Каперството на Конституционния съд

Анализ на Славчо КЪНЧЕВ, председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

"Между хората може да успее твърде естествено онзи, който обича хората. Но така също може да успее с демоничната сила на своята ненавист онзи, който ги мрази. Никога обаче не успява онзи, който ги презира"

Димитър Подвързачов (1881–1937 г.) – български писател, в „Как дяволът чете евангелието“

В Съединените американски щати Върховният съд, освен ролята на последна апелационна инстанция, притежава и пълномощието да осъществява конституционнонадзорна функция, тоест да преценява дали приетите от федералния Конгрес и от щатските законодателни събрания закони, както и разпорежданията на изпълнителната власт, съответстват на положенията, залегнали в конституцията.

Всеки гражданин на САЩ има право да се обръща към Върховния съд с апелация, в която се оспорва конституционносъобразеността на даден федерален или щатски закон, също на акт на федералната или на щатската изпълнителна власт, както и на съдебно решение, което се основава (според апеланта) на неконституционносъобразен закон.

Това същото право може да има далече отиващи последици за обществено-политическите реалии в Съединените щати. Именно такава е реформата, до която довежда решението на Върховния съд под председателството на Ърл Уорън по делото „Бейкър срещу Кар“ от 1962 г. Неговата същност е следната: жителят Чарлз Бейкър настоявал да се осъществи принципът на „равното представяне“ при изборите. В своята апелация до Върховния съд Ч. Бейкър искал да бъде произнесено съдебно решение, което да обяви за невалиден закон, приет от законодателното събрание на щата Тенеси през 1901 г. и разделящ щата на неравни по население избирателни райони: селските избирателни райони били с по-малък брой гласоподаватели спрямо градските. Именно в това обстоятелство Ч. Бейкър видял нарушен принципа за „равното представяне“, понеже неговият глас „означавал по-малко, отколкото гласът на селския избирател“. Решението на Върховния съд в полза на апелатора узаконява и претворява в живота правилото, изразено чрез формулата „едно лице – един глас“, и всъщност урежда по юридически път един политически проблем – сложен е край на привилегията на селската поземлена собственост в ущърб на индустриалната и банковата собственост.

Когато Ърл Уорън бил запитан кои решения, приети по време на неговото председателстване на Върховния съд, той счита за значителни, той отговорил: „Мисля, че най-важните бяха решенията, засягащи въпроса за представителството в законодателните събрания на отделните щати и за представителното правителство „в тази страна изобщо“. Ърл Уорън има предвид именно решението по делото „Бейкър срещу Кар“, където апелаторът не е някоя държавна институция или корпорация, а физическо лице – един обикновен гражданин на Съединените щати. И това е само един от възможните примери за значението, по отношение на начина, по който функционира обществено-политическата система в САЩ, на егалитарното право за отнасяне до Върховния съд на проблем, свързан с конституционносъобразеността на даден закон.

Подобно измерение на връзката „индивид-конституция“ е налице в основния закон на Испания, приет през 1978 г. Неговият чл. 161, параграф 1 (в) гласи: (Конституционният съд – б. авт.) „разглежда жалбите на отделни лица относно нарушаването на правата на свободите, посочени в чл. 53, параграф 21, в случаи и по ред, установен от закона“, а според чл. 162, параграф 1 (в), право да се обръщат към Конституционния съд имат и „всяко физическо и юридическо лице“.

Показателно за осъзнаването на съществуващия проблем относно гражданските права за сезиране на съответния конституционен съд е приетата поправка на 29 януари 1969 г. в основния закон на Федерална република Германия. В раздел ІХ – Правосъдие, ал. 4а на чл. 93, който определя кои дела са подсъдни на Федералния конституционен съд, гласи: „... по иск за конституционност, който може да бъде внесен от всяко лице, което се счита за ощетено от държавната власт в едно от своите основни права или в правата, указани в чл. 20 (четвърта алинея), 33, 38, 101, 103 и 1042.

Наистина обхватът на казусите, по които един гражданин на Кралство Испания и на ФРГ би могъл да се отнесе до съответните конституционни съдилища, отстъпва на неограниченото естество на нормативната уредба в САЩ, която един американец би могъл да оспори пред Върховния съд на страната. Все пак както в Испания, така и във Федерална република Германия, правомощията на тамошните граждани да се защищават от противоконституционен произвол на законодателната и изпълнителната власт, са много по-големи, отколкото в България. Понеже у нас редовият гражданин няма никакво право директно да се отнася до Конституционния съд /КС/.

Всъщност КС не е съдебна институция, а политически орган с висока отговорност, равнопоставен на върховете на трите власти и призван да ги балансира.

Според чл. 149 (1) Конституционният съд:

1. дава задължителни тълкувания на Конституцията;

2. произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание, както и на актовете на президента;

3. решава спорове за компетентност между Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на местно самоуправление и централните изпълнителни органи;

4. произнася се за съответствието на сключените от Република България международни договори с Конституцията преди ратификацията им, както и за съответствие на законите с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна;

5. произнася се по конституционността на политическите партии и сдружения;

6. произнася се по спорове за законността на избора за президент;

7. произнася се по спорове за законността на избора за народен представител;

8. произнася се по обвинения, повдигнати от Народното събрание срещу президента и вицепрезидента.

