Без рецепта
Ако има нещо, което може категорично да разруши намерението на действащия министър-председател Кирил Петков да постигне пробив в българо-македонския тупик, то е търговският подход към решаването на проблема. Икономизирането му може и да изглежда добра бизнес стратегия за възпитаника на Харвард, но в среда, където емоциите върлуват със страшна сила, то няма да му донесе дивиденти, особено сред българския народ. Народ, който, когато стане въпрос за Македония, не се опъва много на максималистичния подход – всичко или нищо, от който си и патим от 1913 г. насам.
Това се посочва в коментар на Георги Георгиев за в. "Земя".
Започващата днес визита на премиера в Скопие по повод 30-ата годишнина от независимостта на Република Северна Македония (РСМ) не е прибързана, както я нарекоха от опозицията в лицето на ГЕРБ. Тя е неизбежна, защото се вписва в поредицата български добронамерени стъпки към нашите съседи и братя, като се почне с факта, че първи признахме държавата им през 1991 г.
Петков отива в Скопие въоръжен с българското единство, формирано по време на КСНС при президента Румен Радев, по приемането на РСМ в ЕС – да на членството, но след изпълнението на шестте основни български изисквания, залегнали в Рамковата позиция на МС от октомври 2019 г. Там между другото няма нищо свързано с македонската идентичност и език, но има много отнасящо се до националната сигурност на България, до изчистването на паметта на македонските българи, до спиране на клеветническите кампании срещу нашата страна.
Тази позиция бе надградена от президента Радев с искането за вписването на българите като малцинство в конституцията на РСМ и с изместването на фокуса към правата на македонските българи. Що се отнася до въпроса има ли македонска нация, кога е рождената ѝ дата, има ли собствен език тази нация или говори на „югозападна писмено-регионална норма на българския език”, то тази проблематика трябваше да бъде поставена с цялата ѝ тежест през 2017 г., когато се подписваше договорът за добросъседство, когато Гърция изнуди заради членството в НАТО тогавашната Република Македония да си смени не какво да е, а името.
Този момент бе изпуснат от бившите управляващи от ГЕРБ под благосклонно подканящия поглед на тогавашния американски посланик Ерик Рубин. Това, което може да се направи сега, е нашето Народно събрание да приеме документ, в който да разпише какво смята за исторически правилно, както предложи бившият македонски премиер Любчо Георгиевски.
Топката сега е изцяло в полето на Скопие. Оттам вече четири години след подписването на двустранния договор не изпълняват неговите положения и не дават гаранции, че ще ги изпълнят. Вместо това, както виждаме, очевидно се опитват да натискат всякакви лобистки лостове от двете страни на Атлантика. Тази политика засега не дава резултати. Тя само втвърдява българската позиция, която получава все по-голяма обществена подкрепа.
Въпреки демонстрираното твърдоглавие от северномакедонска страна и българската увереност, че историческата истина стои зад нас като каменна стена, трябва да стигнем до компромис. Не толкова заради това пусто членство в Европейския съюз, нас ни е имало на Балканите преди него, ще ни има и след него. Но трябва да се разберем в името на паметта на общите ни деди и на децата ни. Това е най-смисленият стимул, другото е от лукаваго.
Прочети цялата публикация