Между сахарското слънце и сибирския газ: Европа се нуждае спешно от „слънчевия“ ток на Северна Африка

До съвсем скоро говоренето за възобновяеми източници на електроенергия имаше един по-скоро идеалистичен оттенък. В момента всяка алтернатива на руския петрол и газ е добре дошла, като аргументите за това надхвърлят екологичните съображения. Слънчевата енергия отдавна се разглежда като потенциален и все по-реален възобновяем енергиен източник. Съществуват обаче климатични лимити: в южната част на Алжир има области със средно над 3600 слънчеви часа годишно. В Александрия слънчевите часове са средно около 3500 годишно. За сравнение, в София се радваме средно на около 2100 слънчеви часа в годината, а в Хелзинки те са едва около 1800. Ясно е, че най-висока ефективност в добиването на електроенергия чрез слънчеви панели в нашата част от света може да се постигне чрез изграждане на фотоволтаични системи в страните от Северна Африка. Идеята не е нова, но събитията около започналата през 2011 г. Арабска пролет и всичко последвало отклониха фокуса както на медийното, така и на инвестиционното внимание. Все пак, изострянето на темата за диверсификацията на енергийните източници ни кара отново да обърнем внимание на северноафриканското слънце като източник на енергия. Пренасянето на „слънчевия“ ток от Северна Африка до потребителите в Европа обаче не е лишено от технически проблеми, сред които на първо място може да се постави изграждането на подводни кабели по дъното на Средиземно море, които да свържат Северна Африка с Гърция, Италия или Испания като най-близки до Африка части от Европа. Немалък проблем е и съхранението на произведената електроенергия, която не може веднага да бъде изразходвана. Акумулаторните системи са добре известно решение на този проблем, но когато трябва да се съхраняват количествата електроенергия, които може да произведе голяма фотоволтаична централа, тогава техническите предизвикателства се увеличават и познатите решения не винаги са приложими. Полето за създаване и прилагане на нови технологии в тази област все още е много голямо. От друга стана, съществуват и редица икономически, демографски и политически фактори, които трябва да бъдат взети предвид. Когато в страните от Северна Африка се разработят високоефективни фотоволтаични системи със съвременни способи за запазване и пренасяне на генерирана електроенергия, нищо не гарантира, че европейските държави ще бъдат основният потребител на тази енергия. В началото на настоящия век все още бе широко разпространено мнението, че най-големите, едва ли не единствените възможни, инвеститори и клиенти на големи технологични проекти в Африка могат да са само американски или европейски компании. Реалностите днес са променени.

Първите двадесет години на настоящия век показаха големите възможности на Китай да инвестира в стратегически проекти на африканска земя, включително и големи съоръжения в енергетиката. Да се предполага, че фотоволтаичните системи в Северна Африка са извън целите на китайските инвестиционни банкери ще е опасна наивност от страна на европйските инвеститори. Клиенти на сахарския „слънчев“ ток биха могли да бъдат все повече африкански страни, в които урбанизацията напредва със с много бързи темпове. Според прогнози за периода до 2025 г., 17 от най-бързо растящите градове в света се намират в Африка, а четири от тях са в Нигерия. Напълно възможно е северноафриканската енергия да бъде насочена не само на север, към Европа, но и на юг към разрастващите се градове и икономики на юг от Сахара. Дори и да изключим петролния гигант Нигерия от тези сметки, бързо развиващите се икономики на Алжир, Тунис и Мароко се нуждаят от все повече енергия, което ги превръща в потенциален приоритетен потребител на електричество, произведено в региона. Достатъчно е да погледнем картата, за да видим, че Египет, с неговите над 105 млн. души урбанизиращо се население, е идеалният клиент за енергията на 7-милионна Либия – както във вид на петрол, така и във вид на „зелена“ електроенергия. При това положение, ако Европа пропусне да заяви в най-скоро време ясни инвестиционни намерения спрямо добивите на слънчева електроенергия в региона, рискува да бъде неглижирана като клиент в бъдеще, когато енергийният капацитет може да бъде разпределен изключително между купувачи от африканския континент. Предизвикателствата не свършват дотук. Съществуващите към момента електропреносни връзки на Гърция с България, Румъния и Унгария, както и тези между Испания и Франция следва да бъдат разширени за да могат да поемат значителни нови количества електроенергия. С оглед на едно недалечно бъдеще, в което средиземноморският регион може да е център на слънчевата енергия в Европа, изграждането на адекватни електропреносни връзки между юга и севера става жизнено важно. Неслучайно, в последните години усилено се инвестира в разширяването на електропреносните съоръжения, свързващи Испания и Франция. Една от заложените до 2020 г. цели на Европейския съюз е електропреносната свързаност между всеки две съседни европейски страни да е поне 10% от инсталирания производствен капацитет. Франция и Испания все още са под тази стойност в енергийните връзки помежду си. От Алжир и Мароко, през Испания, електроенергията от сахарското слънце би могла да се насочи на север. Необходими са връзки с капацитет за пренасяне на големи количества енергия, за да не се стига до ситуации, в които енергия има, но не може да бъде доставена поради технически лимити. Това е причината Франция и Испания да не се задоволяват само с разширяването на електропреносните си връзки през Пиринеите, но и да инвестират в подводна връзка през Бискайския залив.

