Историята на българите преди Атила и след него /Част 10/

Докато хаканът бил жив, в страната било спокойно. Но когато в 665 година го застигнала смъртта, Шамбат при подръжката на Атилкесе се опълчил на новия хакан Бат-Боян за да му отнеме трона. Те му позволили да управлява по-спокойно само три години, след което започнали срещу него открита война. Тъй като Курбат приживе забранил на българите да се сражават едни срещу други, то Шамбат нападнал хакана с ак-балинските българи и сакланите-уруси, а Атилкесе с мурдаси, масгути, тюрки и наемни отряди от тюркмени...

А през 668 г. метежният бугурски бий Макай, като се присъединил към Бат-Боян, атакувал Аспаръйк. В началото Аспаръйк претърпял загуби, но впоследствие разгромил и убил Макай, към когото успял да се присъедини ашин-хаканът Калга.

Войната продължила няколко години. На Атилкесе му се отдало да разбие сабаните на Бат-Боян, след това разгромил Ас-Банджа и заедно с Шамбат обсадили хакана в Джалда. При това от бойците на бека, особено от мурдасите, били убити не малко българи на кана. Това възбудило голяма враждебност между черните българи и тези саклански племена. Хаканът се жалвал на Атилкесе от действията на неговите хора, на което последният издевателски отговорил: „Мурдасите не можаха от различат твоите българи от сабаните – нали те говорят на сабански език”...

Пет години Шамбат с поддръжката на Атилкесе обсаждал Джалда и се самоопределил за хакан на останалата част на Саклан-Българската държава. В разгара на тази обсада, наново засилилите се тюркски хакани нападнали Саклан откъм Агидел. Говорят, че тогава през реката от Тюркистан преминали 150 хиляди кумани, тюркмени-кук-огузи и киркизи, обединени под името на основателя на тюркската държава Хазар. Шамбат с Атилкесе се хвърлили срещу врага, но били разбити и избягали с част от своите хора в Бащу.

След смъртта на Курбат Къйр-Багъйл привел Аспаръйк (Аспарух), вече женен за неговата приемна дъщеря, от Утиг (Западното Предкавказие) в Халджа (Волжска България), а Катраг от Буртас (Левият бряг на Средна Волга) в Деберзай (Добруджа). Бат-Баян, на когото Къйр-Багъйл бил много задължен, получил целия Джеремел (Междуречието на Днепър и Дон) и Илат (Северен Дагестан), заради което взел да се нарича и Илат бир („Владетел /първенец/ на Илат”).

През 672 г.кан-урумът (ромейският император) помолил Къйр-Багъйл да изведе Катраг с неговия 60-хилядния корпус от Деберзай (Добруджа), под предлог, че неговите хора нападали урумците и Къйр-Багъйл върнал обратно Катраг в Буртас заедно с около 200 хиляди миджани, които пожелали да си тръгнат с Катраг от Кара-Бурджан. На освободеното място в Деберзай изпратил Аспаръйк и неговите хора. Но Аспаръйк не бил безропотен като Катраг. В замяна на 60 хиляди тихи катрагови буртаси Аспаръйк отвел в Деберзай 300 хиляди сурови и отчаяни хонски или джунгарски българи и жадни за грабежи анчийски българи от Себер (Северска Украйна), за които да убият 100 врагове, им е все едно да шляпнат комар. Сега чак урумците разбрали що значат истински нападения. Урумците се страхували да искат отстъпки от суровия Къйр-Багъйл, но при управлението на наследилия го джабгусир-хакан Колъйн-Бан (-Бай) поискали връщането на договора с Атила, по който броят на българите в Деберзай се ограничавал на 20 хиляди воини. От търговията с Урум, Хазар получавали голяма част от своите доходи, поради което Колъйн-Бан заповядал на Аспаръйк да остави в Онкул (Деснобрежния Дунав, Онгъл) само два тумена (20 хиляди воини) със семействата им.

... През 680 година урумците, предполагайки че субата на Аспаръйк тръгнала на запад на война срещу разбойниците сарбийци (бъдещите сърби), провели вероломно нападание на неговата лятна столица, но попаднали в засада на частта на джунгарите и били разгромени. Хората на Аспаръйк успели да се задържат в Деберзай няколко месеца.

