Fakti.bg | 10.10.2021 10:00:49 | 224

Задачата за демокрацията има решение, но то е друго


Текст на Славчо Кънчев, председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

Терминът „социология“ произлиза от латинската дума „societas“ – „общество“ и гръцката дума „λόγoς“ – „слово“, „учение“. Всъщност е наука за обществото като цялостна система и за отделните социални институти, процеси и групи, разглеждани във връзката им с обществената цялост.

Това е дефиницията. Но в България де факто тя е претърпяла метаморфоза и социологията се е превърнала във философския камък. Тук тази научна дисциплина е по-точно екип от индивиди, които непрекъснато усъвършенстват своето умение да слаломират успешно между неудобни въпроси. Понеже тяхното разчепкване няма да им донесе материални облаги, тъй като тези въпроси, породени от драматични за българските граждани проблеми, са неудобни за разположените по високите нива на държавното управление, както и изобщо за функционерите на „паралелната държава“, т. е. за „силните на деня“, у които са изходните резервоари на финансовите шлангове, официални и задкулисни.

Най-важният проблем, напълно игнориран в публичния дискурс от социолозите, социалните антрополози и прочие представители от останалите дисциплини на обществознанието, е тоталното неглижиране на републиканския дух в настоящата българска държавност, и то въпреки, че поне номинално, България е република. Поне така е записано в чл. 1 на основния ни закон.

Какво означава „републикански дух“ ли?

Още древноримският оратор, политически деец, адвокат и писател Марк Тулий Цицерон (106–43 г. пр.н.е.) е заключил, че „Res publica est res populi“, т. е. „Държавните дела са дела на народа“. Понастоящем по паралели и меридиани републиканският дух, посредством един или друг свой компонент, е залегнал в конституциите на много държави.

Републиканският дух е в правото само след всенародно допитване да бъде одобряван основният закон или изменение в него, както е във всички американски щати, с изключение на Делауеър. Именно по този начин са приети десетки нови конституции в ... Африка, които и понастоящем са в сила.

Републиканският дух е в правото за мажоритарен избор за заемане на всички постове в трите сфери на властприлагането.

Републиканският дух е изключително ефективното право за отзоваване на всички лица, заемащи изборни държавни длъжности, по време на самия мандат, преди неговото изтичане. Това право е в сила в 18 американски щата и в много други държави, включително и в „недемократичната“ Венецуела. Чл. 79 на конституцията на Япония установява всенародно препотвърждаване на назначенията във Върховния съд на Страната на изгряващото слънце, който там играе ролята и на конституционнонадзорна инстанция спрямо законотворчеството, както и спрямо актовете на изпълнителната власт.

Републиканският дух е и в правото на т. нар. „частна конституционна жалба“, т. е. правото на всеки гражданин да се отнася до Конституционния съд за оспорване на даден закон или друга нормативна уредба, каквото право притежават гражданите на САЩ, ФРГ и други държави.

Каква е философията на републиканското управление? То представлява, казано в политологична терминология, присаждане на компетентността на експертите върху дървото на народния суверенитет, в противовес на ситуацията с т. нар. „представителна демокрация“, при която върху управлението на „настойниците“ (владеещи „царското умение“ да управляват) или „квазинастойническите институции“ са накачени декорациите на демокрацията.

Историческият опит сочи, че колкото една система за държавно управление е по-ексклузивна (изключваща) спрямо участието на гражданите в нея през междуизборните периоди, толкова за псевдоелитите е по-лесно да удовлетворяват своите материални и/или психологически аспирации, и то във вреда на суверена. Точно такъв е моделът за държавно управление в България.

Той генерира и своите драматични количествени резултати. В Полша, например, съотношението между годишното възнаграждение на държавния глава в размер на 70 026 щат. дол. и най-ниската годишна заплата в държавния сектор 9408 щат. дол. е 7,44:1. В Сърбия, където президентът получава 14 950 щат. дол., индикаторът е 4,11:1. В САЩ, за чиято социална действителност проф. Збигнев Бжежински заключава, че „Големите социални различия не са никак здравословни“, съотношението между годишното възнаграждение на президента в размер на 400 000 щат. дол. и най-ниската заплата в държавната администрация, която е 30 240 щат. дол. за една година (при заплащане 15 щат. долара за 1 работен час), е 13,28:1. В България съотношението между президентското възнаграждение в размер на 79 000 щат. дол. годишно и минималното в държавния сектор в размер на 389,22 щат. дол. (650 лв.) месечно и годишно 4670 щат. дол., достига скандалната стойност 16,9:1!!! Подобно, фрапиращо несправедливо, е и съотношението на вицепрезидентската заплата у нас спрямо най-ниското заплащане в държавния сектор. Броят на възнагражденията в държавния сектор у нас, чиято големина драстично надминава най-ниската месечна заплата в размер на 650 лв., е хиляди.

