Познатият и непознатият Апостол Карамитев

На 17 октомври се навършиха 97 години от рождението на Апостол Карамитев. Някои от неговите размишления, съхранени в Златния фонд на Българското национално радио са следните:

„Цял живот настоящето е запълвало живота ми. И то настояще, изпълнено само с работа. 50 години, като си помисля, много бих искал да видя и да преценя какво в живота ми е било победа, какво е било поражение. И стигам до едно тъжно заключение, че много от победите, които някога съм тържествувал, когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И обратното, много от пораженията, много от това, което са били неуспехи за мене, с времето се оказват големи победи – победи над себе си, над собствената си гордост и над собствените си заблуждения. Работа, работа, работа. Това е бил животът ми. И навярно това ще бъде. Аз не знам вече кое е добро, кое е лошо. Аз вече не знам в живота ми - миналия, кое е победа, кое е поражение и не искам да знам. За нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам. Но само едно знам: Господи, що нещо ме чака занапред, що работа ме чака занапред. Както е казал поетът, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори.“

„Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човека от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци, и е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мене, че светът се върти около мене и че светът съществува чрез мен. 50-те години, които изживях, многото погребения, на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мен. Но това ме научи и на едно друго нещо – че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее и може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтал на младини, няма да е крилата, мисъл, полет, а ще бъде може би само една клетка, която приема сока от Земята и я предава нагоре. Може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка, но и това е живот. Това е може би предназначението ни. Това, което сме взели, да дадем, да върнем, това, което сме взели от хората, да го върнем на хората. За да, както е казал поетът, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори.“

Поглед към творчеството и живота на Апостол Карамитев предаването „Сценична треска“ потърси в спомените на неговия син – Момчил Карамитев, също актьор и режисьор. Той е живял и работил повече от 30 години в Съединените щати, но въпреки това намира начин да направи документален филм за баща си. Акцентите в него – познатият и непознатият Апостол Карамитев, откроява Момчил Карамитев:

„Ако започнем от непознатият Карамитев трябва да стане ясно, че той освен добър актьор беше и много добър режисьор. Това се доказва от неговата професионална дейност във ВИТИЗ като преподавател. Много млад отива да специализира режисура в Москва, но го връщат, спират го. След това, по- късно, между 1956 и 1958 г. той пак заминава, отива в Ленинград, специализира и в Полша режисура. Той е един от малкото дипломирани режисьори по онова време, въпреки че неговата кариера докато той постъпва във ВИТИЗ като преподавател е изключително само актьорска. Но той беше много добър режисьор. Той беше първият преподавател във ВИТИЗ, който за първата учебна година със студентите си прави пет спектакъла.“

Може би също неизвестно за него е и по-ранното му образование, защото в източниците обикновено пише, че е бил в школа за запасни офицери, което всъщност не е съвсем така:

„Не е така, защото преди той да отиде в казармата, завършва италианско училище. Това е едно щастливо съвпадение. През 1930 година когато Цар Борис III сключва брак с Джована ди Савоя, тя пристига в България от Асизи с кораб в Бургас и там основават първото италианско училище. След това те тръгват от Бургас към София, в Пловдив се спира влакът и те основават второ италианско училище. И третото италианско училище е в София. Баща ми с радост и с гордост говореше, че е възпитаник на първото италианско училище в България.“

Какво е било отношението на Апостол Карамитев към сцената?

„Докато правих документалния филм, една негова ученичка – Анелия Ташева, ми каза, че преди да започне спектакълът той около един час преди това обхождал сцената и си казвал някакви негови думи, нещо от сорта на молитви, събирал е извадени гвоздеи, ако е имало. Друго нещо, което си спомням, е че той казваше винаги преди да излезем на сцената: „Дори и с опита, който имам, винаги нещо ме жегва под лъжичката“. Подхождаше с хумор. Той казваше, че за да изиграеш най-голямата драма и за да покажеш нещо сериозно на зрителя, трябва да имаш чувство за самоирония първо към себе си и след това да направиш ролята си. Той много обръщаше внимание на подготовката с текста. Когато застане срещу публиката, актьорът трябва да знае какво точно иска да й каже.“

Кои са според вас най-важните му роли?

„На първо място поставям Хенри IV и след това неговата роля в „Службогонци“, за която се говори много малко, но там на него му беше много голямото израстване. Като малък бях с него на репетиции и ме впечатляваше, че винаги правеше по нещо ново и различно, изказваше си текста по различен начин. Това беше негов метод – да влезеш по някакъв странен начин в образа, представяйки го от различни гледни точки, от различни типове характери. Други знакови негови роли са в „Монахът и неговите синове“ и „Коперник“ от края на книга шеста му беше много силна роля, „Амазонката“ на камерна сцена и „Рожден ден“.“

Имало е период, в който Апостол Карамитев е играл все отрицателни роли:

„Този период започва много интересно. И в театъра, и в киното започва с отрицателни роли. В театъра е бил награден с „Димитровска награда“ – по това време много високо отличие, за една пиеса на Лозан Стрелков. Там той играе прословутия Гешев от миналото, много отрицателен герой, без да го играе отрицателно, тоест той е бил много вежлив, много интелигентен, едва ли не харизматичен, но е изваждал душата на човека с перце. Първата му роля в киното – „Утро над Родината“, където той играе много добре един отрицателен герой, прави силно впечатление. А всички, минали през актьорството знаят, че харесат ли те в някакъв тип роля ти слагат етикет и след това не можеш да излезеш от тази характеристика. Той е бил на кастинг за филма „Наша земя“, където е трябвало да играе положителна роля. Художественият съвет и режисьорът Сърчаджиев са го оценявали и Петър Каишев, който е бил асистент на Сърчаджиев, излиза да изпуши една цигара и вижда Карамитев, който е много нервен и го пита какво се случва, какво решават. А Каишев му казва: „Засега все още си отрицателен, но има шанс след обедната почивка да станеш положителен.“

А какво вълнува Момчил Карамитев?

„Вълнува ме любовта. Аз все още не мога да се откажа от любовта и май така ще си остане. Любовта ми е основна тема. Като жанр бих искал да стигна до комедията, защото тя се прави най-трудно. Искам да предам този опит, който съм почерпил от чужбина, тук, на нашите български студенти, ако има такава възможност."

Прочети цялата публикация