Разгневеният от вероломството на урумците, Колъйн-Бан за наказание като урок за урумците заповядал да завземат Миджан (Мизия), а Къйзъйл ("Зона за безопасност", границата) да бъде очертана южно от Балкана. През 681 година хазарска армия от 400 хиляди агаджирски (източно европейски) и 100 хиляди аварски българи помогнала на 300 хиляди човека на Аспаръйк да завземат указаните области. Субата (областта, ордата) Атилкусе (между Днестър и Днепър) на Аспаръйк изпратила към Кара-Бурджан 700 уруски кораба. Когато този флот се появил в устието на Сула, то урумските кораби от страх веднага отплавали. Аспаръйк с помощта на тези кораби прехвърлил своите войски в Деберзай и заповядал на хазарските българи да навлязат в Южен Бирак (Южна Тракия) по морското крайбрежие, където неговите хора повели българите бързо. Аспаръйк се споразумял с почти всички урумски гарнизони, заплашвайки ги с хазарска безмилостност, без бой да стигне до Истанбул. Само от една крепост стреляли и го ранили, но войниците убили стрелеца и продължили. По сушата цялата ромейска армия била обърната в паническо бягство до Дългата стена преди Истанбул. В Миджан (Мизия) почти нищо не пострадало, обаче в Южен Бирак всичко станало плячка за хазарските войници. Такъв разгром Урум никога не е преживявал... Един милион и 100 хиляди българи влезли в Агил, загубвайки само 15 души. А ромеите загубили само 5 души и 100 хиляди пленници. Като получил вестта за пълната победа, Аспаръйк обявил своите земи за Кара-Бурджанско българско царство, което станало ак-андашлъйк (независим васал) на Хазар..."

Трябва да се добави, че когато Аспаръйк нападнал Агил (Балканите), неговият племенник Кубар Наубул (Кубер) преминал Иждар (Дунав) при град Сонгедан (Сингидон, Белград), завзел част от Имен-Буляр или Джалмат (Илирик, Далмация) и Макидан (Македония). По плана на Аспаръйк за подържането му, той получил от аварския хакан Айяр нареждане за отвличащ удар по Урум - с 50 хиляди души. Без да среща никакво противодействие, Кубар Наубул основал бейлик, когото започнал да нарича Чирмъйш-Българ (Сарматска България) или Салум-Българ (Туземна,Солунска България).

В същото време Колъйн Бан след като разбил арабските армии в Кавказ, преминал в настъпление срещу Ак-Албан (Азербъйджан) и Аряк (Армения) и надвиснал като потенциална заплаха над Урум от изток.

А заминаването на бурджаните на Аспарух направило Бат-Боян пълновластен балтавар на цялата Кара-Българ, чиято столица станала Бащу. Бат-Боян умрял през 690 година на 65 годишна възраст, надживявайки с пет години баща си. Бил наследен от сина му Бат-Тимер, или Бу-Тимер, по прякор Джураш.

Ашин хаканът (на Хазария) Кабан обичал много Бат-Боян и някога го бил поканил при обреда затягане въжето около шията му, на който се отправя питане до Тангра за срока и характера на предстоящото царуване. Когато от Бащу дошла вестта за кончината му, Кабан посърнал и скоро след това умрял. На власт дошъл коварният син на Калга, Айбат. Негова жена била една бухарска еврейка, която била истинско страшилище и затова той поискал да се ожени за красивата дъщеря на бека на кашеките.

"... В младата си държава Кара-Бурджан ("Западна, или Черна България") Аспарух започнал строежи и укрепил търговските пътища. Най-важният път Бурнай юлъй ("Варненския път") води от Саман-Бурджан (гр. Шумен) към град Билишкая (Плиска), който също го наричат и Бурханта и Айя-Уба. Всичките тези имена означават едно и също - „Хълм на Чудесното, Светото Знамение”. Първоначано самият Аспарух, основател на този град, го нарекъл Аляуба по арабски, но хората скоро започнали да го наричат по трек-български „Бурханта” или „Билишкая”. Чудесното знамение тук било, че съпругата на Аспарух, Химика, пресякла Сулдан (Дунав) бременна и родила тук сина им (навярно Тервел, бел. авт.). Раждането на син на ново място се приемало, че властта на преселниците тук ще бъде вечна. Недалеко от Бурханта (Плиска) се намира крепостта Мадар на река Маджар. До нея на една скала е изсечено изображението на Исмаил Аспаръйк (Аспарух - Мадарския конник, бел. авт.), който построил дървената джамия "Исмаил" във Велики Българ на река Волга и същата такава, но каменна в Билишкая (Плиска)"...

"... В документите (Известия на Гази Баба) на моя господар (царят Гази -Барадж) аз видях списъка на Улаг-Българските (Влашко-Дунавско-Българските ) царе, донесени от посланика на Азан, Арслан Тертер. Целият архив на везирите, отговарящи за връзките с другите страни, изгоря, ... както и оригиналът на този списък...

Това царство (Дунавска България) е част от Идел и Улуг Българ (Велика България), както и Урус (Рус), Карел (Финландия, Карелия), Маджар (Унгария), Къйпчак (Казахстан)...

По-голямата част от неговата територия съставляват планините на Макидан или Кара-Бурджан, поради което него го наричат също и Бурджан и Кара-Бурджан...

Когато идвали посланици от там, то тях ги скривали от народа в цитаделата на столицата... Цитаделата (на Буляр) се наричала Джурдизе или Марджикан, което означавало "Рицарската цитадела", тъй като думата "дизе" ("град" по трьок-български, тракийски) означавала на простонародния език също "столица", "щаб", "лагер". Заядливите и невежи хора променили името на цитаделата и му казвали ту "Мардукан", ту "Тирсасе" и други подобни... В цитаделата се помещавал големия дворец на Колъйн, част от който емирът още приживе давал на посланниците на тези страни, за връзките с които той бил заинтересован повече от всичко... В този дворец прибирали и бурджанските (дунавско-българските) посланници, за да не би разказите на бурджаните за благополучния живот в Улаг-Българ да възбуди в нашите хора желанието да се преселят там. Но все пак това се случвало и то не веднъж...

