Кой мигна пръв в спора между София и Скопие?

Коментар на Стефан Дечев за "Свободна Европа"

Ето къде е заровено кучето в кавгите със Скопие - в няколко грешки, направени между юни и октомври 2019. Тук са припомнени накуп. Все пак включително и заради тях паднаха цели две правителства - едното в София, другото - в Скопие.

Следя българо-македонските отношения от 2017 година, когато предстоеше подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество със Скопие. Още тогава бях песимист за разрешаването на историческия спор. В този смисъл челният сблъсък с ветото от ноември 2020 г. не биваше да ме изненадва.

Но решението, взето в петък от българския парламент, изглежда като отваряне на една задънена улица. То ми дава възможност да направя преглед на въпроса защо се стигна до 20-те месеца вето и как ще караме нататък.

Историята на една „географска област“

През декември миналата година моят приятел от Ресен Васко Цветковски обърна внимание на нещо важно: напълно различната мотивация на двете държави за сключване на Договора от 2017 г. Васко виждаше, че тогавашната Република Македония иска да влезе в НАТО и да започне преговори за бъдещо членство в ЕС. Докато България, твърдеше моят приятел, иска да разкрие пред македонското общество „историческата истина“ за неговото минало и „общата история“ с България и българите.

Още не беше подписана черновата на договора от 1 август 2017 г., когато българският историк Наум Кайчев предефинира уточнения текст за „общата история на двете държави и народите им“ в „единна история“, при която сякаш се налагаше македонските историци просто да препишат българските по въпросите от заселването на славяните на Балканите до 1944 г.

По-сетнешни други изявления, както и появилата се през октомври 2019 г. Рамкова позиция на България само потвърдиха това. Самият Наум Кайчев пък попадна в смесената историческа комисия, та и стана неин зам.-съпредседател.

Не така мислеше македонската страна, която пък тихомълком някак замени „общата“ история със „споделена“.

Още не беше започнала работата на смесената комисия, когато нейният съпредседател от българска страна Ангел Димитров пък обяви как Гоце Делчев се е борил за свободата на „географската област Македония“. Твърдението му бе обидно за самия Гоце и неговите съратници от Вътрешната организация в края на 19 и началото на 20 в. (неслучайно много често я наричат „отечество“, а самото название „Македония“ бързо се сакрализира). Да не говорим когато става дума за държава, която е призната още през 1992 г. от България, и то под името „Република Македония“.

Костите на Гоце Делчев - изгубени в превода

Ако всичко направено не е било част от някаква дълга и трайна стратегия, македонската страна също допусна грешки.

Плодотворното заседание на смесената комисия от февруари 2019 г., беше последвано от две други – от юни и септември 2019 г., - които само заостриха конфликта. От българската страна февруарският подход беше изтълкуван (може би не без основания) като сговорчивост на Северна Македония в намиране на формулировки за Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум Охридски и Самуил. Това беше анонсирано от Екатерина Захариева в българските медии като признаване за пръв път от Скопие, че е имало средновековна българска държава.

Македонският подход изглеждаше като част от една ловка тактика, доколкото само две седмици по-късно се очакваше българският парламент да ратифицира влизането на Република Северна Македония в НАТО. Което той и направи.

Заседанието от юни 2019 г. в Скопие доведе до анонсиране на македонско предложение: да се отбелязва предаването на костите на Гоце Делчев от София на Скопие през октомври 1946 г. За българската страна обаче това е еднолично решение на БКП и Георги Димитров, а самият той пък е и олицетворение на ликвидирането на многопартийната система и демокрацията в страната, след суровата му и брутална разправа дори с негови бивши съюзници от Отечествения фронт и антифашисти. Заедно с това предложението буди немалко български асоциации с насилствената македонизация с югославски привкус в Пиринска Македония за периода 1946-48 г.

Що се отнася до заседанието от 12 и 13 септември 2019 г., изразило се в безплодни разговори, то бе и непосредственият повод за появилата се след около месец българска Рамкова позиция, която отиваше отвъд договора от 2017 г.

Непредотвратената Рамкова позиция

Като казахме "Рамкова позиция". Тук като че ли стигаме и до втората македонска грешка или пропуск.

Времето от 13 септември 2019 г. (заседание на комисията в София) до срещата на политическите партии при президента Румен Радев от 30 септември, а после и до гласуване на Рамковата позиция на 9 октомври и Декларацията на парламента в нейна подкрепа от 10 октомври, не биваше да бъде „проспивано“ от македонската дипломация.

