Urbex - красотата на застиналото време

Необичайни пътувания и забранени атракции - така може да се обобщи хобито на Ивайло Дончев, пътешественик-единак, фотограф с афинитет към по-непопулярни места, един от urbex-ентусиастите у нас.

Urbex идва от urban exploration – изследване на градската среда.

Кое го кара да се впуска в тези донякъде мрачни пътешествия и да се взира в запустели, изоставени и самотни индустриални, жилищни и други пространства и конструкции, създадени от човека, а след това напуснати от него? Къде е тръпката?

„Това си е химия в мозъка. Не се различава кой знае колко от който и да е екстремен спорт. Да не бъдеш хванат най-вече. Да се измъкнеш жив и здрав“, казва Ивайло Дончев в предаването „Изотопия“.

Но… не само. В геометрията на изследователите влизат и действащи обекти, уточнява той и дава пример с тунели на метрото или изкачване на небостъргачи.

Реакциите на охраната варират от любезна покана да напуснеш мястото до викане на полиция.

Мотивацията е в приключението, в това да не бъдеш забелязан, подчертава той.

„На следващо място – чисто естетическото възнаграждение, което получавам, бидейки там. Аз, както доста от феновете на урбекса, харесвам постапокалиптичната естетика.“

Последният обект на Ивайло е изоставено летище. „Доста окаяно. Съвсем изкъртено е. Няма някакви чудеса вътре като влезеш.“

Едно типично урбекс убежище са например изоставените панелки, които били предвидени за бъдещите работници в АЕЦ „Белене“.

„От определен ъгъл могат да изглеждат като Припят. Обрасло е. Трябва да се внимава за всякакви потенциални срещи с влечуги. Има дървета, които се качват до трети-четвърти етаж на сградите, влизат почти в тях. Зловещо? Зависи човек от какво се плаши. На мен някои неща в града са ми доста по-зловещи от това понякога.“

В някакъв смисъл животът си е тръгнал от местата, из които Ивайло Дончев странства, но пък в друг смисъл – природата настъпва там с различни свои форми: растителни и животински.

Колкото повече човек започне да се закача на кукичката на това хоби, толкова по-изобретателен започва да става в намирането на обекти, извън ровенето в Google, твърди Ивайло Дончев.

„Например, пътувайки с влак, гледайки околностите, вижда - ха, тук има изоставена фабрика. Я да си я сложа аз на картата! Или пита съмишленици.“

Те обаче невинаги са склонни да издават находките си и ревниво ги пазят кат освои открития.

Правилото на urbex е – „Без сувенири!“

„Да не се взема нищо и да не се оставя нищо. Това с оставянето един път го нарушихме с един приятел, като оставихме един компот на една 80-метрова кула.“

Друг път Ивайло Дончев си позволил да вземе „една табела, от тези социалистическите, с някакъв надпис“, но после го споходили угризения на съвестта и я върнал обратно.

Според Дончев „най-пипкавият въпрос“ в urbex-а е този за етиката.

„Нарушавайки неприкосновеността на нечия частна собственост, ако е частна, ти вече си пристъпил в полето на противоречивото от етична гледна точка.“

„Всъщност, аз съм правил урбекс преди да знам, че има такова хоби, още като дете“, спомня си Ивайло и добавя, че днес това явление придобива все повече популярност в глобален мащаб.

В годината на пандемията Ивайло се съсредоточил върху пустеещи места у нас – добра тактика за самоизолация и ограничаване на социалните контакти.

Той не определя себе си като много напреднал в урбекса. Харесва му, че някои ентусиасти като него, опитвайки се да покажат на света как са се скачили на някой кран или комин, го правят умно и подготвени, „а не от келешлък“.

Много неща можеш да научиш за себе си, докато си сам и това е подценявано в нашата култура, вярва Ивайло Дончев, според когото „ангажираме вниманието си с всевъзможни залъгалки.“

Дончев признава, че докато е погълнат от urbex-преживяването, изследва пределите на физическите си способности и доколко има куража да прави различни неща.

„А вече философски прозрения за Вселената, битието и кой съм аз, може би трябва да отделим нарочно предаване.“

За урбекс феномена няма място в Нидерландия – страна, в която всяка педя територия се използва, разказва ни още Ивайло Дончев.

„Там почти няма годни за урбекс обекти.“

„Аз се чувствам малко като лешояд, защото дебна момента, в който ще бъде изоставено нещо, за да „кацна“ върху него. Което е особено. Иначе напълно разбирам защо би могло да е тъжно, че е изоставено, че е резултат на нечие безхаберие“, споделя ентусиастът с вкус към странни места. 

През септември Ивайло Дончев ще покаже свои снимки от урбекс обекти, които е посетил и запечатил за биографията си като изследовател.

Нарича подготвяната изложба своя индулгенция за това, че влиза в чужда собственост неканен.

Замислил я е като благотворителна изложба за училището по изкуства в село Русаля, Великотърновско.

Повече за дебрите на урбекс маршрутите чуйте в звуковия файл.

Снимките са предоставени от Ивайло Дончев

Прочети цялата публикация