Алесандро Филипини за клиентите под К2: Беше прекалено това, което искаха от себе си

Вчера беше обявен край на голямата комерсиална експедиция на връх К2 в Пакистан, в която загинаха българинът Атанас Скатов и каталунецът Сержи Минготе, а безследно изчезнаха още трима души - Джон Снори от Исландия, Али Садпара от Пакистан и Хуан Пабло Мор от Чили. По БНР през последните три месеца следихме хода на експедициите там в рубриката ни “Екстремните спортове”, а последните денонощия случващото се под К2 беше тема и в новините ни, заради трагичните инциденти, случили се под втория по височина връх на планетата.

Потърсихме мнението на известния в алпийските среди журналист от Италия Алесандро Филипини, който работи в “Газета дело спорт” от 1980 г., а до 2011 г. е заместник-главен редактор на най-четения всекидневник в Италия. Благодарим за превода на съпругата на Филипини - Цветана Божурина, една от българските легенди във волейбола!

Интервю на Таня Иванова

Първо, благодаря, че се съгласихте да отделите от времето си! Денонощно обновявате информацията за случващото се на К2, на Манаслу и, въобще, където има експедоиции. От колко денонощия сте в този режим?

Три денонощия, като теб.

А имате ли вече някакъв механизъм, който Ви помага да оцелявате емоционално след такива трагедии?

Аз съм журналист, парвил съм репортажи откъде ли не и се опитвам да мина отвъд емоциите. Познавам доста добре двама от тези, които ги няма. Със Сержи Минготе се запознах преди експедицията, а Али Садпара познавах покрай Симоне Моро, Алекс Чикон, Райнхолд Меснер и Нирмал Пурджа.

Очаквахте ли трагедии този сезон, след като стана ясно, четолкова много хора ще се струпат там. Изобщо, как гледате на организирането на тази голяма комерсиална експедиция през зимата на К2?

Тази комерсиална експедиция на К2 по принцип е много рискова - имаше много хора с различен опит. И най-лошото, което предполагах, е това, което написа и Райнхолд Меснер в “Газета дело спорт” - че бързината и лесният начин, по който Нирмал Пурджа и шерпите стигнаха до К2, са накарали останалите там да помислят, че не е толкова трудно.

Мислите ли, че бяха допуснати грешки, тактически?

Мисля, че шефът на експедицията е имал добра стратегия и е поставил така нещата пред всички, които са тръгнали на 5 февруари - казал им е за колко точно време трябва да стигат между различните лагери, тези времена е трябвало да бъдат спазвани. Който не е могъл да спазва тези времена е трябвало да тръгва назад, да се връща. Само двама са направили това, което той им е казал да правят. Всички останали по собствено желание са продължили нагоре. И в Лагер 3 се е оказало, че са много повече от това, което е трябвало, и затова палатките са били недостатъчни, а палатките дори са били повредени от вятъра.

Значи става дума за някакво недомислие сред участниците и недостатъчно опит - така ли?

Възможно е... Възможно е да е това. Когато са пристигнали в Лагер 3 и не са могли въобще да спят, тогава са си дали сметка, че са прекалили, и някои са тръгнали обратно. Само групата на Джон Снори са били отпреди това решили да тръгнат нагоре. Те и преди това направиха опит да изкачат върха. Техният опит може да бъде разбран. За другите - беше прекалено това, което искаха от себе си.

Получавате ли критики като журналист? В каква насока най-често?

Да, много. На бивши алпинисти им пречи това, че някой, който не е бил алпинист като тях, пише и дава оценка. Но аз нямам вина, че познавам много и то големи алпинисти, познавам историята и ситуациите. Запознах се с много планини и върхове, сред които и К2 - за него съм написал и книга.

Какво бихте казали на децата на тези петима души, за които тази експедиция завърши така, трагично?

Аз почти не спах и всички тези часове ги преживях много драматично, мислейки за трагедията, особено за Саджид - синът на Али, който остави баща си там, в планината... Бил е задължен да го остави. Мога само да си представя какво му е минало през главата, когато е трябвало да вземе решението да го остави. За да спаси Саджид своя живот, е трябвало да слезе и това го е отказало от опита да помогне на баща си и от надеждата, че може да го спаси. Той е трябвало да избира между тези два варианта... Познавам и други майки, които са останали вдовици с децата на тези мъже. Спомням си трагедията с Боян Петров, познавам съпругата и на Томек Мацкиевич... Нямам думи... Няма думи, които биха могли да успокоят... Вчера си писахме с Ано, вдовицата на Томек, защото всеки път, когато има някакъв инцидент със смърт в планината, тя изживява отново и отново тази драма... Надявам се децата на тези мъже да бъдат по-силни, да преодолеят и да забравят по някакъв начин инцидента. Но те никога няма да забравят бащите си.

---

Новините следете в рубриката "Екстремните спортове".

Прочети цялата публикация