Мъртвите могат да танцуват

Признавам си, че съм емоционално свързан с музиката на "Dead can dance".

И че част от мен се е оформила именно в сблъсъка ми с тяхната музика. Някъде там, в далечните вече години около 1990-а и 1995-а - тогава, когато контракултурата у нас се роди и бързо се спомина, аз за първи път се сблъсках с тях и първото тяхно парче, което чух, бе "The Host of Seraphim".

Тогава, през мрачните 90 никога и за секунда не си бях представял, че е възможно да ги гледам на живо. Че даже да ги гледам на живо два пъти в България. И да чуя същата тази песен "The Host of Seraphim" в изпълнение на Лиза Джерард и Брандън Пери, гледайки техен концерт.

Но светът отдавна се промени. Нашата страна не е онази затворена територия, която мурзилките много биха искали отново да е и да гледаме само концерти на "Любе". И, слава Богу, това помогна да видим част от свиите кумири от детството и юношеството ни тук, на живо, в нашите си зали, които са като нас - уж изглеждат добре, но все нещо не им е наред...

И така вчера с огромно нетърпение се отправих към Зала 1 на НДК, защото предстоеше концерт на "Dead can dance". В седмицата, в която си причиних двата полуфинала на Евровизия това беше необходимата противоотрова.

Да започна с организацията...

В билетите организаторите ясно бяха описали как ще се случат нещата. 19.00 часа - отваряне на вратите. 20.00 часа - старт на съпорт артиста на концерта - в случая - певицата Астрид Уилямсън. 21.00 часа - "Dead can dance" излизат за своя сет, част от турнето им "Europa 2022".

И в това отношение организацията беше на ниво - всичко, описано в билетите се случи като по часовник. В 19.10 всички вече влизаха в залата. Нямаше блъсканици, нямаше неразбории, всичко беше като по конец. Съответно, тайминга, заложен предварително се случи както бе описано.

А сега да поговорим малко за Зала номер 1 на НДК.

Някога тази зала беше "creme de la creme" в българските представи за ентертеймънт. 4000 души, озвучаване, голяма сцена. Впрочем днес, към днешна дата Зала 1 на НДК е зала със стара слава. Седалките са като седалките в самолет на нискобюджетна компания - освен, че са предназначени за хора с максимално тегло 75-80 килограма, те са и ръбести, от някои от тях стърчат различни неща и вероятността да си скъсате панталона е правопропорционална на цената на билета, който сте платили за даден ивент.

Знаете, че тази зала е абсолютно неподходяща за събития, свързани с класическа музика, защото акустиката ù на практика не съществува, но в случая ние сме на концерт на група, която е изцяло в сферата на електроакустиката, така че това не беше пречка.

Пречка обаче се оказа фактът, че нямаше никакви монитори и всеки, който бе заел мястото си някъде около 5-и сектор и някъде след 4-и ред там не можеше да види по никакъв начин подгряващата певица Астрид Уилямсън.

Ето ви един опит за снимка от моя гледна точка - на него певицата е едно малко петънце, а телефонът ми иначе се гордее със своята 108 мегапикселова камера...

Като изключим този проблем обаче всичко друго беше перфектно.

Точно в 21.00 Астрид Уилямсън излезе за своя около половинчасов сет.

Осветлението изгасна и певицата запя първата си песен в съпровод на акустична китара. "Здравейте, аз съм Астрид Уилямсън" - каза тя на български, което бе оценено от публиката.

Музиката на Астрид Уилямсън е много интересна. Камерна, по някакъв начин бутикова, напомняща за най-доброто от една от любимите ми певици - Тори Еймъс. Астрид показа, че владее различни инструменти, а гласът ù, подобно на този на Лиза Джерард е алт - нисък женски глас, от онези, които се срещат най-рядко.

