Сенки от миналото: Лазар Каганович – последният сталинист

Историята на този човек, въпреки отделни специфични моменти, е типична за вождовете от сталинската епоха, които са все още обект на обожание и подражание в бившата Съветска империя, управлявана и днес от техен верен ученик и последовател.

Лазар Моисеевич Каганович е роден на 22 ноември 1893 г. / според някои източници две години по- късно/ в многодетно семейство на евреин-обущар в околностите на Одеса. Бедността го заставя рано да напусне училище и 14-годишен поема занаята на баща си. Под влиянието на по- големия си брат, Михаил, когото ще предаде по-късно, 18-годишният Лазар ще постъпи като много заблудени младежи от онова време в болшевишката партия. През бурната 1905 г. е вече партиен функционер и според спомени на съвременници, започва да проявява чертите на лошия си характер: властност, лицемерие, тщеславие, алчност. По време на преврата от 1917 г., наречен „Великия октомври”, донесъл толкова злини на човечеството!, и последвалата го братоубийствена Гражданска война, той вече заема различни отговорни постове, но за негово съжаление, така ѝ не успява да стигне до полезрението на вожда Улянов-Ленин. Но затова пък, малко по- късно, / звезден миг в неговия живот! /, го забелязва и оценява по достойнство Йосиф Джугашвили, наречен още Сталин. Грузинският сатрап веднага оценява качествата му и го прави свое протеже. Така започва стремителната кариера на одеското еврейче, което стига до върховете в „Червената империя” – става маршал и герой на СССР, получава точно 30 ордена и куп други звания и награди.

След смъртта на сифилитика Ленин, при развихрилата се битка за власт, Сталин се нуждае остро от свой предан човек за най- важната колония на Москва, Украйна. През 1925 Лазар Моисеевич е вече лидерът- самодържец на украинските комунисти, разбирай и на целия украински народ. В тази изстрадала от войните и метежите страна той твърде скоро предизвиква недоволството на местните стари болшевики, обвинени от него във „велико украински национализъм” и дори в „шовинизъм” и „сектантство”, и под техния натиск Сталин е принуден да го отзове и прибере в Москва. Там, вместо да го накаже и понижи, както обикновено прави, го повишава в длъжност – секретар на Централния комитет, а в началото на 1930 г. за глава на Московския градски комитет.

През 30-те години, периода на насилствената колективизация на селското стопанство, Сталин изпраща Каганович в най- проблемните райони. И навсякъде неговата поява означава тотално насилие, невиждана жестокост – депортиране в Сибирската тайга или в степите на Средна Азия, и дори физическо изтребване на хиляди хора, нерядко и цели семейства! Бедност и глад за хиляди!

Но Лазар Каганович е безмилостен не само към селяните. Когато в подмосковския индустриален град Иваново- Вознесенск, подгонени от мизерията и глада, работниците от машиностроителните заводи и тъкачките излизат на улицата, за да стачкуват за по- високи заплати, той удавя в кръв мирния им протест... / Нашите учители, макар и излъгани и подиграни от съветският кадър Станишев, все пак, не бяха бити, нали ?! /

През 1933 година – началото на големите Сталински репресии, Каганович е избран за... Председател на Централната комисия по провеждането на чистките! / Звучи невероятно, но точно така е била назована!/. И започва да работи по тази велика задача, поръчана му от вожда, с истинско настървение. А като председател на изборната комисия на Осемнадесетия конгрес на КПСС организира фалшифицирането на избора, като направо унищожава бюлетините на около 300 гласа на делегати, гласували против Сталин!...Познато, нали?!..

През това най-страшно Сталинско десетилетие, 30-те години, когато по заповед на вожда, се реконструира Москва, за да стане „нов социалистически град”, Каганович отново е в центъра на събитията. По негова заповед са разрушени стотици стари сгради, сред тях и църкви и културни и исторически паметници. Наглостта му стига дотам, че иска да срине и шедьовъра на руската архитектура, Храма Василий Блажени. И само решителната намеса на архитекта- реставратор и историк акад. Пьотр Барановски, успял в последния момент да получи подкрепата на Сталин, спасява тази емблема на Москва. Но злият и отмъстителен Каганович няма да прости и забрави - не и след дълго, при една от поредните „чистки” ще изпрати в сибирски концлагер академика...

И все пак, дейността на Каганович за „обновяването” на Москва не е само разрушителна. По негова идея са построени няколко жилищни комплекса с вид на казарми и гигантоманската сграда на Централния театър на Съветската армия...във формата на петолъчка, която, според него, трябвало да се гледа отгоре, от самолет, при все че над Москва не можели, не могат и сега, да летят самолети...

