Защо Крим и Донбас не са Косово

  Ралица Ковачева е доктор по журналистика и преподавател по международна журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Има три публикувани книги и множество научни статии. Изследователските ѝ интереси са насочени към Европейския съюз, международната политика и дезинформацията. Ралица Ковачева има дългогодишен журналистически опит. Работила е като журналистка в БНТ, радио „ФМ Плюс“, публикувала е в различни онлайн медии и е сред създателите на телевизиите RE:TV и BiT.    Един от основните аргументи на Русия в защита на агресивните ѝ действия в Крим през 2014 г. (а преди това и в Грузия през 2008 г.) беше „прецедентът Косово“. Сега този паралел отново се припомня, включително от български политически представители. Именно Русия, която заедно със Сърбия е един от най-острите противници на независимостта на Косово, с аргумента, че това ще създаде опасен прецедент, е първата държава, която се позовава на този „прецедент“, за да оправдае собствените си действия – по повод нахлуването в Грузия през 2008 г. Москва продължава да не приема Косово за независима държава, което обаче не ѝ пречи да се позовава на „косовския прецедент“ и в т.нар. Кримска реч на Владимир Путин за присъединяването на Крим към Руската федерация от 18 март 2014 г. В нея руският президент отбелязва, че Крим се е възползвал от “косовския прецедент”, а в “аналогична ситуация” международната общност е признала отделянето на Косово от Сърбия за законно (б.а. посочени са само достъпни източници, тъй като в контекста на руското нападение над Украйна редица сайтове на руски институции и държавно контролирани медии са недостъпни). Когато се позовава на „прецедента Косово“, Кремъл не винаги има предвид едно и също нещо, тъй като ситуацията може да се разглежда в различни аспекти: правото на самоопределение и правото на отделяне, намесата със сила, обявяването на независимост и др. Но тази неяснота е умишлена, защото целта на Русия не е да представи действията си като законни, а да ги представи като оправдани на принципа „след като за едни може, защо за други да не може“. Това е преди всичко политически и пропаганден, отколкото правен аргумент. С него Русия илюстрира няколко свои тези: -Безнаказаната агресивна политика на САЩ; -Двойните стандарти (лицемерието) на Запада; -Несъстоятелността на международния ред. В международното право и международните отношения конкретните исторически, политически и юридически обстоятелства във всеки един отделен случай имат значение, поради това преобладаващото разбиране е, че всеки казус трябва да се разглежда и оценява сам по себе си. И все пак, защо Крим и Донбас не са Косово? Бившият български посланик в Албания и Косово Боби Бобев, който е безспорен познавач на събитията в региона, обобщава ситуацията в Косово преди операцията на НАТО така: „През 90-те години на 20 в. в Косово действат сили за сигурност и паравоенни съединения, налична е организирана военна съпротива и ясно изказано мнение на обществото като цяло, има хиляди цивилни жертви, към съседни държави и по-далеч се отправят стотици хиляди бежанци“ (сборник „Украинската криза и Балканите”). Както Съветът за сигурност на ООН, така и Международният трибунал за бивша Югославия, изрично признават извършването на масови нарушения на човешките права, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и етническо прочистване. Един от непосредствените поводи за операцията на НАТО е избиването на 45 косовски албанци в Рачак през януари 1999 г., осъдено от Съвета за сигурност на ООН. Ето как са описани събитията в Рачак в обвинителния акт на Трибунала за бивша Югославия срещу Слободан Милошевич и още четирима обвиняеми: На или около 15 януари 1999 г., в ранните сутрешни часове, село Рачак е атакувано от югославски и сръбски сили. След артилерийски обстрел те навлизат в селото и започват да претърсват къщите. Селяните, които се опитват да избягат, са разстрелвани из цялото село. Група от около 25 мъже се опитва да се скрие в една сграда, но е открита от военните. Мъжете първо са бити, после са заведени на близкия хълм, където са разстреляни. Общо 45 косовски албанци са убити от югославските и сръбските сили в Рачак. Към обвинението е приложен списък с имената на тези от жертвите, които са известни. Според Русия обаче ситуацията в Косово „няма нищо общо с геноцид“. Ето какво казва руският външен министър Сергей Лавров в интервю за RT от 22 февруари 2022 г. – два дни преди началото на руската инвазия в Украйна: „Много добре знаем какво послужи като причина за бомбардировките (б.