До дванайсетокласниците: Важно е да умеете да си изперете чорапите в леген

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, чрез който от 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани послания до абитуриентите випуск 2020. Автори на посланията са писатели, актьори, художници, преподаватели, издатели, лекари, журналисти и граждански активисти. Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни. Публикуваме пълния текст на посланието на проф. Христофор Караджов. Мили мои, ядосвате ли се, че най-щастливата година на живота ви досега май се оказа най-обърканата? Трябваха ли ви тези вируси, карантини, икономически колапс точно сега? Подозирам отговора ви, след като 15 хиляди от вас поискаха от просветния министър да бъдат върнати отменените церемонии в училищния двор. Знаехте, че това ще бъде последната ви възможност да стъпите там като гимназисти. След това ще ходите само като родители, учители или да ритате в кварталното мачле. Впечатлен съм, защото не помня кога за последен път 15 хиляди български младежи са искали нещо от българското правителство, пък било то и чрез група във Фейсбук. Нека се превърне в навик за вас! Датата наближи и отмина. Доучихте си онлайн и така станахте първото в световната история поколение виртуални абитуриенти. Някои от вас дори сложиха вечерни рокли и костюми на паркинга вместо в ресторанта и оставиха медийните фотографи да ви снимат в този светски жанр с традиции. Не се сърдете, когато другите ви се присмиват как изглеждате. Нали те са били точно същите! Обещайте ми и вие да не се присмивате на децата си, когато панталоните им стигат едва до глезена, а роклята е с един номер по-малка. Не настоявайте да са с кецове, ако искат да са с обувки от черна кожа. Не ги карайте да са "Гучи", ако искат да са "Ванс". Те ще бъдат наперени точно колкото вас и нека това ви радва. Животът ви продължи дори когато изглеждаше, че е замрял, нали? Забравете яда и обидата, уважаеми абитуриенти. Поздравявам ви, че стигнахте дотук! Първият истински голям успех за повечето от вас е самият факт на завършването. Никой не го е направил вместо вас – нито родителите са ви учили уроците, нито министърът на просветата ви е подарил дипломата, защото сте го помолили през Фейсбук. Колкото до трудностите, може да приемете, че вместо пералня с гаранция, която изкарва бельото ви белоснежно и чорапите ароматни като от реклама, сте получили леген и калъп сапун. Не се шегувам – смятам, че сте първото поколение след 1989 година, което изпита на собствен гръб колко ефимерни могат да бъдат удобствата на модерния живот, и как цялата ни цивилизация, пътувания, ситост и доволство не са дадени веднъж завинаги. Вие разбрахте колко лесно всичко това може да се стопи и ще го цените повече, надявам се. Затова оставете всичко друго, погледнете най-близките си право в очите и нека се изчервят недоумяващо преди да се досетят, че просто искате да ви поздравят отново. Благодарете им, че ги има и се усмихнете на собственото разочарование от последните три месеца, защото след година то ще изглежда доста по-маловажно, а след десет почти ще сте го забравили. След две десетилетия ще сте събрали събития за пълен живот, в който 2020-та година ще остане просто любопитна бележка под линия. Разкажете за нея на децата си – на същите онези, които ми обещахте да не съдите, нали? Един ден ще се просълзите, когато те са абитуриенти и ви карат да се изчервявате, като ви гледат изпитателно в очите. Покажете им снимките си, освен ако дотогава дигиталните формати не са се променили толкова, че да няма програма, с която да ги отворите. Все едно – нали вие ще сте там! Нека ви разкажа и аз нещо. Днес трябваше да кацам от Сидни в Лос Анджелис, с полет през Науру, столицата на Фиджи. Трябваше да съм пълен с енергия и впечатления, след очаквано чудесно представяне на голяма научна конференция. Десетдневно пътуване-мечта, замислено отдавна, в което бях вложил години труд като университетски преподавател, студент и журналист. Вместо това останах вкъщи заради световната карантина и сега гледам невярващо по телевизията разрушенията от протестните сблъсъците в десетки американски градове. Не знам с какво повече може да ме учуди тази година, но не смея да кажа, че неприятните изненадите са свършили, макар и да не сме я преполовили още. Отмененото ми посещение на Австралия беше една от тях. Ще кажете, какво толкова – преглътнал бил едно провалено пътуване, което може да се състои наесен, догодина или след пет години. Не си е загубил работата, дори не се е разболял от коронавирус. Що за капризи? Човек винаги може да гледа "Дънди Крокодила" по нета и да си вземе бира "Фостърс" от магазина. Операта в Сидни, казват, също не била кой знае колко впечатляваща отблизо. Може и така да е, но обидата ми относно отмененото пътуване не беше защото то е чак толкова неповторимо, за разлика от вашето гимназиално дипломиране, или защото е най-голямото нещастие, с което съм се сблъсквал за 51 години живот. Дори ми е смешно да ви го разказвам сега. Ала преди два месеца усетих яд и разочарование, когато научих, че няма да мога да пътувам, сякаш някой ми беше грабнал от ръцете нещо, което съм извоювал с огромни усилия. Имах известни основания да се чувствам така. В началото на 2012 г. седнах в инвалидна количка, след като се разбих на ски в планината. С пот, стиснати челюсти и много търпение си върнах всичко, освен медицински невъзможните неща. Не мога да ходя и чувствам от гърдите надолу, но от началото на 2013 година съм отново на работното си място в университетската аудитория. Е, не стоя зад катедрата, а седя пред нея и гледам студентите си отдолу нагоре, но каква е разликата? В началото ми изглеждаше страшно несправедливо, че другите могат да правят неща, които аз вече не мога, и очите ми се овлажняваха автоматично, щом излизах на улицата. Нощ след нощ сънувах реалистично как ходя и се събуждах призори, облян в пот и страшно разочарован, че не мога. Всичко това премина от само себе си за около година и половина. После научих, че подобни сънища са много характерни за хората, загубили краката си, точно както ходещите сънуват, че летят. Липсват ми планинските преходи и понякога ме бодва завист, когато приятелите ми отиват на дълго катерене по някой калифорнийски масив, но пък аз тръгнах отново на ски – седнал – и доста ми харесва. Правя го при всеки удобен случай, защото не знам дали слънцето бори вируси, но ароматът на топящ се сняг със сигурност побеждава всяка меланхолия. Към средата на 2013 година вече отново шофирах автомобил, макар и с адаптирано управление. Беше ме страшно шубе, признавам, и първия път почти успях се пребия, но сега не мога да си представя живота без тази новоизвоювана самостоятелност. Все толкова съм зле с успоредното паркиране, разбира се. Това никога няма да се подобри. През лятото на 2016 се качих пак в самолет и се осмелих да нощувам в хотел, а не вкъщи. Малко е страшничко да видиш как ти прибират инвалидната количка в багажното отделение и да си мислиш какво би станало, ако случайно я загубят или счупят. Да, налага ми се да правя подробен план преди да тръгна на път и съм водил неведнъж битки дори в уредена държава като САЩ. Въпреки това, след като веднъж се отпуших, не съм се спрял и съм кръстосал Северна Америка надлъж и нашир. До лятото на 2019 година не се бях осмелявал да прелетя океана и да се върна в България, където се прибирах иначе редовно всяка година. Престраших се и го направих. Беше незабравимо, две седмици на адреналин и приятелски усмивки! Сега смятам да пътувам отново редовно до родината си и искам да помогна българските градове да станат по-достъпни за хора в инвалидни колички. Следващата ми цел беше да опитам и други континенти, и да пътувам през по-просторни океани. Така се роди и идеята с Австралия. Всяка честно извоювана победа над обстоятелствата ни носи сладко удовлетворение, но също увеличава амбицията да направиш повече. Заради всичко това провалът на операция "Сидни" не беше просто несъстояло се туристическо удоволствие или леко препъване в професионалните ми планове. Приех го като лична обида. Как така, защо, та аз не се страхувам от някакъв си вирус! После осмислих ситуацията, смирих се и свикнах с нея, както става винаги. Насочих си мислите другаде. Точно както направихте тази пролет и вие, и целият свят. Никога повече няма да станете абитуриенти. Няма да можете да започнете отново 2020 година и няма да имате последен учебен ден. Няма да сте друг път на 18 години. Обаче може да получите абсолютно всичко друго. Ако перифразирам клишето от „Казабланка“, мога да ви обещая, че винаги ще имате не само Париж, ами и Сидни, Фиджи, Лос Анджелис. Копенхаген. Тирана и Кейптаун. София и Бургас. Ще отидете на всяко място, на което поискате, географско и метафорично. Важното е винаги да умеете да си изперете чорапите в леген. ******* *Професор Христофор Караджов преподава журналистика в Калифорнийския щатски университет, Лонг Бийч. Той пристига в САЩ като докторант през 1997 г. Работил е като журналист в България и САЩ. Завършил е Първа английска гимназия в София през 1987 г. и обожава да се среща със съучениците си. Неговият абитуриентски бал е предлагал меню със 100 грама луканка и жълт швепс във вече несъществуващия ресторант "България".  

Прочети цялата публикация