Така постъпвали и управниците на Бурджан... Днешната тяхна столица носи името "Торнаба" ("Жеравно светилище" > Търново) и се намира около старото езическо светилище, където били принасяни жертви и се молили на духовете на героите - предци. Веднъж в една късна нощ, на това място, ромейската войска се прокраднала незабелязано към лагера на Аспарух откъм неохраняваната му страна, но жеравите (щъркелите) се разкрякали, а разтревожените от тях българи открили и разбили врага...

Съгласно "Записките", в началото царувал Аспарух ...(изреждат се и се обясняват всички негови имена)... Преди това той владеел Ак Българ (Волжска България) и Ечке Бурджан (Северен Кавказ)... На своите братя Лачъйн и Къйзъйл-Кубар (Кубер, бел. авт.) той подарил западната част на Макидан (Балканския полустров)... Той се споминал през 692 г...

[Когато Аспарух заболял тежко и почувствал наближаването на своя край, първоначално решил да се върне в своите стари владения в днешна Източна Европа, където да завърши земния си път. Но едва преминали с огромната му шатра през Дунава и положението му се влошило. Още преди да изпадне в кома успял да разпореди да го върнат и да го погребат в Торна Уба ("Щъркелово светилище"). Последните му думи били "Бир Тангра" ("Един е Господ"). Неговите наследници върнали погребалната процесия и го погребали по български обичай някъде край светилището Торна Уба, днес Патриаршеския манастир (Женския метох) на 6 км. северозападно от Велико Търново. За зла участ на иманярите, най-вероятно е погребан в руслото на близката река. Бел. авт.]

След него царувал неговият син Тарвил... Той умрял през 719 г...."

След него царувал неговият брат Айяр, когото още Аспарух поставил като съуправител с Тервел за да предотврати конфликти по повод онаследяването му. Тарвил го изпратил с отряд войска на помощ на хазарския хакан Кук-Куян, който се сражавал срещу арабите. Дъщерята на Айяр, Чакчак, била дадена за съпруга на Кара-Българския балтавар Сулаби, също така отличил се във войната срещу арабите. Син на Сулаби и Чакчак бил Айяр (Авар)...

Айяр Бурджански направил свой съуправител сина на Тарвил, Кермес, наречен в чест на алпа Кермес, пратеник на Тангра. След една от битките с арабите Айяр се парализирал и вместо него започнал да царува верният му Кермес. Той толкова много обичал Айяр, че влязъл при него в шатрата му в момента на неговата смърт. Когато той излязъл със съобщението за смъртта на Айяр, бюрганите заявили, че в него се е вселил Улят и той не може да управлява страната. Тогава поставили да царува неговия син Сувар. Това било в годината на заека 727 г... Сувар умрял в годината на коня, в 742 г. от разстройство по повод на това, че Шада-Идик (главният съдия) го свалил от престола в 740 г... На багъйлите и баганините... било казано, че Улят е поразила целия род на Кермес...

След двугодишно регентство на Би-Хатъйн... те избрали за цар Коръймджес, син на Уран (от рода Угил) и на дъщерята на Айяр. Той царувал щастливо до ... 755 г., когато воинското щастие му изменило и той... предал властта на сина на своята сестра Бунек... Той умрял в ... 761 г...

В годината на тигъра, 762 г., на трона бил въздигнат съвладетел на Бунек, сина на Коръймджес и жената му от рода Угъйр, Телес... Телес бил съюзник на Хазарския хакан.

Потомъкът на иджика Шадъй, Саин... отнел властта от рода Угил... в 764 г., неговите хора случайно убили в бой Телес, но скоро самият Саин сам бил свален в ... 765 г. от тъста на Телес, Юмарт. Старецът Юмарт скоро починал и на трона бил поставен Азан Тукта, син на Кермек и дъщерята на айярския (аварския) хакан Улаг от рода Магунти. Неговите врагове, обаче, твърдели, че истинският баща на Азан бил един айярски бек, а Кермек го осиновил след неговата женитба. Разпространяването на този слух имало за цел да твърди, че в по-голямата си част от живота Азан бил на служба на айярския хакан... Азан в детството си бил доста слаб, поради което кам-боянът му дал магическо име... Азан бил баща на Коръйм (Крум) и дядо на Амуртаг (Омуртаг) и на всички Улаг-български (Дунавско-български) царе с имена „Азан” (Асен), негови потомци...

Жената на Азан била бика от българския род Урус-Алан. Тяхната дъщеря Аря Услан била дадена за съпруга на Кан Караджар и ... дала живот на Угъйр-Айдар или Урус-Айдар (От неговото име Урус идва началото на държавата Рус и на етнонима "руси", след указ на хазарския хакан-бек)...

Валентин Вътов

Прочети цялата публикация