Бумерангът, който проф. Минеков не видя

В последно време българското общество е поляризирано от разнопосочни вкусови предпочитания. Всеки има министри, които „харесва“ или не „харесва“. Без значение е факта, че са Служебни или с „доглеждане“. За публиката зрелищните им успехи, независимо, че остават без съществени последствия, се посрещат със задоволство. Сблъсъкът между „харесвам“ и „не харесвам“ запълни липсата на конкретни идеи за близко бъдеще.

Моя милост също попадна под чара на един от членовете на „кабинета“. Откакто бе засечен в тролей от софийския градски транспорт, професор Минеков се издигна в очите ми. Спокойният му и благ начин на говорене доставяха удоволствие. За моя голяма изненада обаче разбрах, че между говоренето и казването има разлика.

Тези дни по една от българските телевизии, предпочитаният от мен министър, застанал пред „Триуфалната арка“ и демонстративно развълнуван, издигна до небето заслугите на „нашенецът“ Кристо. В последствие уважението ми към професора се срина така бързо, както се сриват платнищата на опакованите от Явашев паметници.

Сегашният временен министър е преди всичко преподавател и съответно педагог. В България има много млади таланти, които търсят професионалния си път, защото пазарът на акварели и маслени бои е пренаситен. Възторгът на Велислав Минеков от успеха на Христо Явашев може да събуди в средите на учениците му желанието и те да си опитат късмета в бинтоване на паметници. Бих искал да ги предупрея от сега. Ако завият с чаршафи паметника на „Червената армия“ или дори този на „Шипка“, никакви пари няма да спечелят, а само неприятности. Защо? Първо защото с каквато и материя да ги опаковат, френски министър на културата няма да дойде в България специално за тях. Да не говорим за западни медии или телевизии.

Има нещо друго, много по-важно, което всички трябва да знаят е трамплина, който улеснява кариерата на Христо Явашев. Това е нашето, българското миналото, за което никой не говори. Оказва се обаче, че колкото и да се премълчава, то се връща като бумеранг. Христо Явашев, преименувал се на Кристо, още със стъпването си на Запад, печели ореола на беглец от Тоталитаризма. Съпругата му Жан Клод е изключително дейна в изграждането на образа на репресираният творец. Много спорна е крайната позиция на Христо Явашев спрямо България в името на някакъв антикомунизъм, който остава цели 60 години само негов. Тази привидна политическа поза е чисто егоизтична, но печеливша. Тя има за него и семейството му положителни търговски последствия. Роденият в Габрово творец отказва да се нарича българин. Не желае да говори български. Това са факти, които не могат да бъдат скрити зад никаква Арка, било тя и Триумфална. Има подхвърлени деца. Подхвърлени майки – няма! А България е неговата майка!

Да припомним с няколко думи на всички, които се интересуват от „Кристо“ някои подробности от биографията му. От кой избяга Христо Явашев през 1956 година? От Тоталитарната система. На върхът на която се намираше диктаторът Тодор Живков.

Около „Първият“ имаше кордон от ласкатели и хора на изкуството, художници, писатели дори и поети. Един от тях е таткото на настоящият министър. Той е известният склуптор Величко Минеков. Автор е на единствената статуя изградена приживе на Тодор Живков. Много ясно, че никой не може да обвинява Минеков, че е син на баща си. Такава е съдбата на България. Едни останаха, други избягаха. Историята не може обаче да бъде изтрита. Ако някой се опита да го направи, тя се връща като бумеранг!

Прочети цялата публикация