Струва ми се, че появата на споменатия документ трябваше да бъде предотвратена с някакви жестове от страна на Скопие. Едва ли такива не са били възможни и едва ли биха били унизителни за македонската страна на фона на алтернативата - 20 месечното вето.

В замяна на това някъде тук се оформи една македонска позиция, която продължи със сигурност до края на 2021 г. На пръв поглед тя изглеждаше издържана и обоснована.

Копенхагенските критерии за членство в ЕС от 1993 г. изискват демократични институции, върховенство на закона, спазване правата на човека, права на малцинствата, функционираща пазарна икономика и т.н. Там нищо не се говори за никаква история. Според ценностите на ЕС се подкрепя културното многообразие, поради което, „ние, македонците имаме право да кажем кои сме и на какъв език говорим“. Политиците не трябва да се месят в работата на смесената историческа комисия, а да я оставят да работи спокойно. Последваха и изявления вече на самите историци как други подобни комисии са работили „десетилетия“ и как тази комисия няма никакъв мандат да решава за исторически личности като Гоце Делчев и да определя идентичности. Накрая дойдоха и изявления как Гоце Делчев е македонски държавнотворен мит и истината за него е над фактите.

Това правеше българското условие до октомври комисията да има решение за Гоце Делчев мъчно за каквото и да било осъществяване.

Копенхагенски критерии или право на вето?

Всъщност, така построената и на пръв поглед убедителна македонска обосновка на двустранните преговори би могла да има стойност само ако България нямаше легитимното си според правилата на ЕС право на вето. А също и ако имаше някакви реални основания за очакванията на македонските държавници, че София би могла да отстъпи под външен натиск.

Оказа се обаче, че това съвсем не е така. И един ден не само имаше вето от страна на София (наречено неодобрение и блокиране на преговорната рамка на Република Северна Македония), но то продължи след това около 20 месеца, като освен веднъж наложено, то бе и два пъти продължено – през юни и декември 2021 г. Това пък доведе до падането от власт в Република Северна Македония на Зоран Заев - министър-председател, какъвто България изглежда дълго още ще търси.

А има и още нещо. В Преспанския договор между Скопие и Атина и в неговия чл. 7 все пак се говори за „история“, „цивилизация“, „култура“, „наследство“. Тоест, "историята" е добавена независимо от това какво пише в критериите от Копенхаген.

Част от тази македонска стратегия бе продължаващата безплодна работа на историческата комисия, придружена и с прекратяване на нейната дейност заради извънредните парламентарни избори през 2020 г.

Усетил опасността от нов „гръцки сценарий“, бившият македонски външен министър Денко Малески направи приемливи за българската страна изявления пред Георги Коритаров, които биха могли да отключат процесите. Последва разграничаване от Малески на президента Пендаровски, а след време той изгуби и позицията си на президентски съветник.

Вето без история

На 9 септември 2020 г. Кр. Каракачанов обяви задаващото се на хоризонта вето, ако няма напредък в работата на историческата комисия. Въпреки надвисналата опасност, от Скопие не смениха тактиката. Премиерът Зоран Заев дори каза, че са решени „три епохи“ от комисията и че „цяла Европа има обща история“, а Никола Димитров повтори за н-ти път, че език и идентичност не се преговарят.

В този момент Каракачанов започна с обидни квалификации. Нарече македонското знаме „вентилатор“. Предложи да изпрати инженерния батальон, за да доразруши някои паметници в Северна Македония. Обяви, че македонската азбука е дело на „учили-недоучили“.

В качеството си на външен министър Екатерина Захариева с ирония говореше за цялостния процес по „измислянето“ на азбуката. Тези своеобразни заставания на Рамковата позиция с нейното противно на договора разбиране за само една българска история до 1944 г. и несериозно отношение към македонския език допълнително изостряха ситуацията и караха македонската политика и общественост да бъде нащрек спрямо изявления като тези на Денко Малески.

В това време българската страна реши да осигури информационно ветото и да подготви обществото за него. От този момент нататък, с едно прекъсване от 3-4 дни в началото на 2022 г., в трите сутрешни блока на българските телевизии се явяваха само привърженици на ветото. Ангел Димитров, Наум Кайчев, Иван Илчев и Кирил Топалов сменяха телевизиите, като към тях се присъединяваха и с тях се редуваха и други дежурни и абонирани говорители по темата. Българските историци заговориха като политици.