През върховите години на терора /1936- 1938/ Лазар Каганович отново играе първостепенна роля. Сталин му възлага най- мръсните и жестоки операции, за които го обсипва с ордени и привилегии. Сред тях е и унищожението на знаменития режисьор Всеволод Мейерхолд, считан за един от големите театрали на ХХ век. Лазар Каганович посещава една от постановките му. С принизения си естетически критерий и основно образование, той разбира се, не може да я разбере и хареса и си тръгва по средата. Мейерхолд, преследван от Сталин по това време, вече прехвърлил шейсетте, човек с разклатено здраве и нерви, хуква след Другаря от Це Ка на улицата, за го попита защо не одобрява работата му. / Помним, че тогава партийните величия е у нас определяха не само живота и съществуването на произведенията на изкуството, но и на техните автори./ Но Каганович влиза бързо със своята свита в колата си и тръгва без да му обърне внимание. Кой е той? Някакъв си режисьор, артист?! .. Всеволод .Мейерхолд се затичва след автомобила, докато не пада и се наранява върху паважа...

По времето на войната влиянието на Лазар Моисеевич започва да отслабва. През 40- те години стартира кампанията срещу „безродните космополити”. Еврейската интелигенция е подложена на масови репресии – уволнения, затвор, сибирски лагери, физическо изтребване. Много именити учени, артисти, писатели, музиканти става жертва на Сталин и на омразата му към „Племето Давидово”. Над сто големи имена са изтрити. Сред най- прочутите са пощадени единствено музикантите Гилелс, Ойстрах и Флиер, като световни знаменитости, и двамата твърде комунизирани писатели и сталинови любимци - Самуел Маршак и Иля Еренбург. Затова пък, един от най- честните и най- достойните, народният артист Соломон Михоелс, актьор от шекспировски мащаб, но честен и волнодумец, въпреки че е носител на Сталинската награда, бива зверски убит на 13 януари 1948 г. Минск, направо на улицата, за да бъдат сплашени останалите.

Лазар Каганович не е пряк участник в тези репресии – да не забравяме, че е евреин. Но неговият роден брат, Михаил Моисеевич , същият който се грижи като момче за него и го насочва „по правия път на Партията”, е арестуван, съден и убит като...”японски шпионин”. А маршал Лазар Каганович не си помръдва пръста, за да го спаси!

Всъщност, той вече започва да се страхува за собствената си кожа. Сталин престава да го кани във вилата си край Москва, на вечерните си „запои” с Ворошилов, Берия, Маленков и другите „вождове” от свитата си. А след акцията срещу кремълските лекари, наречени „убийците в бели халати”/!?/, и развихрилата се след нея втора антисемитска кампания, само смъртта на вожда през март 1953, го спасява от репресиите, засегнали и Кремъл.

След съдбоносната 1953 година влиянието на Лазар Каганович, за кратко време, отново нараства – назначават го за заместник премиер, поема няколко важни министерства, обикаля Европа с делегации. Тогава на власт е мужикът Хрушчов, бил преди това в обкръжението на Сталин, който сега иска да разкрие пред обществеността в цял свят „истината за култа към личността”. Но Каганович успява да убеди останалите „вождове”, че „ сега не е време за това”.

През преломната 1956 година / усетила се малко и у нас!/, в Кремъл се сформира анти хрушчовска коалиция, в която влизат старите консерватори, начело с Каганович и Маленков. Но през следващата година заговорниците са разкрити, разобличени и наказани. Каганович е позорно изгонен от Политбюро. Дори изгонен и от Москва. Изпращат го за...директор на завод в град Азбест. Там той ще работи до края на паметната 1961 – годината на Двайсет и втория конгрес. Тогава отново ще стане дума за престъпленията на Каганович от сталинската епоха. След „историческия конгрес” той ще бъде уволнен от завода и ще последва най- страшното – изключването от редиците на „Партията- Майка”. Страшен удар за него! Ще му определят една скромна пенсия – 120 рубли, ще изгуби всички привилегии.

Съвременниците му казват, че бил здрав като бик. Но когато навършва 80 години му се налага да направи урологична операция. Настаняват го в една обикновена московска болница в стая с повече пациенти. Тогава неговата дъщеря отива направо в Кремъл при Брежнев и успява да събуди съчувствието му. Той му дава документ за „ кремълски порцион” и го премества в правителствената болница. След това живее спокойно и богато още цели 18 години като „вип пенсионер”, също както и нашите бивши комунистически величия, които въпреки престъпното си минало получават вип пенсии и си живеят богато и щастливо...

На 25 юли 1991 година „сталинският дълголетник”, 98-годишният Лазар Каганович умира в дома си в Москва. Той е последният от тази незабравима кохорта.

Прочети цялата публикация