Великите европейци – Пинк Флойд, трета част

Някои смятат точно „Тъмната страна на луната“ за най-великия албум на „Пинк Флойд“, включително заради фантастичната обложка – кристална призма на абсолютно черен фон, която пречупва лъч бяла светлина и го превръща в цветен спектрален поток. 

В списание „Ролинг стоун“ един критик го описва като „изискан албум с текстурно и концептуално богатство, който не само те кани, но и изисква /съ/участие“. „Мелъди мейкър“ пак са по-критични, особено към първата страна, която описват като „напълно объркана и трудна за следване“. Светът обаче пощурява и The Dark Side of the Moon изкачва върхове в класации и продажби, които не напуска до днес.

„Някои търсят в този албум връзки с Космоса и подобни дивотии. Няма нищо такова, той е насочен изцяло навътре, към тъмната страна на човека“ – казва Дейвид Гилмор. The Dark Side сякаш концентрира всички типични за „Пинк Флойд“ подходи. Стремежът им към съвършенство личи не само по обложката, а също и по звука, който е куадрофоничен. С пълна сила се разгръща и склонността им да вплитат в музиката звуци от околния свят, да използват най-модерните изобретения - педали, усилватели и други джаджи, които правят звука им толкава специфичен. 

В това отношение обаче е важно, че, за разлика от други, които се увличат просто от новостите и затъват в техниката, Флойд използва всичко с мярка, само колкото е необходимо, за целта, която са си поставили. The Dark Site е изцяло концептуален албум – друга типична характеристика на групата. И на всичкото отгоре, по време на турнетата им сценографията, светлинното и лазерното шоу, което разгръщат, вече наистина достига впечатляващи измерения. И след цялото това съвършенство, те намират начин да направят нещо още по-велико – Wish you were here.

Wish you were here е посветен на Сид Барет и по време на записа става странна случка. В студиото влиза човек с изцяло обръсната глава, включително веждите, сяда кротко в един ъгъл, слуша известно време и си тръгва безшумно. Не, не е призракът на Сид Барет, а сам той. Но никой не го разпознава и чак когато изчезва, Гилмор пита – ама това не беше ли Сид. А останалите се колебаят. Това е последната им среща с онзи, когото призовават отново да заблести като луд диамант. И е вторият албум на групата, в който ясно се виждат две главни неща – Роджър Уотърс се превръща в лидер, като поема до голяма степен композирането и изцяло текстовете на песните, а Дейвид Гилмор се превръща в разпознаваемия глас и китарен звук на „Пинк Флойд“. Всичко това се затвърждава в следващия албум – Animals, Животните.

Точно покрай работата върху Animals в групата започват да се усещат все по-силни напрежения, свързани с това кой с колко материал е допринесъл за албума, какъв финансов дял после е получил за приноса си, такива неща. Пианистът Ричард Райт коментира нещата така: „По това време Роджър наистина започна да вярва, че е единствения творец на групата, че само заради него ние още вървим напред, егоизмът му започна да се засилва и човекът, с когото се конфронтира най-много, бях аз“. 

Да, основата на албума наистина е изградена от Роджър Уотърс., Тя е свързана с неговите социални нагласи и се базира на „Животинската ферма“, книгата на Оруел, в която чрез жестокия животински свят се представя още по-жестокия човешки. В този албум кучетата, водачи и пазачи на обществото, лаят, вият и насаждат страх, агнетата от стадото просто блеят, а прасетата, които управляват всичко, грухтят и летят между комините на една лондонска електроцентрала, която се прочува заради присъствието си в знаменитата обложка.

А след всички тези животни, които не са животни, през 1979 идва и The Wall, Стената. В този двоен албум чрез героя Пинк Роджър Уотърс отреагира личностните си проблеми – от загубата на баща си през ВСВ, превръщането на Сид Барет в сянка и собствените му докосвания до лудостта, та чак до илюзорното желание на всеки истински левичар да се превърне в диктатор, за да подобри живота на хората.

Това де факто е реалният край на великата група „Пинк Флойд“ – 6 години, преди де юре да се разпадне. През 1985 Уотърс, Гилмор, Райт и Мейсън издават заедно още един албум – The Final Cut. Макар доста добър като цяло, в него сякаш се усещат неистовите усилия на момчетата дори за това да се гледат взаимно. И закономерно, този албум никой вече не го брои сред най-великите, те си остават 4 – напълно незабравими.

Прочети цялата публикация