Режисьорът Михал Знаниецки: Да Понте и Моцарт сякаш са били от страната на жените в днешното движение Me Too

На 24 юли на фестивала OperaOpen на сцената на Античния театър в Пловдив ще бъде представена новата продукция на операта „Дон Жуан“ от Моцарт на Пловдивската опера – постановка на големия полски режисьор Михал Знаниецки и неговия екип в сътрудничество със световноизвестния художник сюрреалист Рафал Олбински.

Имах щастието да се срещна с Михал Знаниецки за първи път на фестивала на крепостта Масада в Израел през 2014 г., където гледах постановката му на операта Травиата от Верди. След това на оперния фестивал „Барток плюс“ в Мишколц през 2017 – „Въртящата се стая“ на Золтан Кодай, и през 2018 – „Барток триптих“, т.е. балета „Дървеният принц“, пантомимата „Чудният мандарин“ и операта „Замъкът на херцога Синята брада“. Трите музикално-сценични творби на Бела Барток бяха обединени в цялостна концепция на основата на психоанализата на Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг, за която можете да прочетете и да чуете тук. В навечерието на премиерата на „Дон Жуан“ на Античния театър в Пловдив с удоволствие продължихме нашето интервю отпреди три години.

Г-н Знаниецки, може ли да се каже, че имате специален интерес към психоанализата и продължавате ли да изследвате темата за тъмната страна на човека?
„Темата за Дон Жуан е универсална. Това е нещо важно, което всички носим у себе си. Дон Жуан е във всяка епоха, във всяко преживяване. За мен това е десетият или единайстият Дон Жуан. Поставял съм го в различни страни, по различно време и всеки път отивам все по-дълбоко и по-дълбоко в разкриването му, съгласно Фройд, като символ на съблазняване и безсилие. Дон Жуан е характер, който дава огромно поле за анализа. За мен наистина е забавно да го пресъздавам. Всеки път, когато го правя, откривам нови неща и за нас – за артистите, мъжете, жените, публиката… Така че, да, продължавам в това изследване и на тъмната страна, и на маската, която показваме на света.“

 

В новата постановка правите и връзка между комплекса Дон Жуан и движението Metoo. Как я виждате?
„Това е много съвременно звучаща опера, защото докато всички възприемат Дон Жуан като легенда, всъщност либретистът Да Понте и композиторът Моцарт ни предлагат нещо друго в драматургията на своята творба. Истинските герои са жените в нея. Донна Анна, Церлина и Донна Елвира изпълняват важните и сложни арии в операта, а горкият Дон Жуан постоянно бяга, постоянно се проваля, не успява да съблазни никого. Ние си мислим, че съблазнява Церлина в дуета „La ci darem la mano“, но откриваме, че не се получава, защото Церлина излиза с Донна Елвира. Виждаме как един много важен мъж, който се държи толкова добре и съблазнително, губи, а силните са жените. Това е ключът за мен да направя връзката между двете епохи и да говоря за днешните взаимоотношения между мъжете и жените, за движението Metoo. В служебните взаимоотношения днес ние имаме властимащи мъже съблазнители, но жените вече имат силата да говорят за манипулациите, за изнасилванията, за мъжката власт. Всичко това си го има в либретото на операта, трябва само да бъде прочетено. Имаме женски хор и балерини на сцената, които се противопоставят на Дон Жуан, защото откриват как той ги е манипулирал в продължение на векове. Интересно е зрителят да открие как Да Понте и Моцарт сякаш са били от тази страна, споделяйки днешната гледна точка на жените към арогантния съблазнител.“