а. на НАТО в Югославия): американският гражданин Уилям Фолкер ръководеше мисията на ОССЕ в Косово. В един прекрасен момент той събра журналисти и пред телевизионните камери провъзгласи, че в село Рачак са открити 30 трупове на цивилни лица, измъчвани от сърбите. Нарече това геноцид. Той взе еднолично решение (без да има това право) да изведе мисията от Косово. Това послужи като спусък за началото на бомбардировките. Те казаха, че след „зверствата“ към мирните жители на Рачак „чашата на търпението“ им е препълнена и започват да пресичат действията на този „престъпен режим“.“ Тези думи илюстрират подхода на Русия да критикува действията на Запада и специално САЩ от гледна точка на международния правов ред, само за да оправдаят собствените си нарушения на същия този ред. Нещо повече, докато отрича престъпленията на режима на Милошевич в Косово, Москва обвинява в същото правителството в Киев. Лавров обаче, освен че препраща към „хуманитарните мотиви“ за нахлуването в Украйна, поставя фокуса върху ролята на САЩ – главният антагонист в руската интерпретация за причините за настоящата война. Международните организации и изследователите са единодушни, че за мащабни и целенасочени престъпления от страна на украинските власти срещу руското население в Крим до руската му „окупация“ (по определението на Международния наказателен съд, МНС) до 2014 г. изобщо не може да става дума. Що се отнася до ситуацията в Донбас към днешната дата, след осем години конфликт в Източна Украйна, картината е доста по-сложна. Предварителното проучване на МНС заключава, че има основания да започне разследване за военни престъпления и престъпления срещу човечеството, извършени на територията на Украйна. Но както показа и работата на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия, разследването и доказването на тези престъпления, както и на отговорните за тях, е дълъг и сложен процес, който в случая дори не е започнал. В доклад на МНС от 2020 г. ситуацията в Източна Украйна е описана така: От 2014 г. в Източна Украйна съществува въоръжен конфликт, включващ постоянно използване на тежко военно въоръжение и от двете страни. Убити са най-малко 3000 цивилни, хиляди други са ранени. Най-голям брой жертви са регистрирани през първата година на конфликта, до прилагането на споразумението за прекратяване на огъня Минск II от февруари 2015 г. Въпреки това, продължава да има жертви, включително сред цивилното население, в резултат както на артилерийски обстрел, така и на стрелба с леки въоръжения. Проблемът с руските аргументи за необходимостта от „хуманитарна интервенция“ в Източна Украйна е, че Москва не предоставя никакви доказателства.  Намесата със сила Операцията на НАТО в Косово често е изтъквана от Русия като аргумент за намесите ѝ в Грузия през 2008 г., в Украйна – през 2014 г., и отново – сега. Причината е, че „Съюзна сила“ се извършва без мандат от Съвета за сигурност на ООН (поради съпротивата на Русия) и в този смисъл е незаконна според международното право. Всъщност, малцина се опитват да докажат тезата за „законността“ на операцията, предпочитаният израз е „не законна, но легитимна“. Легитимността се извлича от необходимостта да се спре насилието, извършвано от югославските и сръбските сили срещу косовското албанско население. Трябва да се отчете конкретният исторически контекст – разпадането на бивша Югославия и продължителна война в Босна и Херцеговина, в която международната общност се намесва късно и неубедително. Изследователите обаче подчертават една много съществена разлика между намесата на НАТО в Косово и тази на Русия в Крим: мащабът на действията и мотивите. Въздушните удари на Алианса са мотивирани със спасяването на населението от насилие и са ограничени по отношение на целите и продължителността. Със сигурност не става дума и за териториални завоевания. Намесата на Русия в Украйна, независимо, че също е с „хуманинарни мотиви“, е значително по-мащабна (и през 2014-а, и особено сега, през 2022 г.). Резултатът преди 8 години беше присъединяването на Крим към Руската федерация, а сега войната започна