Най-фрапиращият случай е свързан с месечните възнаграждения в държавната банка за развитие, където максималните стойности достигат 60 000 лв. и, следователно, съотношението към най-ниската заплата е 92,5:1!!!

Изобилието от финикийски знаци в Българската банка за развитие за там работещите в нейното ръководство не е изключение. През 2014 г. управителят (гуверньорът) на Българската народна банка е получил годишно възнаграждение, заедно с бонусите, в размер на 201 900 щат. долара. Същата година председателката на управителния съвет на Федералния резерв в САЩ Джанет Йелън (понастоящем министър на финансите) е получила годишна заплата сумарно 200 700 щат. долара, т. е. с 1200 щат. дол. по-малко от българския си колега. И то при по положение, че управлява трилиони (хиляди) милиарди долари, за разлика от своя български колега, опериращ едва с няколко милиарда от същата валута. Приложим ли и коефициента за паритетна покупателна способност, то ситуацията в БНБ, свързана с възнагражденията на нейното ръководство, започва съвсем да вони. Понастоящем ситуацията не е качествено променена.

Продължим ли и по-нататък да описваме посредством безпристрастния език на цифрите моралната координатна система на управляващата прослойка у нас, ситуацията се оцветява в катранено черно. Съществува глобална статистическа методика, която позволява да бъде направена неоспорима сравнителна оценка на възнагражденията по високите държавни постове (държавен глава, министър-председател), в различните страни върху една и съща база. Методиката може да бъде намерена в Wikipedia (List of salaries of heads of state and goverment), което логично поставя въпросът – как или по-точно защо? – досега са прозяпали тази информация и не са направили съответния обективен коментар т. нар. „социолози“, „социални антрополози“ и останалите им колеги от обществознанието в България? Във всеки случай не поради народоугодна мотивация!

Единият индикатор представлява възнаграждението на държавния глава в някаква валута, например щатски долари, отнесено към съвкупния брутен вътрешен продукт на съответната страна, отново изразен в щат. дол., разделен на един милион, т. е. какво е възнаграждението на държавния глава за приноса му за постигането на частта от един млн. щат. дол. от БВП. Вторият индикатор е съотношението между съответната заплата и брутния вътрешен продукт, съответстващ на глава от населението. И така, по този начин се получават две оценки за възнаграждението на висок държавен пост: първо, каква сума се получава за приноса към управлението на държавата, което резултира и в съвкупното стопанство, съответстващо на неговата част от един милион щат. дол. от БВП; а вторият – какво е съотношението между възнаграждението на държавния глава и БВП, който се пада на един човек от населението.

Какви са тези показатели за България и чужбина?

В Полша първият индикатор е 0,1334 щат. долара, вторият – 5,069 щат. дол. В Сърбия – 0,3605 щат. долара и 2,5343 щат. дол. В Румъния – 0,2901 и 5,6982. Във Великобритания: 0,0823 и 5,4255. Във Федерална република Германия, на база възнаграждението на канцлера, който е най-високо заплатения държавен пост, индикаторите са: 0,0654 и 5,4081. Във Франция: 0,0752 и 4,8735. В Съединените американски щати индикаторите са съответно: 0,0206 щат. дол. и 6,7226 щат. дол. На Държавата Израел индикаторите са: 0,4934 щат. дол. и 4,2973 щат. дол. На Казахстан: 0,1268 и 2,3074. В Канада: 0,1755 и 6,4334. Туркменистан: 0,2848 и 1,6258. Във Финландия: 0,6081 и 3,3745. В Япония: 0,0416 и 5,2732 (за министър-председателя). В Китайската народна република председателят на КНР (президент) Си Цзинпин (който освен това заема постовете генерален секретар на Централния комитет на Китайската комунистическа партия и председател на Военната комисия на ЦК на ККП), получава годишно 22 000 щат. дол., т. е. 3,59 пъти по-малко от годишното възнаграждение от българския президент, въпреки че КНР е държава с около 200 пъти по-многобройно население от българското и икономика, която е с повече от 150 пъти по-голям финансов обем, отделно са неговите отговорности за ядрения арсенал на КНР, глобални политики и пр. Там съотношенията са: 0,0018 и 2,5454!

В България те са 1,11 и 7,71 (!!!) при изходни данни: брутен вътрешен продукт за 2020 г. – 71,02 млрд. щат. долара при курс на БНБ 1 щат. дол. = 1,6695 лв. ≈ 1,67 лв. и БВП на глава от населението 10 245 щат. дол. за с. г.