Певицата изпя няколко песни, като сменяше китарата и пианото. Не снимах видео, защото нямам никакво позволение и уважавам интелектуалната собственост. И затова реших просто да споделя с вас един клип от официалната и страница, за да чуете и вие каква музика изпълнява шотландската певица. Това бе една от песните, прозвучали снощи в Зала 1 на НДК.

Певицата свърши своя сет някъде около 21,35-21.40 часа. Допреди нейната поява имаше немалко празни места в залата. Ето как изглеждаше тя в 19,55 часа:

Това обаче рязко се промени след паузата от около 20 минути преди излизането на "Dead can dance", което показа, че мнозина са дошли в последния момент и мнозина са си купили билети "на врата". Очевидно доскорошната пандемия направи българския зрител недоверчив - ами ако и този концерт падне в последния момент, какво правим...

Беше 21.00 часа. Осветлението отново изгасна и на сцената излезе бандата. Лиза, Брандън и компания - точно 7 музиканти, за които ще поговорим след малко.

Аз съм бил на концерт на "Dead can dance" преди няколко години и знам, че звуковата концепция на групата е безкомпромисна. И днес отново получих доказателство, че съм прав. Дори в пълната с несъвършенства Зала 1 на НДК Лиза, Брандън и компания звучаха като на студиен запис. С някои малки изключения в края, които обаче са съвсем в реда на нещата, защото все пак говорим за концерт на живо.

Проблеми нямат само българските изпълнители, които винаги пеят на плейбой...ъъъ...плейбек (опит за шегичка, ако не ви хареса, го отминавайте).

Но да оставим несръчните шеги и да се върнем на групата.

Още на входа, докато влизах, оглеждах хубаво хората, които отиват на този концерт. Публиката на "Dead can dance" не е рокендрол публика. Така, както музиката на бандата няма почти нищо общо с рок музиката, освен някои инструменти и някои далечни сходства с дарк уейв естетиката.

Песните на "Dead can dance' също така не са точно песни, защото е трудно да се дефинира кое е куплет, кое - припев, не дай си Боже, бридж, соло на китара, модулации и така нататък, все характерни за поп и рок музиката елементи.

Та в този ред на мисли пъстрата тълпа е съставена от хипстъри, културтрегери, хора на моята възраст (50 плюс), които израснаха с "Dead can dance", и не на последно място - изкушени от сегашната слава на Лиза Джерард хора, които откриха "Dead can dance" покрай музиката към холивудския блокбастър "Гладиатор", в който Лиза Джерард пее в партитурите на Ханс Цимер.

Впрочем, колко странно - Ханс Цимер също имаше група в средата на 80-те години на 20. век, казваше се The Buggles, а единственият им хит бе песента Video Killed The Radio Star. Демек - бандата на Ханс Цимер и бандата на Лиза Джерард са тръгнали по едно и също време, но, за разлика от Dead can dance, The Buggles не станаха музикални икони. За сметка на това Ханс Цимер стана един от най-великите филмови композитори.

Както и да е, връщаме се на сцената.

Сега, след като съм гледал веднъж на живо тази група, започвам да установявам някои интересни неща за сценичното им поведение, за подбора на песни и за специфичната аранжировка. Най-напред - да, със сигурност Dead can dance използват и програминг, който върви като подложка на свиренето им. Но самото свирене е толкова интересно, че представлява спектакъл само по себе си. Куп ударни инструменти -  Брандън Пери например откри първото парче от сета им с джембе - ударен инструмент с много интересен звук. Лиза Джерард, освен че пее, свири постоянно на цимбал, при това доста добре. Даже се учудвам как свири пасажи и арпежи и пее. Това е доста сложно и не е лъжица за всяка уста. Има три сета синтезатори - от двете страни на сцената има двама кейбордисти, а отзад трети член на бандата свири ту на бас китара, ту на синтезатор.