Най-важният властови потенциал на Конституционния съд обаче не е директно изложен в основния ни закон. Твърде нагло и грубовато би било открито да бъде декларирана репресивната функция на КС да се произнася доколко суверенът има право да извършва референдуми по конкретно формулирани въпроси. Невероятно, но факт! Една институция, която не разполага с нищо друго, освен с делегирани пълномощия, всъщност слага намордник върху волеизлиянията на първодържателя на цялата, неограничена от нищо власт – българския народ, по смисъла на положението му на суверен. Точно по този начин бяха окастрени три от шестте въпроса, първоначално формулирани в инициирания от Станислав Тодоров Трифонов референдум, като беше възпрепятствано произнасянето на българските гласоподаватели по тях.

Именно затова, понеже обслужват интересите на (псевдо) елитариите да каптират облагите от властта за себе си, то и за членовете на Конституционния съд е отделено съответното парче от тортата.

Конституционните съдии са на върха на привилегиите и комфорта. Заплатата на председателя на съда е средноаритметичната сума от заплатата на президента и на председателя на парламента, а останалите съдии получават 90 % от възнаграждението на председателя. Извън това си гласуваха и високи допълнителни възнаграждения за прослужено време – по 2 % за всяка година трудов стаж. За второразредните граждани от плебса допълнителното възнаграждение за прослужено време е 1 % за всяка година трудов стаж. Съдиите се ползват със статуса на председателя на Народното събрание, имат депутатски имунитет, персонална кола от НСО. Пенсионират се веднага след края на мандата си, независимо дали са навършили пенсионната възраст и без да губят право да работят и да се осигуряват другаде, а при напускането си получават и до 20 заплати обезщетение. Освен това, съгласно параграф 6, ал. 3 на Предходните и заключителни разпоредби на Кодекса за социално осигуряване от 01. 07. 2019 г., конституционните съдии нямат таван на пенсиите.

Каква е трудовата заетост на членовете на КС? Не повече от две дела годишно.

Тъй като истината се разкрива чрез сравнението, както са знаели още древните гръцки философи, то нека направим паралел с членовете на Върховния съд на САЩ.

Цялостното годишно възнаграждение на членовете на върховната съдебна инстанция върху петдесетзвездната територия е 255 300 щат. долара, а на председателя 267 000 щат. долара (по данни от 2019 г.). Според официален източник средногодишното заплащане на учител в средните училища в Съединените щати е 48 353 щат. долара, откъдето следва, че то е 4,37 пъти по-ниско от годишната заплата на член на Върховния съд. Същевременно при средна месечна работна заплата на български учител 1 200 лв., то тя е по-ниска от брутното възнаграждение на конституционен съдия много повече пъти от 4,37. От друга страна, сухият език на официалните данни сочи, че от встъпването на Фред М. Винсън като председател на Върховния съд на САЩ през 1946 г., до края на мандата на Уилям Ренкуист на същия пост през 2005 г., Върховният съд се е произнесъл по 7811 дела. Следователно на всеки един от неговите членове средногодишно са се падали от 14,46 дела. Каква е ситуацията в България?

Сухият е безпристрастен език на цифрите ни съобщава следното: през 2016 г. в Конституционния съд са образувани 16 дела, през 2017 – 14, през 2018 – 17, през 2019 – 15, 2002 г. – 15, а до 1 октомври т. г. броят на образуваните дела е 20. Или средно 16,16 на година, т. е. по 1, 35 дела на един от конституционните съдии в България.

И така, член на Върховния съд на САЩ работи поне 10,7 пъти повече от своя български колега – конституционен съдия (отделно е дейността на Върховия съд на САЩ като първа инстанция по определен вид дела, както и като апелативна инстанция), а съотношението на неговата заплата спрямо заплатите в другите сфери на американската икономика, е далеко по-ниско, отколкото на аналогичната цифра за българския случай.

Освен това членовете на Върховния съд на САЩ нямат специални условия за пенсиониране, не получават „до 20 заплати“ при напускане на поста и пр. измишльотини на местна почва за смучене от снагата на българския народ.

В средновековието кралските особи понякога издавали „letter of marque“, т. е. „писмо за каперство“ – правото за „официално“ пиратство в полза на монарха, издал документа.

Ето че законите в България са своего рода „писмо за каперство“ спрямо българския народ, във всепозволена изгода за тукашния (псевдо)елит.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

1 – В него са упоменати основните права и свободи, изброени в глава втора, секция І.

2 – Чл. 20, ал. 4: Всички немци имат право да оказват съпротивление на всеки, който се опитва да премахне този строй, ако други средства не могат да бъдат използвани. Член 33 изравнява правата на всеки немец във всяка отделна провинция, както и неговите задължения, също достъпа до държавна длъжност в съответствие с неговите склонности, способности и професионална квалификация, както и независимостта на този достъп от изповядваната религия, както и определя задълженията и статуса на държавната служба. Член 38 установява условията за право на гласуване и право на избираемост. Член 101 забранява учредяването на извънредни съдилища, както и че съд със специална юрисдикция може да бъде учреден само със закон. Член 103 засяга правото на обвиняемите, а чл. 104 – условията и продължителността за задържане под арест.

Прочети цялата публикация