Портрет на българския всевластник

Коментар на Калоян Георгиев, юрист

Нашата страна в славната си история винаги е имала изумителни владетели. Тези държатели на скиптъра и жезъла се открояват почти без изключения от предшествениците си. И ако за първото българско царство пиенето на коктейл от черепа на врага изглежда нещо не толкова потресаващо, с оглед на времето, в днешни дни това не би се сметнало за хуманно поведение. И с прогреса горе-долу дотам.

Политиката на двадесетия век в страната ни е полярна. Такива са и власт имащите в това столетие. Първата половина на века е белязана от царския аристократизъм, който у нас по-скоро е изглеждал като парвенюшко пъчене на гърдите. През този период си имаме князе и царе- къде добри, къде лоши. Александър I Батенберг, например може преспокойно да носи титлата „българомразец“. След няколко инфарктни години на управление и един преврат той напуска страната придружаван с няколко вагона злато. Тук трябва да му признаем, че макар и за по-малко от десетилетие прекарано в страната е научил важната българска поговорка- преди мандата без грош, а след него с цял кош. След него си внасяме нов управляващ елит този път от династията на Саксобургготите. Тази знатна европейска фамилия ще остави силен отпечатък в историята и съзнанието на българския народ. Тя ще бъде заклеймявана и обожествява, но това не следва да ни изненадва, защото и до днес всяка политическа фигура у нас бива герой и враг. Така е и с наследниците на царете, дори когато управляват като демократични лидери. Но за този знатен син, по-късно. Втората половина на отминалия век до последното му десетилетие е белязан от червено-партиен другар. Той къса царските нашивки и пагони, избърсва калта от обувките си на идване от Правец и поема кормилото на държавността. Пълен обрат! Същият не блести с визията си, нито с ума си, а да не говорим пък за обноските му. Нещото, което го поставя отгоре на властовата хранителна верига е хитростта и необяснимия селски чар. И до днес никой не може да отрече, смеейки се на изказванията на Тато, че много добре е знаел колко е прагматично да се правиш на глупав. Липсата на образование и обноски го лишават от помпозност, която той никак не е търсил ядейки сланина в резиденцията си в Банкя. О, Банкя! От твоето тяло произлизат и влизат само властови гиганти, повечето от тях мутанти. За жалост не мога да се сетя кой е автора на тази мисъл, но както и да е. Да се върнем на правешкия стопанин на държавата. Това е човек деен, полярен и толкова противоречив, че до ден днешен хората пенявят устите си говорейки за него. Този знак е достатъчен. Сега хиляди хора от панелните блокове, построени за работниците от някой комунистически завод, го заклеймяват. Други пламенно му се възхищават и тайно търсят нов социалистически подход във всяко ново управление. Мечтайте люде, но няма как, демократичният избор направен е от самите нас.

Така идват деведесетарските властници. Облечени в демократични дрехи. Е, някои просто са си взели син костюм и са махнали червената вратовръзка, но все пак и те се носят в демократичния ураган обзел страната. През този период минават немалко кабинети, начело с министър-председатели, част от които оставят отпечатък, други- не. Този период носи една фактическа и визуална, ако щете, ретроспекция с поставянето начело на държавата на „новият“ познайник Андрей Луканов. На власт идва и най-младият до тогава премиер на страната- Жан Виденов. Тогава страна се поучава от грешката си да разчита единствено на младостта като оръжие в борбата за политическа промяна. Тази поука си има давност- четвърт век.

Преходът от стария към новия век е направен от едно от най-противоречивите политически лица в кратката ни демократичната история. Това е може би първият твърдо и ясно отстояващ демократичните принципи държавник, който успява да съчетае икономическите си познания с ловки политически ходове. Управлението на Иван Костов се смята за част от гражданите като най-доброто, което съвременната ни история е имало. Друга част като пенсионерите биха издигнали паметник на Костов, който след това драматично да съборят плюейки по него. Такава е обаче нашата политика- без нея не можем, с нея трудно. Повел десният електорат на страна, харизматичен и донейде успешен в кариерата си министър-председател, е редно да се запитаме как се сваля от власт такъв рядък в демократичния ни кютек човек? Със сина на царят. Да, на последния цар на България, сина му Симеон Сакскобургготски. Сега се замислям, че ако разкажа тази история на чужденец ще си помисли, че му разказвам заплетения сюжет на някой турски сериал. Но такава си е нашата политическа действителност- пъстра. Сещам се за друга поговорка- дойде гост, развали пост.

Успехът на Царят е добре изиграна мелодрама на бивши кадри на БКП от времето на тоталитаризма, които били част от Държавна сигурност, както и от насъбралите се врагове на Иван Костов, с които той не е бил особено диалогичен. В съчетание с вече не особено благият нрав на седесарския вожд, Царят носен от черен Мерцедес обсипан с цветя, влязъл в старите си владения триумфално, говорещ толкова царствено, че чак да се чудиш това майчиният ни език ли е... След няколко стотин дни без фанфари си тръгнал и той с няколко вагона злато, но материализирани в гори и имоти. Между другото няма в историята на света никъде такъв случай, в който пропъден наследник на царската корона, след премахването на монархията да стане министър-председател при демократично проведени избори в същата страна. Ето колко е пъстра политическата ни действителност! А за самият Симеон II не може да се каже много в годините му на стартиращ роден политик- трудно говорещ родния си език, обвит в аристократична мистериозност, изхвърлящ помпозни измислици и наслаждаващ се на народната обич, поне докато я има. Няколко години по-късно след изпълнение на личните си цели, някои политически успехи и много неуспехи, Царят днес обитава някои от своите малки дворци, приличащ на обеднял княз от роман на Достоевски. Сред най-важните му „достижения“ е фактът, че под неговата опека се оформи и набъбна като истинска селска свиня една друга звезда на българската политика– Бойко Борисов. За този представител на българския ъндърграунд се говори много днес, а това няма да престане и утре, така че заслужава кратък анализ.