Синтезаторният звук не е прост. Той включва семпли на синфонични инструменти, семпли на етнически инструменти и звучи на аналогови синтезатори, но освен това на сцената има още дузина различни ударни инструмента - гонг, множество различни барабани, а музикантите се редуват да свирят кой на каквото се сетите - Брандън Пери сменя мандолина с електрическа китара, единият от перкусионистите свири и на ирландска флейта, както и на един много особен инструмент с една струна, чието име, убийте ме, не знам.

Звуковата концепция на "Dead can dance" също драстично се отличава от тази на някоя рок група. За да получите необходимия звук, ви е необходимо много прецизно озвучаване, което включва огромно количество микрофони на сцената. Което пък води до много сложни решения за екипа на подобна банда. Всичко това обаче няма значение, защото звукът беше перфектен.

Как се позиционира бандата на сцената?

Групата много прецизно е подбрала песните, които изпълнява. И има различни акценти - ту всички са на сцената, за да изпълнят ударна песен като Cantarа, ту Лиза напуска за малко, за да може Брандън да изпее някоя песен сам, ту цялата банда слиза от сцената и остават само Лиза и един от кийбордистите.

Невъзможно е да определите на какъв език пее Лиза Джерард. Нито от кой точно фолклор и кое точно народно пеене се е вдъхновила. Ако се заслушате, ще чуете в нейното пеене по малко от всичко - четвърттоново пеене от Азия, макам хиджас и различни ориенталски скали, български фолклор и балканско влияние. А бе всичко, което ви е нужно, за да сложите някакво клише от типа world music. Впрочем, ако говорим за world music, може би дължим това понятие именно на Dead can dance.

А междувременно концертът върви и публиката съпреживява историите на Лиза, Брандън и тяхната мрачна, екзотична и пречистваща музика. Слушаме музика както от последните два албума на бандата - Anastasis (2012) и Dyonisus (2018), така и класики от албумите The Serpent’s Egg, Aion, Into The Labyrinth.

И забелязвам още нещо особено. Всяка една от концертните версии на песните на Dead can dance има особен завършек - някъде в нищото. Без гръмки финали с така характерните за рок музиката например дълги набивания и брейкове на барабаните.

Групата почти не комуникира с публиката. Няма "Къде са ви ръцете?", "НЕ ВИ ЧУВАМ, НДКААААА!" и подобни. Тихо, без особени думи думата има музиката. И гласът на Лиза, и този на Брандън.

Концертът свършва. Публиката е на крака, часът е някъде около 22,30. Следват аплодисменти, а групата излиза за бис. Който продължава почти половин час. И така свършва. Часът е някъде около 23.00, аз напускам НДК и си мисля, че позиционирането и програмирането на този концерт беше голям риск за организаторите.

Първо - той съвпадна с нощта на музеите. Което, само по себе си си, е събитие в София и много хора отиват да гледат безплатно музейни експозиции. Второ - по същото време в София имаше и голям метъл фестивал - SOFIA METAL FEST, а там свиреха повече от интересни банди.

И трето - финалът на Евровизия течеше по същото време. Тоест - 3 събития, които бяха достатъчно много, че да разстроят меломаните у нас.

И въпреки всичко концертът на Dead can dance ни показа, че "мъртвите" не само, че могат да танцуват, а и никак не са мъртви...

Не сме мъртви и ние, които отказваме да се примирим с чалгарската рубладжийска действителност и все още успяваме да поемем своята доза противоотрова именно чрез концерти, като този на Dead can dance в София на 14 май 2022 година.

Някъде четох, че името на групата, означаващо в превод "Мъртвите могат да танцуват", било измислено, защото трябва да символизира как една група успява да вдъхне живот на "мъртви" музикални инструменти.

Ние не сме мъртви музикални инструменти. Но сме в будна кома, предизвикана от постсоциализъм и АзисТ.

Е, вчера успяхме да потанцуваме. И пак ще танцуваме.

Защото нали помните какво пишеше на Бастилията?

"Тук ще се танцува."

Прочети цялата публикация