Fakti.bg | 11.08.2022 10:00:27 | 273

Интелектуалните мастурбатори


Всъщност първоначалното, според замисъла ми, заглавие на тази статия е „Интелектуалните чекиджии“. Словосъчетанието е заимствано от командарския призив, с който партийните активисти в Камарата на общините в парламента на Великобритания – наричани в тамошния политически жаргон „камшици“, даже в началото на този век, подкарвали депутатите от своята управляваща партия да гласуват така: „Поддръжниците на правителството насам. Интелектуалните чекиджии - нататък**“. Но понеже изпитвам уважение към начина на списване на в. „Дума“, който не е нюансиран в жълто, реших поне в заглавието да използвам литературен синоним на „чекиджии“.

И така, кои са въпросните, всъщност псевдоинтелектуални, персони в политическото пространство понастоящем в България?

Това е множеството на всички тези, че и онези персони, които не са се напънали да направят задълбочен анализ, за да са в състояние да отговорят на въпроса от съдбоносна важност не за миналото а, уви! за настоящето и бъдещето на България. Този въпрос е необходимо да бъде зададен по правилния начин, защото самата формулировка на питането отнапред съдържа методологията, чрез която да бъде достигнато до правилния отговор.

Първостепенният въпрос е: „Какво всъщност се случи през 1989–1990 г. в тези европейски държави, които активно се самоетикираха като „социалистически“?

Върху територията на наукоподобните ексерсизи, с агресивни претенции да дават правилния отговор на този въпрос, е и тезата за срива като цяло на тоталитарния модел на социално управление, извършвано единствено чрез командни директиви по посока отгоре надолу. Тук е и подкрепената с обилна фактология теория за краха на плановото стопанство в „социалистическите държави“. Голяма площ заема и привнесената отвън – зачената по време на мандата на американския президент Джеймс Ърл Картър (1977–1981 г.) доктрина за т. нар „човешки права“, като процесът на „доказването“ на неспазването им в „социалистическия лагер“, предъвкано от западните идеологически централи и подсуфлираните от тях политици, задмина точката на повръщане у нормалните човешки индивиди, позиционирани като обекти на масова пропагандна манипулация. Отвъдокеанските трубадури на „погазените права на индивида“ в „социалистическите държави“ умело напъхваха в карцера на информационното затъмнение целия проблем с т. нар. „колективни права“ както в самите Съединени щати, така и в останалите държави с претенции за „развита демокрация“ – правата на етническите малцинства, правата за профсъюзно обединяване, правата за социално осигуряване и пр.

Но препъникамъкът спрямо многобройните и продължителни усилия по паралели и меридиани да бъде достигнато до научно издържано обяснение относно причините за краха на обществено-политическата система, самоназовала се като „социалистическа“, е обстоятелството, че човек не може да открие нещо, което смята, че вече знае. Това се отнася до предпоставеността на методологията у т. нар. „съветолози“, „кремлинолози“ и изобщо „-ози“, както и икономисти и историци. Дали ограничени от своята тясна професионална насоченост – както е известно тесният специалист е човек, който научава все повече за все по-малко, докато накрая успее да научи всичко за нищо, – дали поради своята предварително съществуваща идеологическа предубеденост – независимо от позиционирането в политическия спектър, но фразеологичните ексерсизи, независимо от своята вербална или епистоларна форма, не постигнаха убедителен резултат.

Всъщност този неуспех беше обусловен от факта, че персоните принадлежащи към интелектуалната сфера, не изхождаха от заключението за функционирането на обществено-икономическите отношения в условията на държавност, направено още от древногръцкия философ Аристотел (384–322 г. пр.н.е.): «Понятието „справедливост“ е свързано с представата за държавата, тъй като правото, което служи за критерий на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване».