Възприемате ли Дон Жуан като нарцистичен мъж?
„Виждате ли, както Ви казах аз съм го поставял вече 10 пъти, за съжаление днес го виждам като болен човек. Не става въпрос само за нарцистични черти, не е толкова деликатно като анализ, а за истинска сексуална зависимост. Точно затова си позволих важна, според мен, промяна. В първо действие публиката ще види един млад, много привлекателен мъж, който се опитва да намери още и още, и още жени през цялото време със или без успех. Представил съм второ действие 40 години по-късно, т.е. всички са по-възрастни – 60-70-годишни хора. И Дон Жуан продължава, въпреки че вече не може да ходи. Придвижва се в инвалидна количка, но през цялото време говори за жени. Използва виагра, различни достижения на медицината, за да бъде привлекателен и силен. Той е болен човек, който дори да плаче, трябва да продължи да преследва жените и да прави секс. Мисля, че това представлява днешният мъж – в плен на модела, при който дори и много възрастен, трябва да продължава да бъде мъжествен, сексапилен, силен. Това всъщност не е вярно. Ние много често нямаме нужда от това, дори се страхуваме от него. Става въпрос за нашата болезненост да бъдем мъже, каквито всъщност не искаме да бъдем. Мисля, че имаме едно силно второ действие, което следва идеята на Моцарт, че Дон Жуан се скрива от всички в продължение на години. Виждаме Донна Анна след претърпяна химиотерапия, Донна Елвира, която се е обърнала към религията и търси мир и щастие в Бога. Смятам, че е много интересно да проследим темата за тленността на нашия живот, за остаряването и как се справяме с него. Днес имаме различни медицински методи, за да моделираме телата си. Дон Жуан мечтае да види всяка жена гола, да гледа през дрехите й сякаш с рентгенови очила, той е като обсебен от жените. Това е отразено в костюмите в нашата продукция.“
 

Бихте ли представили Вашия екип? Какво цените най-много в изкуството на световноизвестния сюрреалист Рафал Олбински, чиито рисунки са използвани за оперни плакати на Метрополитън и Ла Скала и като корици на престижни списания?
„От 25 години си сътруднича с италианския сценограф Луиджи Сколио. Работим много добре в непознати, различни пространства, каквото е Античният театър в Пловдив. Помолихме Рафал Олбински, който е най-важният за нас – оперните хора, художник сюрреалист да си партнираме в тази продукция. Да създаде цялата атмосфера, в която се осъществява спектакъла, тъй като той самият е обсебен от жените още от началото на своята кариера в Ню Йорк и в Полша. Много съм щастлив, че по улиците на Пловдив е разположена изложба с творби на Рафал Олбински, а на сцената ще видим декори, изградени по негови образи и портрети. Мисля, че ще бъде интересна връзката с този натуралистичен, фройдистки, психологически и психиатричен поглед на артист като Рафал Олбински и че ще се съчетае много добре с моя поглед върху операта „Дон Жуан“.

 

Какви са първите Ви впечатления от нашата страна?
„Впечатлен съм от еклектизма на Пловдив. Това е съчетание на различни култури и не става въпрос само за архитектурата или паметниците на културата, а и за това, което можеш да почувстваш по улиците като различен начин на мислене, на съществуване, на хранене. Харесва ми! Аз живея в Аржентина, работя в Латинска Америка и имам различен произход. Също така работя в Китай. Там има различен стил на работа и на общуване. В България, в Пловдив, в София се чувствам много добре, много ми е комфортно сред хората, с които се срещам и се старая да го правя не само в театъра с артистите, но и да разговарям по улиците с хора от различни държави, с различен произход и религия. Обичам това! Чувствам се у дома!”

А какво бихте споделили за работата с българските оперни певци?
„Дон Жуан” е труден проект. Както казах, трудно е за певците, които изпълняват разнообразен репертоар, но не толкова моцартов и затова гласовете са по-силни. Това е като да преоткрием заедно творба, която вече познаваме или смятаме, че познаваме. Виждам как всеки ден певците започват да ми вярват все повече, а без доверие е невъзможно да се работи. Така че сега вече можем да открием детайлите в интерпретацията и това е много ползотворна работа!”

В предишния ни разговор през 2018 г. казахте, че обмисляте и гостуване в Софийската национална опера?
„Знам, че моят мениджър е разговарял за различни проекти в Националната опера, но всичко е прекъснато заради пандемията. Ще гостувам в София на “Жената от езерото” и се надявам да имаме бъдещо сътрудничество, но първо трябва да изчакаме ситуацията да се нормализира.”

Прочети цялата публикация