Преди възкачването на Борисов, на тронът на властта стоеше една друга известна фигура в политическия хайлайф. Тя не е никак безспорна. При управлението на министър-председателя Сергей Станишев България става член на Европейския съюз, жизнения стандарт се покачва и настава кратковременно спокойствие. Това положително настроение е съпроводено с изключителни нива на корупция и спиране на еврофондовете поради непрозрачност на финансирането на плащанията. Такава ни е милата родна политика-цветна. А самият Станишев е образцов възпитаник на Московския университет, визионер от БСП и слабо известен журналист. Има известна осанка, но и твърде пиперлив език, който понякога помага, друг път пречи. Накрая и неговият образ е демонизиран, поради навлизането на страната ни в кризи и зачестили мащабни протести. От пепелта на неговото управление изниква може би най-известната политическа фигура на прехода. Тази на Бойко Борисов, вождът. Последният има завидна кариера. Бил е в структурите на мутренските групировки, каратист, художник, охранител, пожарникар, китарист и тн. Става телохранител на Тодор Живков след свалянето му от власт. После бива такъв и на Симеон Сакскобургготски след завръщането му в страната, откъдето започва кариерата му на политик. Интересна приемственост като се замислим. Бойко Борисов е известен със силовите си методи, грубия си език, безграничния популизъм, отрицанието на всичко преди неговото влизане в Министерския съвет. Тази му роля на алфа мъжкар от Банкя му спечелва симпатиите на хиляди лели из страната, както и на много припознаващи се в него съграждани. Тази симпатия и до днес го прави една от най-важните политически фигури. Самият той не крие пренебрежението си към образованието и ценностите. Върл противник е на комунизма и се е самопровъзгласил за първи сред равни при борбата с непрестанното нашествие на комунистически елементи в страната. Да, същия Бойко, който пазеше първият в тоталитарна България. Онзи Бойко с партийния билет. Наш Бойко от Банкя, който е издигнат от НДСВ за главен секретар на МВР, а и за депутат от същата партия, след което спечелва изборите точно заради слабата политика на царската власт. Няма да е редно да не признаем и качествата. Пробивен, хитър, нагажда се чудесно и успява да печели масите с поведението си не на политик, а на част от народа. Не съм сигурен, че някога народът е искал да има за управляващ неук човек без държавнически познания, но това е съвсем друг въпрос. Не съм сигурен, че изобщо в историята ни често се явява възможност за нормален избор. Но да продължил с Борисов и партията му, които правят невиждан фурор в българската политика, чрез неговата фигура, която се изписва като непрестанно бореща се с всичко, което е властвало досега. Той самият никога не е предлагал нещо различно, но умело използва ненавистта и разделението на обществото в своя лична полза- имуществена и властова. След над двадесет години в политическия живот на страната мъжкарството му започна да избледнява пред невижданите нива на корупция, разврат в личния му живот и златните кюлчета, с които се гушка в резиденция Бояна, построена от бившия му работодател Тато. Дори антикомунизмът вече не е толкова силно оръжие. Изминали са тридесет години от перестройката в страната. Бойко е лишен от власт. Настъпва събитие съизмеримо със свалянето на Живков от власт. Следват избори.

На последващо проведените избори на два пъти Народното събрание не успява да излъчи кабинет. Това прави, от третия опит, една нова партия с нови млади лица, начело с Кирил Петков, който се завръща от Канада за да поведе нов курс на промяната. Тук е редно да се направи една ретроспекция назад в текста и времето, защото историята, дори близката, е добър учител. Помним Жан Виденов. Млад и енергичен политик, който в неопитността си и невъзможността да рулира тежкото кормило на държавния кораб, доведе страната ни до невиждано състояние. Ще запомним и Кирил Петков. Също млад и енергичен, високо образован, с недобра дикция, често изпадащ в странни ситуации и оприличаван на българския Джон Траволта. Харвардският възпитаник успя да състави кабинет, който обаче така и не изпълни със съдържание. Това е кабинет на незнаещите и неможещите младежи, на такива които имат желание, но пълна липса на опит, а понякога и на знания. И пак казвам, че поуката с Виденов трая четвърт век. Но народът ни е силен, по своему. Оцелява при всякакви политически събития и сътресения. Дори не смея да си представя какви фамозни неща ще дойдат напред, понякога взимайки добре познатото отпреди. Лице невиждано, скоро се забравя.

Така стигаме към края на тази исторически преглед на българското управление. Той целеше да направи кратък личностен и политически анализ на някои видни държавни ръководители. В заключение може да се каже, че българския самодържец не трябва да бъде умен, красив, достоен, честен, познат, визионер или дори мъдър. Не, той може да бъде глуповат, грозен, недостоен, безчестен, напълно непознат, канадец, пожарникар и все пак ще може да управлява, стига да си го харесаме. Накрая всичко опира до избора, но не само политическия, а индивидуалния. Няма избраници без избиратели. Няма тоталитаризъм без васални граждани. Няма и демокрация без гражданско съзнание.

Прочети цялата публикация