Христо Стоянов: Закъснелите детски сълзи

Седяха на съседната маса. Мъжът и детето бяха с гръб към мен. Мъжът беше с бели коси, очила с рогови рамки. Срещу мен жена, вероятно съпруга. И дъщеря им. Говореха на руски. Във Варна има много руснаци и вече е рядкост да се чуе българска реч. Особено в началото на лятото. На това разчитат варненци, от туризъм живеят. Казват, че руския турист бил най-добрия турист, защото не щадял парите. Западният турист във Варна по цял ден е в хотела, като някои от тях дори не стигат до морето. Сезонът сега не е нито за море, нито за туризъм обаче. Заговорих ги. Били украинци.

Това коментира във "Фейсбук" Христо Стоянов.

От Одеса. Бягат от войната.

Аз във вените си имам бежанска кръв. Гените ми така са подредени. Дезоксирибонуклеиновата ми киселина започва да ферментира при вида на емигранти. Завива ми се свят, нещо ме удря в главата, сърцето ще изхвръкне. Като че ли в гените ми са заложени онези нощи, в които сръбските граничари са изкарвали дядо ми на разстрел. След Ньойския договор. Дядо ми, който тръгва от родната си къща в България на война и след седем години се връща с девет куршума в тялото си в родната си къща в… Сърбия… Баба ми, току-що родила, казваше „Црва ми се влачиа“ тръгва след дядо ми, а родилната ѝ кръв оставя червена диря по снега. Досущ като Дезоксирибонуклеинова киселина след нея. Досущ като… И застава между пушките и дядо. Не го разстрелват. Но през 1945 година тръгват за България, от която ги дели една гранична бразда.

Защото там са Бугари. А отсам винаги бяха „Сърбите“…

Бягат, защото са българи, а се държат с тях като със сърби. Това нещо е в кръвта ми. Това е моят код, онази киселина, която ферментира при вида на това семейство. Усещам детето, то е с гръб към мене, че гледа с огромни тъжни очи.

Имам чувството, че ме наблюдава – защото очите на страха са на тила. Очите на бежанеца са на тила. И са огромни и тъжни. Огромни и тъжни. Понякога само тъжни, но никога само огромни. Каквото и да значи това. Заговарям ги на моя руски без падежи.

И без това светът така се е разпаднал.

Като славянски език, без падежи се е разпаднал светът. Били украинци. Украинци, пък помежду си говореха на руски. И усетих, че вече се срамуват. Те се срамуват да кажат, че са руснаци. И им разказвам за Юри Юрченко, роден в затвор в Одеса. В техния град. После завършва литературния институт „Максим Горки“, после се жени за френска актриса. А когато през 2014 година започва гражданската война излъгал жена си, че отива на семинар. И се записва доброволец. После – плен. Изтезания в плен. Строшени ръка, крак и няколко ребра.

Нощно време в шкафче. В ламаринено шкафче за дрехи. Широко около петдесет сантиметра, високо около метър и петдесет. На един крак, свит като в утроба с ребра, които се забиват в него. И със счупена ръка. Сутрин – изтезания. Нощем – пак. Месец. После замяна с украински пленници. От него имам снимки с убити деца, на годините на внучката. И си признавам, че за тази война сме виновни всички.

Защото мълчахме – от всички страни на границата.

И това сгромолясване в очите ми на Путин, когото мислех за голям политик.

Но „С ума сошол“, казвам. Защото смъртта на дете не се изкупува със смърт на друго дете. Смъртта на дете се изкупува с живот на друго дете. Достоевски бе казал, че „Щастието на целия свят не си заслужава, ако за него е пролята и една единствена детска сълза“… А тука иде реч за кръв. Не за сълза.

За реки от детска кръв. И това дете, което в гените си ще носи онзи мой ген на бежанец. Това дете, което ще расте без роднини – вуйчо, леля, стринка, съученици, братовчеди… Това дете, което с нищо не е предизвикало тази война. Но то цялото ще бъде резултат от тази война. Защото войната са разрушения, смърт… За година, две, пет години…

Но животът след нея е продължението ѝ. Защото войната ще продължи във вените на това дете. Във вените на неговото дете, във вените на неговите деца. И се разплаквам, докато то ми казва: „Досвиданя… Пока…“ И разбирам, че аз плача с детски сълзи. Онези, заради които щастието на целия свят не си заслужава…

Прочети цялата публикация