Достоен наследник на славната българска басова традиция по световните сцени - Орлин Анастасов в „Хованщина“ на Мусоргски в Амстердам

В рамките на юбилейния 50-и сезон Националната опера в Амстердам лансира нов фестивал озаглавен ''Опера в прогрес'' (Opera Forward ). Той се проведе от  15 до 25-ти  март под надслова '' Нови гласове, нови визии''. Освен четири оперни продукции, от които две световни премиери, фестивалът включваше и редица беседи, лекции, семинари с основна тема - бъдещето на операта - в тях взеха участие бележити режисьори, композитори, социолози.
''Опера в прогрес'' бе открит на 15 март с най-новата творба на финландската композиторка Кайа Саариахо ''Само звукът остава'' (Only the sound remains). Операта се състои от две композиции базирани върху два епизода от японския театър ''Но''  в превод на английски на поета Езра Паундс и Ернест Фенолоза - те са озаглавени ''Винаги силен'' и ''Пухената мантия''.  И в двете произведения главната роля изпълни известният френски контратенор Филип Жаруски, а постановката бе създадена от американския режисьор Питър Селарс.
Втората световна премиера бе новата творба на  холандския композитор Мишел ван дер Аа ''Заличаване'' (Blank out) - камерна опера за сопран и тридименсионален филм. За основа на операта служи поезията на южноафриканската авторка Ингрид Йонкър. Поетесата придобива известност посмъртно когато Неслон Мандела прочита стихотворението й ''Детето'' по време на първата сесия на първия демократично избран парламент на  Южна Африка през 1994 година.
В третата постановка , на ''Тайният брак'' на Доменико Чимароза, Националната Опера даде възможност на млади оперни таланти да направят първи стъпки в кариерите си в централни роли.

На 20 март посетих четвъртата продукция от фестивала - операта ''Хованщина'' на Модест Мусоргски. Една богата картина на руската история от края на 17век, описваща жестокия конфликт между традицията и силите на обновлението. Консервативните аристократи водени от Иван Ховански и разколниците  се сблъскват със силите на промените символизирани от Петър Велики , чийто стремеж е да въведе европейски държавен модел в Русия.
Продукцията в Амстердам бе създадена от германския режисьор Кристоф Лой, който  пое историческа начална точка с прочутата картина ''Утрото на екзекуцията на стрелците'' на Васили Суриков, съвременник на Мусоргски. Докато оркестърът свиреше великолепното въведение '' Разсъмване над река Москва'' солисти и хористи построиха на живо платното на Суриков. Към края на увертюрата персонажите свалиха историческите си костюми и се превърнаха в наши съвременници. Кристоф Лой потърси значението на образите през призмата на времето и мястото им в днешния свят. В продължение на четири часа действието се диктуваше от нормите на модерния режисьорски театър. Двигателят на постановката бе приносът на певците-актьори. Съвсем символичният декор на Йоханес Лейакер се състоеше от голи стени, които си променяха цвета - белият цвят преобладаваше в сцените включващи образи от новото време като Голицин, Шакловити и полковете на Петър Велики , докато сивият и черен цвят доминираха епизодите с династията Ховански, Досифей и разколниците.  Костюмите на Урсула Рензенбринк бяха съвременни,  разрешени предимно в строги офис облекла; само жените на богатите стрелци носеха скъпи празнични дрехи.
Реквизитът бе оскъден- няколко стола, маса, кана с вода за гаданието на Марфа. През цялото време на сцената лежеше мъртъв , бял кон, чието значение така и не можах да си обясня. Странно  бе решението на режисьора Иван Ховански да бъде убит с нож в гърба от момиченце на не повече от седем-осем години.
В края на операта Кристоф Лой отново се завърна към картината на Суриков, която отново бе реконструирана от изпълнителите.
Поради преждевременната си смърт, Мусоргски не успява да завърши ''Хованщина'' и оставя само вокален клавир. От съществуващите две оркестрации, на Римски-Корсаков и Шостакович, в Амстердам бе използвана по-популярната в наши дни версия на Дмитрий Шостакович от 1960 година. Така в смразяващия финал на операта със самоизгарянето на староверците бе включен Преображенският марш - символ  на Петър Велики, който бе последван от темата на зората от увертюрата подсказваща идването на новото време. Това придаде известен оптимистичен край на тази мрачна и доста песимистична опера.
Вокалният състав бе силно интернационален с преобладаващо присъствие на певци от източна Европа. В него изпъкна и името на българския бас Орлин Анастасов като импозантния духовен водач на разколниците Досифей - един продължител на славната басова традиция на България по световните сцени. Анастасов впечатли с изразителен, богат на цветове глас, чийто  обем изпълваше с лекота залата. В изпълнението си певецът подчерта най-вече суровостта и фанатичността на Досифей.  
Изключителното грузинско мецосопрано Анита Рачвелишвили насити образа на Марфа с много въздействащи топли динамики, нюанси и финес. Тя наблегна повече на женствеността и благородността на персонажа.  Марфа е най-интересния образ в ''Хованщина'' и е свързващо звено на всички страни в интригата. Рачвелишвили изпя в много красиво медзавоче гаданието си от второ действие.
Страхотен Иван Ховански бе руснакът  Дмитри Ивашченко. С богат, резониращ басов глас и чудесен стил той изгради убедително образа на властния олигарх.
Унгарският баритон Габор Брец изпя солидно ролята на интриганта Шакловити - на него изненадващо е поверен най-вълнуващия монолог в операта  ''Спит стрелецкое гнездо'', в който боляринът скръби за съдбата на Русия.
В изпълнението на Курт Щрайт като принц Васили Голицин рефлектираха добре неувереността и суеверието на героя. При все, че американско-австрийският  тенор бе вокално сигурен, руският му език бе  неразбираем.
Семейна двойка в живота, на сцената Максим Аксенов и Светлана Аксенова се представиха  в по-малките роли на Андрей Ховански и Емма.
Чудесен писар със завладяваща актьорска игра бе Андрей Попов, който подчерта комичната педантичност на чиновника.
Убедителни бяха и Васили Ефимов като Кузка и особено Олга Савова като Сузана в конфронтацията си с Марфа.
Както обикновено Холандската филхармония и хорът на Националната Опера бяха на голяма висота и за щастие те не се отдадоха на силово и шумно музициране. Под палката на Инго Мецмахер, оркестърът свири с релефен и  предимно тъмно обагрен звук. В много отговорна партия хористите пяха с изчистен и богат на цветове звук.
Вълнуващ спектакъл, показващ възможностите на модерния режисьорски език подкрепен от музикални постижения от най-висока класа.

Прочети цялата публикация