Сравнението със Съединените американски щати, при изходни данни за 2019 г.: БВП 21,4 трлн. щат. дол. и БВП на глава от населението 57 000 щат. дол., дава за резултат, че българският президент получава 53,88 пъти по-високо възнаграждение за участието си в управлението на държавата при създаването на 1 млн. щат. дол. от съвкупния БВП на България, спрямо съответния индикатор на държавния глава на САЩ. Съотношението за заплащането на двамата президенти към БВП на глава от населението е, че стопанинът на Белия дом получава едва 87 % от възнаграждението на българския си колега, въпреки че БВП на един американец е 5,56 пъти по-голям от българския показател, т. е. 57 000 щат. дол. към 10 245 щат. дол.

Възнаграждението на българския президент е с 8974 щат. дол. по-високо от това на полския държавен глава. И то при брутен вътрешен продукт на Полша повече от 1,1 трлн. щат. дол. т. е. над 15 пъти надминаващ българския БВП и население 38 476 269 души – над 5 пъти повече от българското и БВП на глава от населението 27 700 щат. дол. – почти три пъти над съответния български показател.

Годишната заплата на президента на нашата северна съседка в размер на 61 296 щат. долара е с 17 704 щат. дол. по-ниска от тази на българския държавен глава, въпреки значително по-големия БВП (441 млрд. щат. дол. за 2018 г.) и повече от три пъти по-многочисленото население на Румъния (21 529 967 души).

Годишното възнаграждение на мексиканския президент е 67 903 щат. долара (т. е. с 11 097 щат. дол. по-ниско от това на българския държавен глава), БВП на Мексико (Обединени мексикански щати) надминава 2,3 трлн. щат. дол., т. е. е 33 пъти по-голям от българския, а населението е 124 574 795 души (2018 г.) – близо 18 пъти по-многобройно от нашето. Съответните индикатори са: 0,059 и 7,2981.

Българският президент получава годишно възнаграждение с 64 050 щат. долара по-високо от това на сръбския президент, което е 14 950 щат. дол. годишно, т. е. 5,28 пъти повече.

Президентът на Виетнам получава годишно 8320 щат. дол., т. е. 9,5 пъти по-малко от българския държавен глава, въпреки че Виетнам има БВП за 2019 г. 261,9 млрд. щат. дол. и население 96 160 163 души (2018 г.). Съответните индикатори са 0,0377 и 3,5344, следователно в пъти по-ниски от тези на българския президент.

Всеки, който е завършил поне първо отделение на килийно училище, може да пресметне от споменатата статистика в Wikipedia (List of salaries of heads of state and goverment), колко пъти в България са надути възнагражденията по висшите държавни постове за единица икономически резултат. Това е трикът: понеже, както преди повече от две десетилетия една нидерландска депутатка, след посещението си у нас, заключи: „Българските управници нямат капацитет да ръководят държавата!“. И съответно да увеличат драстично съвкупния вътрешен продукт, както и този, падащ се на един човек от населението, за да бъдат високите им заплати определени по честен и справедлив начин. Но вариантът „отците“ и „майките“ на нацията да получават неморалните си възнаграждения е да си самотребват надута надница (чл. 71 от конституцията на Република България, като база за останалите възнаграждения по високите постове). И само небето е границата да бъркат в народните джобове. При депутатите ни тя е 14,4 пъти по-висока за управлението на един е същи финансов ресурс от държавната хазна, спрямо съответните възнаграждения на конгресмените в Камарата на представителите и в сената на САЩ!

Този трагичен за българския народ списък може да бъде продължен с още десетки примери. Същото е положението с възнагражденията на редица министър-председатели на други държави, които са както значително по-ниски от годишното възнаграждение на българския премиер, понякога в пъти и така показват по-ниски стойности и на двата индикатора. Данните отново са от Wikipedia. Най-важното е, че размерът на възнагражденията им е на база по-ниска оценка за заплащане за приноса им за постигане на БВП от 1 млн. щат. долара, както и за БВП на глава от населението.

Високите държавни постове в България са се превърнали в каци с мед за алчни сребролюбци. Е, както е прозрял още древноримският поет Ювенал (60–140 г.): „Любовта към парите се увеличава дотолкова, доколкото се увеличават самите пари; колкото повече са парите, толкова е по-голяма любовта към парите“.

Липсата и на непрекъснат контрол от страна на суверена върху всички области на държавното управление, и то съчетан непременно с ефективен механизъм необратими санкции над нарушителите на народното доверие, поражда социална ситуация понастоящем в България, която често би могла да бъде характеризирана като „узурпиране на власт“.

Систематичните усилия на нашенския псевдоелит да загробва републиканския дух в държавното управление взимат под прицел и референдумите, като са им наложили не само високи прагови ограничения за тяхното иницииране и късия срок за набиране на съответния брой подписи, но и са установени огромни ограничения върху естеството на въпросите, които могат да бъдат поставени за обсъждане. Многобройните томахавки за скалпиране на народната воля са в чл. 9, ал. 1 и 2 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление.