Що се отнася до Гърция, тя дълго време остава относително встрани от електропреносните пътища на ЕС. До присъединяването на България и Румъния към съюза на 1 януари 2007 г., южната ни съседка не е имала сухопътна връзка с останалите страни от ЕС. Единствената възможност за електропреносна връзка е била по море. Едва през 2001 г. между Западна Гърция и Южна Италия е положен подводен електропреносен кабел. Сега през териториите на България, Румъния и Унгария биха могли да се разширят старите и да се изградят нови далекопроводи за пренос на чиста, слънчева електроенергия. Недовършената евроинтеграция на Западните Балкани и политическите противоречия със Сърбия превръщат страната ни в още по-стратегическо звено в подобен транзитен коридор на електроенергия. Неколкократно споменатите подводни кабели за пренос на електроенергия в последните години търпят непрекъснато усъвършенстване. В момента в експлоатация се пускат т. нар. високоволтови кабели за прав ток. Те позволяват пренос на големи количества електроенергия, както и свързването на електропреносни мрежи с различни технически характеристики. Подводният кабел, който е свързал Италия с Гърция през 2001 г. е ранен пример за приложението н тази технология. В рамките на проекта SAPEI, високоволтови кабели за прав ток от по-ново поколение свързват също Италия и Сардиния. Същата технология свързва о. Майорка с Валенсия и оттам с останалата част от Испания. Може да се твърди, че вече е събран достатъчно технически опит при полагането и свързването на високоволтовите кабели за прав ток. Технологията е достатъчно развита, за да позволява изграждането на съоръжения със значителна дължина. Най-амбициозният такъв проект в момента предвижда свързването с кабели от този тип на Атика, Крит, Кипър, Израел и Египет. Предполагаемата дължина на кабелите ще надхвърли 1500 км., като значителна част от тях се предвижда да бъдат положени в едни от най-дълбоките части на Средиземно море. Проектът се обсъжда вече близо десет години, но още е далеч от реализация, тъй като среща сериозна съпротива от страна на Турция. Между нея и Гърция съществуват неразрешени спорове за икономическите зони на двете страни в Егейско море, а част от трасето на проектираната електропреносна инсталация преминава през тези спорни зони. Ситуацията се усложнява от наличието на газови находища в континенталния шелф на Източното Средиземноморие. Планове за тяхната експлоатация имат Египет, Израел, Кипър, Гърция и Турция, но съотношението на силите подлежи на уточняване. В своето противопоставяне с Гърция Турция не участва сама, а заедно със създадената от нея през 1974 г. и непризнатата Севернокипърска турска република, a пък Гърция традиционно подкрепя Кипър и поддържа делови отношения с Египет и Израел. Бъдещото развитие на тези отношения е мъчно предвидимо и, за съжаление, се съпътства и от военна заплаха за турско-гръцки конфликт. Най-интересната, от гледна точка на производството на екологични енергоносители, страна в Средиземноморието е Либия: съчетанието от голяма територия, високи нива на слънчево греене и относително малобройно на фона на своите съседи население я превръщат в износител с голям потенциал. Фотоволтаични системи на либийска територия са изграждани още през 70-те години на миналия век по времето на Муамар Кадафи. Става дума обаче за малки, локални инсталации, които са покривали нуждите на отдалечени в пустинята малки градчета, села и оазиси. В годините на гражданската война, със средства на ООН на територията на страната са били реализирани малки проекти за добиване на слънчева енергия за болници. Тези панели никога не са били обединявани в единна система, а експлоатация на подобни системи с цел износ не се е обсъждала сериозно. Според публикация от 2018 г., Либия си е поставила за цел до 2050 г. да добива 10 процента от енергията си от възобновяеми източници. В момента пустинната страна не изглежда твърде мотивирана да се насочи към производство на електроенергия от възобновяеми източници с цел износ. Десетилетната гражданска война не е единствената причина за това. Либия все още разполага със значителни количества петрол, както и с инсталации за неговото извличане и транспортиране. Според Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), Либия разполага с доказани запаси от суров петрол от над 48 млн. барела, което я поставя на 16-то място сред страните, които добиват петрол. Това ѝ осигурява доходите, от които се нуждае без големи инвестиции от нейна страна. Изводът, който се налага от само себе си е, че ако Европа е заинтересована от разработването на фотоволтаични системи в Либия, би трябвало да поеме инвестиционната инициатива, при това без да губи време. Чисто географски, Либия би могла да се свърже чрез подводни кабели както с Гърция, така и с Италия, т. е. може да изнася електроенергия както за Източна, така и за Западна Европа. В години, в които изтича експлотационният живот на работещите блокове на нашата АЕЦ „Козлодуй“ и още не е започнат строеж на нова АЕЦ или нов блок на съществуващата ни АЕЦ, електричество от северноафриканската слънчева енергия може директно да захранва нашата икономика през Гърция без замърсяване нито за нас, нито за страната производител. Европейските предприемачи са оценили тези възможности и вече се появяват отделни проекти за изграждане на соларни паркове в Либия. Британските инвеститори също участват в разработването на възможности за добив на „слънчев“ ток в Северна Африка и с техни средства се подготвя строежа на комбинирано съоръжение за добив на 10,5 мегавата слънчева и вятърна електроенергия, което до 2025 г. трябва да бъде свързано с Великобритания чрез дълъг 3800 км. високоволтов подводен кабел за прав ток. Твърди се, че на американския генерал Омар Брадли принадлежи фразата „Аматьорите говорят за стратегия. Професионалистите говорят за логистика.“ Изолацията на Русия след нахлуването ѝ в Украйна може да успее или да се провали заради енергийната логистика на държавите, които подкрепиха санкциите срещу Путин. Всяко забавяне и нерешителност в енергийните инвестиции лесно може да донесе провал не само на наложените санкции, но и на европейската икономика. Пораженията в логистиката са тихи поражения, те не се предизвестяват от ракети и артилерийски снаряди, но последиците от тях ще останат за много години напред. Честните, взаимноизгодни и дългосрочни енергийни сделки на Европа със страните от Магреб днес са по-необходими от всякога.

Източник: Дарик

Прочети цялата публикация