с признаването на независимостта на ДНР и ЛНР. „Човек може и да не одобрява глобалния милитаризъм на САЩ, но е наложително да се подчертае разликата между ограничена намеса на трета страна, на фона на спонсорирана от държавата кампания за етническо прочистване – какъвто беше случаят в Косово – и пресметната, пълномащабна инвазия на територията на суверенна държава за геополитически цели – както в Украйна“, сполучливо обобщава обобщава информационният портал EurActiv. Също така, независимостта на Косово идва 9 години след операцията на НАТО, а Косово съществува и днес като независима държава, а не е част от друга държава. Крим обяви независимост в рамките на броени дни след навлизането на руски части на полуострова – на 11 март парламентът приема декларация за независимост, на 16 март се провежда рефендум, а на 18 март 2014 г. Крим вече е част от Руската федерация. Друга съществена разлика между случилото се в Косово и в Крим е, че отначало Русия дори не признаваше участието си. Медиите публикуват репортажи за „малките зелени човечета“ – така наричат военните в зелени униформи без опознавателни знаци. Първоначално Кремъл категорично отричаше да има нещо общо с тези военни части, определяйки ги като „бригади за самозащита“, които местните – рускоговорящи, граждани са сформирали за защита от агресията на украинските ултранационалисти. Разказът започва да се променя след присъединяването на Крим към Русия, а истината се разкрива напълно година по-късно. Документалният филм „Крим. Пътят към родината“ от 2015 г. започва с разказ за нощта на 22 срещу 23 февруари 2014 г., когато лично президентът Путин ръководи операцията по тайната евакуация на украинския президент Виктор Янукович. Когато всичко приключва, разказва Путин, се обърнах към колегите си, а те бяха четирима, и им казах: „Ситуацията в Украйна се развива по такъв начин, че сме принудени да започнем работа по връщане на Крим в Русия. Защото не можем да оставим тази територия и хората, които живеят там на произвола на съдбата под ботуша на националистите“. Впоследствие Путин дори отрича да е отричал присъствието на руски войски в Крим, а във филма разказва как е разпоредил военните да бъдат подпомогнати от специални части от ГРУ, пехотинци и командоси. „Отговорността за защита“ Само няколко месеца след като Косово обяви едностранно независимостта си през 2008 г., Русия нападна Грузия с аргумента, че изпълнява своята „отговорност за защита“ на рускоезичното население в Южна Осетия и Абхазия. Концепцията „Отговорност за защита“се утвърждава в международните отношения в началото на новото хилядолетие. Създаването ѝ е в отговор на провала на международната общност да защити жертвите на военни престъпления и геноцид в кървавите конфликти през 90-те години на 20 в. Официално е приета на Световната среща на върха на ООН през 2005 г. Според концепцията всяка държава носи отговорността за защита на населението си от геноцид, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и етническо прочистване. Но ако държавата не успява да изпълни тази своя отговорност, тогава международната общност трябва да отговори с подходящи „навременни и решителни“ общи действия. Освен в Грузия, Русия използва аргумента с „отговорността за защита“ на рускоезичното население и за навлизането си в Крим през 2014 г., а сега и за пълномащабната си инвазията в Украйна. Нуждата от тази защита обаче се основава единствено на твърденията на Русия, а за съвместни действия на международната общност, какъвто е смисълът на „отговорността за защита“ изобщо не може да се говори. Референдум и независимост по аналогия Друга съществена разлика между Косово и Крим е, че по силата на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН от 1999 г. Косово е международен протекторат, докато бъде решен въпросът за статута му. Минават години в неуспешни преговори да се постигне компромис между желанието на косоварите за независимост и съпротивата на сърбите. През 2008 г. Косово обявява независимост от международната опека. Но за разлика от Косово през 2008 г., Крим през 2014 г. е автономна република, неразделна съставна част от Украйна, според украинската конституция от 1996 г. Проведеният на 16 март 2014 г. референдум в Крим е от особено значение в руския разказ за събитията там, защото подкрепя тезата за правото на