Колкото се отнася до провеждането на плебисцити, то никой от „жреците“ на обществознанието не споменава този термин. Всъщност каква е разликата между понятията „плебисцит“ и „референдум“?

Терминът „плебисцит“ произхожда от древнолатинските думи „plebs“ – „народната маса“ и „scitum“ – „определение, постановление, решение“. Посредством плебисцитите в древния Рим свободните граждани (към тях не са спадали жените и робите), са взимали задължителни решения за държавното управление, т. е. решения от последна инстанция, които не подлежат на одобрение от никакво последващо ниво на държавното устройство, за да бъдат приложени в практиката.

Не така стоят нещата с правилата за провежданите понастоящем референдуми у нас. Самият термин произлиза от новолатинската дума „re-fero“ – „извличам“, „докладвам“. Но както е изяснено от политическата практика в България, след като мнението бъде „извлечено“, то може безпрепятствено да бъде захвърлено в кошчето за боклук на Историята, а пък „докладът“ да прашаства в чекмеджето на Бездействието.

Изводът за българските граждани се налага от само себе си. Той е ясен още през ХVІ в., когато Бузурджмихр, везир на персийския цар Хосров Ануширван, заключава: „Търпението е наистина прекрасно качество, обаче животът е прекалено кратък, за да търпим дълго“.

Тъй като българският брутен вътрешен продукт не би могъл с магическа пръчка да подскочи и мигом да достигне ниво, което да прави морални и изработени честно (!!!) настоящите заплащания по високите нива на държавната администрация, то изводът е незаобиколимо и категорично ясен: тези възнаграждения трябва да бъдат драстично намалени, с оглед на добрите световни практики за посочените два индикатора! Решение, което във финансов аспект е абсолютно лесно да бъде осъществено.

Установяването на парадигмата на републиканското управление у нас е единственият възможен изход от кризата на българското общество, неоспоримо доказана от редица социални индикатори, по които сме първи в негативната класация на Европейския съюз. Пак тук, в България, е най-широко разтворена ножицата на социалното неравенство в целия ЕС.

Промяната на взаимоотношението между суверена и лицата, на които той делегира (обратимо!) властови пълномощия, съчетана с редуциране на максималните нива на възнаграждения по високите държавни постове, би решила и проблема с крупните злоупотреби с държавен финансов ресурс, съществен елемент в чиито механизми е корупцията.

Значително по-ниските нива на възнаграждения по високите държавни постове несъмнено биха направили преобладаваща пасионарната (взеотдайната) мотивация за „служене на полза Роду“ при заемането им и биха намалили шансовете за тяхното окупиране от лицемерни користолюбци. Индивиди, които са усвоили перфектно приложението в практиката на сентенцията на американския писател-сатирик Амброуз Биърс (1842–1914 г.): „Политика: ръководене на обществените дела за лично облагодетелстване“. И които персони публично непрекъснато каканижат за „любовта“ си към народа и се „възмущават“ от огромните социални различия у нас, като че ли индивидите по най-високите нива на държавното управление, включително и особите, заседаващи в сградата, където, преди да заемат депутатските си банки, се кълнат да защитават интересите на народа, нямат нищо, ама абсолютно нищо общо, с установената социална пропаст между едно малцинство в управленската сфера и огромното мнозинство от българското население.

Едва след изземването на финансовата стръв на заплащанията по високите държавни постове, което рязко би намалило броя на кооптираните агенти на „паралелната държава“, би станало възможно въвеждането у нас на ефективни чуждестранни закони и методики за контрол, превенция и минимизиране на корупционните практики по високите нива на държавното управление. Тъй като понастоящем ръководствата на всички големи политически формации всячески се противопоставят на тази идея. За това обстоятелство Асоциацията за борба против корупцията в България разполага с неопровержими документни доказателства, събирани отдавна. Именно затова е наложителна кадрова чистка по високите постове в целия политически спектър.

Житейската реалност категорично доказа, че „чистата и свята република“, която е била свидната мечта на оногова, чийто портрет по традиция виси по стените на стотици държавни кабинети, виси, но не – уви! – „със страшна сила“, не е налице в България. Позиционирането на лицемерния и ненаситен псевдоелит пред пулта за държавно управление е не само абсолютно несъвместим, но е и антагонистичен спрямо свидния блян на Васил Левски.

Така че решението (казано в научна терминология „парадигмата“) за установяване на народополезно държавно управление тук и сега, не е нито във фразеологичните ексерсизи за козметични промени в съдебната система, нито в жонглирането в публичното пространство с партийни платформи, които изключват републиканизма като ядро на държавността.

Настина съществува решение, но то е друго! Както беше казал не толкова отдавна един българин: „Или си наковалня, или си чук!“.

Прочети цялата публикация