Телевизиите дотам бяха получили задача да сгъстяват боите, че една от тях дори изкриви смисъла на отворено писмо на български и македонски интелектуалци, представяйки го за писмо в подкрепа на ветото. Накрая самото вето, което беше заложено заради липсата на отговор по въпроса за Гоце Делчев, бе аргументирано със съвсем други причини. Или поне тях изтъкна публично Екатерина Захариева в Съвета по общи въпроси на 17 ноември 2020 г. като обяви, че България не приема преговорната рамка на Република Северна Македония. Тя настоя от името на България за следното:

да се използва в преговорната рамка изразът „официален език на Северна Македония“; да има пътна карта за изпълнение на договора от 2017 г.; да се направи изявление от македонска страна, че името на страната не означава териториални претенции към България и претенции за малцинство.

В следващите седмици към тези искания дойдоха и нови, отново несвързани с историята. Заговори се за положението на българския бизнес в Република Северна Македония; за липса на напредък по Коридор №8; за говор на омраза. Тук някъде се появи и изявление, че България има над 100 000 свои сънародници в РС Македония, които не може да изостави.

Ала макар България да не изтъкваше исторически аргументи, Заев знаеше, че „там е заровено кучето“. Той заговори категорично за някаква пътна карта и за „обща история“. Дори стигна дотам да приеме думата „администриране“ на Македония от България през Втората световна война, както и изречението „Югославия ни раздели“. Заев дори спомена за наличие на българи в Македония и за техните права, след като в приветствията му, посветени на Илинден в предните години, както и в другите му официални речи при изброяване на народите на държавата, българи не съществуваха.

Но подобно на изявленията на Денко Малески преди това, и в този случай, на фона на вой и враждебност в македонското общество (трима историци от македонската част на комисията, двама от които още са там, дори се скараха още същата вечер на Заев), подобни жестове продължиха да бъдат недостатъчни за София.

Да „преточим“ Историята през Копенхагенските критерии

Следващите месеци България посвети на намиране на начини как Рамковата позиция някак да бъде „преточена“ през Копенхагенските критерии. Така се роди "пакетът 5 плюс 1".

В него се говори за това как югозападната ни съседка трябва да гарантира, че дългото и краткото ѝ име не са териториална претенция към България; как Скопие трябва да се откаже от търсене на македонско малцинство в България; как трябва да се прилагат резултатите от работата на историческата комисия; как трябва да се реабилитират жертвите на Титовия режим след Втората световна война и да се отворят архивите; как трябва да спре говорът на омраза.

Към тях някой от съветниците на Радев беше добавил и вписване на българите в македонската конституция. Искането не се съдържа в нито един документ, нито беше съгласувано с който и да е български парламент. За сметка на това условието стана „главно“, „водещо“ и „ключово“. Казаха го и на медиите, които и за миг не се усъмниха в основателността му.

На конференцията, посветена на Гоце Делчев в НДК на 4 май т.г., Радев дори нарече целия пакет по нов начин – "1 плюс 5". Тук обаче за пръв път беше изоставен езикът, както и внушенията на българската Рамкова позиция, излизащи извън рамките на договора - например говоренето за само една българска история до 1944 г.

Много от всичко това се съдържа сега в предложението на Европейския съюз, станало известно като „френско“, което помогна за вдигане на ветото от българския парламент.

А сега накъде?

През месеците, в които се чакаше идването на френското предложение, се ширеха истерии в българските медии, премиерът Кирил Петков беше непрекъснато обвиняван в „национално предателство“. Дойде ред и на българските историци от комисията не просто да говорят като политици, но и да се карат на премиера и дори да „дадат рамо“ на опитите за сваляне на кабинета. През цялото време валяха оплаквания от „говора на омраза", идващ от югозападната ни съседка към България.

В това време един от членовете на българската смесена комисия, Иван Илчев, обясни на българската публика, че „нямаме морков за магарето“. Излезе, че „магарето“, разбира се, е държавата, с която водим преговори и сме подписали договор за приятелство.

В това време самото българско публично пространство и медийна среда се напълниха с изрази като „макета“, „северномакедонци“, „северномакедонски език“, „Македония е България“, „Македония е българска“, „като изкъпеш един македонец, става чист българин“, „коминтерновска творба“, “български език на сръбска пишеща машина“, „вас ви измисли Тито“, „македонската история започва през 1944 г.“.

Новото предложение на ЕС, направено по време на френското председателство, може да стане основа за едно ново начало. Дали чекът е пълен или празен, ще зависи от взаимните усилия. Едно обаче е ясно. В близките години е неизбежен един двустранен процес. И той ще е свързан с цялостно предефиниране на македонската идентичност, както и на българските представи за история и отношения с югозападната съседка.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Прочети цялата публикация