Трябва ли да се притесняваме от дългова криза заради последиците от пандемията

Европейските икономики развъртат кранчето на разходите, за да преодолеят последиците от пандемията от коронавирус и естествено притесненията се насочват към нарастващия държавен дълг. Международният валутен фонд (МВФ) прогнозира, че съотношението дълг към брутен вътрешен продукт (БВП) в еврозоната ще нарасне през идните две години дори по-бързо, отколкото в началото на предходното десетилетие в разгара на глобалната финансова криза. Дори и да е така притесненията за нова дългова криза до голяма степен са преувеличени по една много проста причина. При последната криза правителствата трябваше да разчитат на финансовите пазари за покупката на облигациите им. Този път Европейската централна банка (ЕЦБ) ще финансира повишаването на дълга. И това има решаващо значение. В началото на миналото десетилетие рейтинговите агенции понижиха кредитния рейтинг на много страни членки на еврозоната с няколко степени, вдигайки цената на кредитирането им и увеличавайки затрудненията им. Няма да бъде оправдано да се направи същото нещо днес. Това е така, защото програмите, обявени от ЕЦБ в отговор на коронавируса, са достатъчни, за да покрият голямо количество нови кредити. Тази година ЕЦБ, чрез новата си програма за изкупуване на ценни книжа Pandemic Emergency Purchase Programme и други програми, ще придобие ценни книжа от еврозоната на стойност 1,1 трилиона евро. От тях около 940 милиарда евро вероятно ще отидат за държавни облигации (ако приемем, че делът на общата покупка на държавни облигации, остане горе-долу в съответствие с предишни мерки на ЕЦБ). Това като цяло би било достатъчно да финансира среден бюджетен дефицит на еврозоната от 8-9% от БВП на единния валутен съюз. Програмите на банката дори ще бъдат достатъчни да покрият нуждите на изключително задлъжнелите страни членки на еврозоната като Италия, които иначе биха били по-изложени на риск от понижение на кредитния рейтинг. Нетните покупки на италиански държавни книжа от ЕЦБ вероятно ще възлизат на около 10% от общия БВП на Италия. С тях се покриват 8,3 % дефицит, какъвто прогнозира за тази година МВФ, като оставя достатъчна възможност на ЕЦБ да купи неизплатени дългове, които в момента се притежават от финансовите пазари. Много е вероятно дори до края на 2020 година италианският държавен дълг в ръцете на финансовите пазари да намалее. Когато става дума за оценка на риска за възможен дефолт, фактът, че държавният дълг на страни като Италия е в ръцете на ЕЦБ, а не на финансовите пазари, е съществена отличителна черта. Централните банки, дори независимите като ЕЦБ, са обществени институции и затова те няма да се впуснат в спекулативни атаки срещу правителствата. Освен това централните банки връщат на правителствата, чрез разпределението на печалбата си, лихвите, които получават по държавните ценни книжа. Така че заемите от централните банки не увеличават лихвената тежест за правителствата. (В случая с еврозоната правителствата, които са взели заеми от ЕЦБ, получават печалбата от връщането на заемите като плащания от ЕЦБ към националните банки.) Като цяло по-голям дял от държавния дълг, държан от централната банка на страната, намалява значително риска от кризата, при която страните не са в състояние да осигурят нови заеми за покриване на стари дългове, които трябва да бъдат погасени. Със сигурност паричното финансиране на държавните дефицити в еврозоната и на други места не е без потенциални макроикономически недостатъци. Основният риск е инфлацията, но този риск няма много общо с вероятността от дългова криза, поне не пряко. Най-общо, когато става дума за последиците върху инфлацията от програми като обявените от ЕЦБ, има три възможни сценария. При първия сценарий парите, създадени от централните банки, бездействат в икономиката. Това се случи през последното десетилетие. След 2008 година парите, които централни банки напомпаха в икономиката, бяха усвоени от търговските банки без пропорционално да бъде повишено кредитирането. Така че инфлацията остана ниска, въпреки че бяха напечатани много пари. Във втория сценарий инфлацията в крайна сметка се повишава, но централните банки толерират подобно покачване. По-високата инфлация всъщност може да помогне за намаляване на равнищата на държавния дълг чрез "ерозия" на държавния дълг в обращение, както се случи през 70-те години, и по този начин може да се подобри устойчивостта на държавния дълг. Третият сценарий е най-притеснителен: За да ограничат инфлацията, централните банки ще продават държавни книжа на пазара, за да се намали излишната ликвидност. Само при този трети сценарий въпросът за устойчивостта на дълга би станал актуален. Опитът от последните пандемии обаче ни подсказва, че щом извънредната ситуация в здравеопазването приключи, икономическото възстановяване може да бъде бързо, а възстановяването може да помогне за намаляване на дела на държавния дълг. Следователно централните банки ще могат поне да купуват време на правителствата, за да намалят в крайна сметка държавния дълг. В учебниците по икономика се подчертава разликата между макроикономическите последици от финансирането на високия дефицит чрез заем от финансови пазари и чрез заем от централната банка, което също така може да се смята просто за печатане на повече пари. Въпреки че и двата подхода имат недостатъци, това разграничение не трябва да се пренебрегва. В случая с коронавируса, това означава, че трябва да се притесняваме за едно нещо по-малко. *Карло Котарели, бивш шеф на отдела за фискални въпроси в МВФ, е директор на мозъчния тръст за анализ и следене на италианския бюджет (Observatory on the Italian Public Accounts) към Католическия университет в Милано. По БТА

Прочети цялата публикация