В царството на лешоядите

Следващата история е за кръговата на живота. За това колко е крехка веригата, свързваща всички живи същества. Всъщност и всички мъртви.

Понякога съдбата ти поднася отровно блюдо, понякога те спасява с малко лакомство, попаднало сякаш от нищото, когато си най-гладен. Далеч не като лакомства изглеждат любимите храни на лешоядите. Санитарите на природата са величествени птици, които обаче страдат от хорската глупост и нехайство.

Днес усилията на няколко природозащитни организации се увенчават с успех - полека-лека изчезналите в миналото лешояди на България отново разперват криле.

Четиримата ни отбрани гости в ефира са белоглав, египетски, черен и брадат лешояд. 

На черния казват още картал или калугер. Познат е у нас отдавна. Първата експозиция в Царската зоологическа градина в края на 19-и век включвала именно черен лешояд. Днес се смята за изчезнал като гнездящ вид. Все пак можете да го забележите как похапва, дошъл на гости от Гърция – от труп на заек до труп на крава. Обича кожа, сухожилия и хрущяли. 

Белоглавия наричат още гологлав. Не е самотник като черния, предпочита големите колонии. Обикновено пристига първи, за да хапне и прочисти терена. Обича мускули и вътрешности. Можете да го видите в Източните Родопи, Кресненското дефиле, Врачанския Балкан и Източна Стара планина. За щастие, гнезди в България, макар колониите да са малобройни. 

Египетският е най-малкият в цяла Европа. И той гнезди у нас, но е критично застрашен. Наричат го с не особено любезното „белогъзица”. С тънкия си деликатен клюн хапва по малко, обикновено остатъците след по-големите. Може да яде дори насекоми и екскременти. 

А на брадатия неслучайно казват и костобер. Може да погълне кост на коза, елен, сърна или крава до 30 сантиметра. По-големите кости пуска отвисоко, за да се строшат на парчета. И той е изчезнал като гнездящ вид в България. Не можете дори да го видите да преминава. 

Това, което парадоксално е убило лешоядите ни в миналото, е не какво да е, а вечерята им. В средата на миналия век, за да се разправят с вълците и други хищници, хората пълнели овчи трупове със стрихнин. Освен вълците обаче от отровните примамки се хранели и лешоядите. Употребата на отрови била повсеместна до 90-те. Тя довежда до почти пълното унищожение на лешоядите у нас. И въпреки че днес залагането на отровни примамки за хищници е не просто отречено, а е забранено от шест закона и е престъпление по Наказателния кодекс, на места все още се практикува. Ако отровите защитен вид, може да лежите в затвора от 3 до 5 години.

20 години природозащитници се мъчиха да възстановят белоглавия лешояд у нас. А сякаш само за миг – с отрова преди четири години, бе покосена почти цялата му колония в Кресненското дефиле. 

Емблема на природозащитата в България е не кой да е вид, а брадатият лешояд, разказва в предаването „Изотопия“ Ивелин Иванов от „Зелени Балкани”. 

„Хората тогава още – 60-те, 70-те години са разбрали, че той е на ръба на изчезването си, заради неговата рядкост. Този вид явно и отчетливо е изчезвал. Огромна птица. Чисто визуално изглежда много впечатляващо. Много красива птица. Когато са го обявявали за символ на природозащитата, все още е имало няколко гнездящи двойки и не са предполагали, че ще говорим в минало време за тази птица. Но не са успели и се е случило точно това – видът е изчезнал.“

Днес учени, природозащитници и ентусиасти работят за възстановяването не само на брадатия лешояд. С години те се стремят да възстановят местата за гнездене, естествените източници на храна, както и да намалят заплахите за птиците. Започват с белоглавите, за да преминат към черните. С очи, вперени в надеждата за брадати.

Проблемът: брадатият е толкова рядък, че няма как да бъде „взет“ от дивата природа. Разчита се на излюпените птици в системата от зоопаркове в Европа.

„Надяваме се нашите деца, внуци да видят отново брадатия лешояд в природата“, отбелязва Ивелин Иванов, който уточнява, че половата зрелост при този вид настъпва много късно и отглежда само по едно малко на година, което допълнително забавя нещата.  

„Много лесно човешката намеса може да доведе до изчезването на някой вид, докато обратният процес е страшно труден и много дълъг.“

Върнати в природата, лешоядите имат нужда от човешка помощ. За да се адаптират по-лесно, редовно намират храна на специално обособени места. Като двете площадки в природен парк „Сините камъни”. Красимир Цуцов работи там от почти десет години. Грижи се за запазването на растенията и животните, обучават и деца как да пазят природата. Помага на колегите си от „Зелени Балкани” в грижата за белоглавите и черни лешояди, които посещават волиерата в Сливенско. Издигната на огрян от слънцето връх, оградена от други обрулени върхове, тя не е достъпна за всеки. 

„Подхранванията са изключително важни. Когато създадеш устойчив хранителен ресурс на което и да е животно, то започва непрекъснато да се връща на това място, отново и отново“, пояснява Цуцов.

Така птиците започват да си търсят места за гнездене наблизо, за да могат да се хранят и да се размножават.