самоопределение, изразено чрез волята на народа. Този аргумент е използван от Москва и при признаването на Южна Осетия и Абхазия. За сметка на това, същото това право не се признава по отношение на чеченците, с аргумента, че чеченската територия е използвана за терористични атаки срещу Русия. Това е още един пример за това как руските интерпретации на международното право се използват като инструмент на държавната политика. Когато Москва дава да се разбере, че ще признае независимостта на Крим, позовавайки се на „прецедента Косово“, в Сърбия се появяват притеснения, че това би означавало и признаване на косовската независимост. Руският посланик в Белград обаче обяснява, че думите на Путин не означават признаване на Косово, а целят единствено да бъдат разобличени „двойните стандарти“ в международните отношения (цитатът е по Бисер Банчев, „Европейската идея в сянката на Косово и на „Южен поток“). В аргументацията си Русия акцентира върху референдума в Крим като доказателство, че е спазено международното право, за разлика от Косово, където декларацията за независимост е приета с решение на парламента. Международната общност обаче е на друго мнение. Общото събрание на ООН гласува резолюция, в която подчертава навалидността на референдума и изразява подкрепа на териториалната цялост на Украйна в международно признатите ѝ граници. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа заявява, че изходът от „т.нар. референдум“ и незаконното анексиране на Крим от Руската федерация нямат правен ефект и не се признават от Съвета на Европа. Венецианската комисия на Съвета на Европа потвърждава, че референдумът нарушава украинската конституция, както и европейските демократични стандарти. Референдумът е проведен в условията на масово присъствие на (пара)военни сили; международни организации като ОССЕ са изразили тревога за свободата на изразяване в Крим; минали са едва 10 дни от насрочването до провеждането му; пет дни преди датата на референдума – на 11 март 2014 г., Върховната рада на Крим вече е приела декларацията за независимост, което поражда съмнения в неутралносттта на властите и правния ефект на референдума. Ветеранът от Крим и министър на отбраната на самообявилата се Донецка народна република от май до август 2014 г. Игор Гиркин, известен като Игор Стрелков, разказва: „Депутатите бяха събрани от опълченците, за да бъдат вкарани в залата и да приемат [решението]. Аз бях един от командирите на тези опълченци и видях всичко със собствените си очи“ (цитатът е по Михаил Станчев, „Анатомия на украинската криза“). Пропаганда чрез пародия Единодушната международна реакция обаче не попречи на Москва да предприеме широкомащабна военна инвазия в Украйна през февруари 2022 г., в директно продължение на започнатото през 2014 г. и подкрепено отново с мотивите за правото на самоопределение на руското население в Източна Украйна, за отговорността на Русия да го защити и по-общо, необходимостта от защита на руската национална сигурност от западната агресия. Руските аргументи за този пореден акт на агресия се основават на вече описани централни разкази в руската пропагандна риторика. Изследователите отдавна са забелязали подхода на Кремъл да интерпретира превратно и дори да пародира определени международни норми, конструирани от Запада. По този начин Русия, освен че оправдава собствените си действия, умишлено демонстрира незачитане на международния правов ред – защото и другите не го зачитат и защото не го одобрява. През юли 2019 г. в интервю за „Файненшъл таймс“ руският президент Владимир Путин открито обявява, че не признава съществуващия международен ред: „По време на Студената война (…) поне имаше някакви правила, към които всички участници в международните отношения се придържаха или се стараеха да се придържат. Сега правила изобщо не съществуват“. Но фактът, че учените са разобличили тази руска стратегия, изобщо не пречи тя да е изключително ефективна за пред широката публика. Лесно е да убедиш хората, че правото е на страната на силния и че правилата за силните са различни от тези за слабите. Историята обаче показва, че най-силният мотиватор хората да се обединят около общи правила и споделени ценности са общите трагични загуби и споделените нещастия. *Mediapool публикува без редакторска намеса текста на Factcheck.bg.

Прочети цялата публикация