София вече има ново пространство за съвременно изкуство

От снощи София разполага с ново пространство за съвременно изкуство – галерия “Структура”. Разположено в сърцето на града (до Централна поща), едно неочаквано архитектурно съкровище от 1936 г. е внимателно възстановено, за да бъде върнато на хората под формата на модерно място.   Отношението към традицията, съчетано с усет към новото, ще превърнат локацията в притегателен център за всички, които искат да усетят съвременните пулсации на времето.   Ръководена от изкуствоведа и куратор д-р Мария Василева, галерия “Структура” ще представя най-новото от областта на визуалните изкуства.   Първата изложба в новата галерия е под мотото “Форми на съвместно съществуване”. Тя е разговор за личното и общото, за близкото и далечното и за онази толкова естествена, но и толкова непостижима съвместимост, която определя съществуването ни във всеки един момент.   Какво се случва след големите утопии на мултикултурализма? Повлия ли провалът им върху персоналното ни усещане за света? Невинността е изгубена, детронирана от цинизма. Мегапроектът се превърна в мулти култи фешън лейбъл, който само декорира всекидневието ни с екзотика.   Зад паравана на разнообразието е скрита невъзможността за общо живеене. То става все по-трудно дори в рамките на една държава, един град, един дом. Социалните и политическите проблеми неизменно се преплитат с измеренията на личното. Индивидуалните неуспехи и травми се препокриват, но и разминават с обществените правила и с политическите амбиции.   Изкуството също търси своя образ – между социалното и идеалистичното, между документа и чистия творчески нагон, между критиката и утехата.   Изложбата се занимава с радостите и тревогите на съвременния човек: от скритите аспекти на майчинството в рисунките на Севда Шкутова и Боряна Росса до мрачната космическа утопия в живописта на Красимир Терзиев. Изследването преминава през изхвърлените на боклука персоналии в асамблажа на Светлана Мирчева, “портретите” на взаимно отблъскващи се обекти в снимките на Гаини Нурсапина, опита за опознаване на себе си или идентифициране с другия в работите на Викенти Комитски, Оливия Михалтиану, Михаил Новаков и Стефка Георгиева. Оръжията като съвършен господар в естетизираните фотоси на Валентин Стефанов или като “невинна” детска играчка в рисунките на Нина Ковачева преливат в активна форма на насилие във видео пърформанса на Марияна Василева.   Макар и без звук, крясък се чува от рисунката на Надежда Олег Ляхова, триптиха на HR-Stamenov и розовото неоново послание “I Am Safe” на Калин Серапионов, станало популярно през последните години на тероризъм и интернет доминанта. Конкретна историческа съпоставка служи за изходна точка в произведението на Марсел Оденбах – днешни мигранти наблюдават крушението на европейските колонизатори, пресъздадено в картината на Жерико “Салът на Медуза”. Борис Делчев работи директно с историята и нейните артефакти. Бора Петкова търси себе си в анонимността на големия град, а Игор Ешкиня дава лице на анонимния обект. Това, което не можем да видим, трябва да прозрем – в черните скулптури на Бистра Льошевалие или през плътно спуснатия бретон в живописта на Станимир Генов.

Прочети цялата публикация