„Не само лешоядите ядат мърша. Това се случва и с орлите, с различни други грабливи птици. Когато подхранваме лешоядите, не се грижим само и единствено за тях, а за всички други животни, които се хранят с такъв източник. Освен грабливите птици са засичани няколко пъти вълк, лисици и чакали основно.“

Поради по-лошите условия в планината, недостатъчната храна и многото хищници, лалугерите се отправят към низините, заселват се близо до обработваеми площи и… голф игрища.

Няколко години отнема и тези симпатични животни да се възстановят. В парка им правят специални дупки, хранят ги със зърно и следят как се увеличава популацията им. 

Обезопасяването на електрическите стълбове в Природен парк „Сините камъни“ е част от грижата за лешоядите, продължава Красимир Цуцов. Обезопасени са над 200 стълба на територията на парка.

Но дори добре нахранени и предпазени от убийствения волтаж, някои лешояди биват споходени от съдбата на вечерята. 

Първото новоизлюпено белоглаво лешоядче в парка загинало от токов удар от  светкавица, спомня си Ивелин Иванов от „Зелени Балкани”.

Някои лешояди носят имената и на зоопарковете, откъдето са дошли. Като Рига и Острава. Друга птица - Боян Петров, днес свободно се рее над върховете в Турция. 

Ивелин е от хората, които с години работят за възстановяването на лешоядите у нас. Признава, че хищните птици са му слабост.

Преди десетилетия на Ивелин се налагало да осигурява закуска, обед и вечеря за лешоядите по особено осезаем начин, който включвал твърде дългия път до волиерите с килограми мърша на гръб. 

„Не сме си играли да ги теглим. В една туристическа раница колко може да събере човек – 30-40 килограма, по-едрите от нас и по 50-60. По-интересното беше, че тогава не сме имали транспорт и се е налагало по градския транспорт. От Стара Загора – имаше действаш екарисаж, пълним по два-три чувала, двама-трима човека в раниците, автобусът до Хасково, оттам друг автобус и тая раница, колкото е добре да си вързал и опаковал чувалите – това е мърша и почва да мирише по едно време.“

В онези времена някой да се занимава с природозащита беше екзотика, странно явление, подчертава Ивелин Иванов.

При повече лешояди, когато африканската чума удари българските свине, загубите за хората щяха да са много по-малки. Стомахът на лешояда е безотказен боец - може да разгради дори спори на антракс, които иначе в природата са жизнеспособни с десетилетия. 

„Имат много силно Ph в стомаха си, обират всички бацили. Заради това имат такова пречистващо действие върху цялата екосистема“, уточнява Красимир Цуцов.

При дъждовно и влажно време се случвало някои от лешоядите да слязат в Сливен. Върнали ги успешно, за да могат да летят надлъж и нашир – към Гърция и Румъния, далеч отвъд скромните километри до най-близкия български град. 

От дистанцията не на километрите, а на годините, Ивелин от „Зелени Балкани” също има ясна представа колко струва успехът. 

„Да знаеш, че си върнал вид, който е изчезнал може би от 100 години, е много впечатляващо и много удовлетворяващо.“

Не успяват да маркират всички птици, особено когато са на трудно достъпни места.

Ако досега бяхме по-близо до Сливен, вече се пренасяме в околностите на Котел. Край града е мястото, където природозащитниците освобождават местните птици, адаптирали се успешно за живот в дивото. 

За да се върнат лешоядите на любимото място, то не трябва да се променя, все така да привлича и други себеподобни и да предлага достатъчно храна. От Фонда за дивата флора и фауна се грижат за възстановяването на белоглавите лешояди в Кресненското дефиле, но тук, край Котел, са се захванали с отглеждането на овце, точно както в сливенския парк „Сините камъни”, защото за да има лешояди, трябва да се възстанови популацията и числеността на много други видове. 

На осем километра около скалите някога отглеждали 20 хиляди овце. Сега са само две хиляди, като 600 от тях са на еколозите. 

Идеята за стадото дошла преди повече от две десетилетия. Първите овце са от 2005-а. Започнали едва с 30, като държали да са от местните каракачански. 

„Самата порода беше позагубена, само остатъци тук-таме. Купуваме стари – някои дори толкова стари, че се молим само едно агне да роди, за да запазим гените от това животно“, споделя Емилиян Стойнов от фонда.

И така с години. Въпреки усилията овцете остават малко в сравнение с миналото. Известна компенсация в числата на животните има заради отглежданите в района коне и крави. 

В света, в който човекът управлява всичко, без подхранване от неговата ръка не е ясно колко лешояди ще оцелеят и как ще се случи това, разказва Емилиян и дава пример с гръцки общини, където целенасочено се грижат за доброто меню на лешоядите си. 

Половата зрелост при лешоядите не означава непременно опитност в отглеждането на малките, посочва Красимир Цуцов. Случва се птиците да направят гнезда на неподходящи места.

„В резултат на което гнездовият успех не е особено голям, но с времето те се научават, стават все по-опитни. Благодарение на тези двойки един ден ще имаме все повече и повече лешоядчета.“

Снимки: Лора Търколева (БНР) и БГНЕС

Прочети цялата публикация