоварвано с редица задължения и най-малкото има т.нар. "Петте рани на душата", които при всеки човек най-често се появяват в детството. Много е важно от дете да работим върху себе си, за да може да се изградим като личности, а не на 20 или 30 години да започнем да откриваме какво ни куца и къде не се чувстваме добре.

Не е тайна, че много от твоите съученици поглеждат към чужбина. Твоето виждане?

Определено съм се оглеждала към Терминал 2, но с годините забелязах, че съм голям националист и много вярвам в държавата ни и вярвам, че човек иска ли да постигне нещо няма кой да го спре. Колкото и да му е трудно и колкото и време да отнеме, човек трябва да се бори за това, което иска. Нещата, които се дават на готово, повечето пъти са временни. Точно поради тази причина аз ще остана в България, тъй като искам да се развивам тук. Разбира се, искам да натрупам опит в различни държави, но винаги ще избирам моята родина, защото не се фокусирам върху чернилката, която много хора вадят. Наблягам на това да чета хубави неща за България и така да се мотивирам още повече, защото много деца виждат като вариант да заминат за чужбина, но и много чужденци виждат вариант в България за развитие и реализация. Така че мисля, че България определено е моят път, който искам да следвам.

Прочети цялата публикация