Именно върху територията на приложната, реално функционираща справедливост в обществените отношения, се определя доколко социалните отношения притежават стабилна основа във времето. Точно съжденията за справедливост или несправедливост в действията на държавата или правителството са ключови за оценката и политическите действия на гражданите. А когато се акумулира достатъчно достоверен информационен материал за ендемична несправедливост при упражняването на държавната власт от страна на политическите партии като цяло, то у гражданието нараства потенциалът за всестранно по форма противопоставяне на съществуващата обществено-политическа система.

Населението започва да действа амбивалентно по отношение на законността и официалните морални норми. Когато му е изгодно ги спазва, когато възможностите за сдобиване с изгода изискват приплъзване по границата на законопозволеното, гражданството – мотивирано от негативния пример на (псевдо)елита, – смело прави десант върху ивицата на закононарушенията и дори небето не е граница на тяхната изобретателност.

Разложението на обществения морал все пак не успява да засегне една голяма част от населението, която очаква – макар и пасивно, – някакъв нов модусвивенди за съществуване в различни социални условия. И тъй като официалната партийно-номенклатурна администрация в т. нар. „социалистически държави“ определено се компрометира по отношение на реализирането на принципа на справедливост както по отношение на разпределението, така и по отношение на процедурната справедливост, то у населението беше посято семето за дезангажиране към официалната марксистко-ленинска идеология.

Макар че извършването на този процес е неразделно свързано с целенасочената външнополитическа подривна намеса във вътрешните работи на „социалистическите държави“ от страна на профилирани за подобна дейност западни институции. По техни признания Съединените щати, от появата на новия, нечастнокапиталистически социален модел след появата на Съветска Русия, та чак до разпадането на тази обществено-политическа система във всички европейски държави, са похарчили над 30 000 млрд. щат. долара за нейното ерозиране чак до необратимата ѝ имплозия.

Все пак това е само „поливането“ на семето на недоволството, генерирано не от кой да е, а от самите висши номенклатурчици в управлението на „социалистическия лагер“, чрез разпространението на несправедливостта не само по отношение на прокламираната „социалистическа демокрация“, която постулираше участието на обикновените граждани чрез различни форми в управлението на държавата, както и в контрола върху него. Тази несправедливост функционираше и на битово ниво. В (Народна!) република България съществуваше понятието „правоимеещ“. Към тази категория принадлежаха членовете на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия, секретарите и членовете на Секретариата на ЦК, председателят на Постоянното присъствие на Българския земеделски народен съюз (БЗНС), началникът на Управление безопасност и охрана (УБО), както и посланикът на СССР в България.

Тези хора например имаха право да пазаруват в специалния магазин, разположен в сегашния хотел „Рила“ в София стоки, произведени по „второ направление“, тоест на Запад, като обменният курс на цените в долари се пресмяташе по курс 1 USD = 0,96 BGN. Останалите българи (освен онези, които са работели в чужбина и получавали заплатите си в западни валути), купуваха на черно американски долари, западногермански марки, английски лири и пр. западни валути по курс на черната борса. Например в последните години в периода преди 10 ноември 1989 г. 1 щатски долар се обменяше дори за 4,20 лв. „Правоимеещите“ имаха право и да си купуват щ. долари от Българската външнотърговска банка по същия „справедлив“ (само за тях!) курс 1 USD = 0,96 български лева. Отделно им се раздаваха „неотчетни“ суми по 1 500 лв. на месец, равни на тогавашни около 6 средномесечни заплати. И още привилегии. И т. н. Отделно следваха реалните екзистенциални привилегии на техните деца, които ги абонираха за бъдеще на „родени със сребърна лъжичка в устата“.

Както е известно, ако не се поучиш от миналото, ще повториш курса по история. Но интелектуалните чекиджии, които освен че в своето мнозинство са полепнали по шлаухите за финансиране от разнородно естество (включително и многопосочно чуждестранно), изобщо не са мотивирани да се разделят както с добре заплатените фразеологични декламации по чужди партитури, включително и партийни, и да се ориентират към основния проблем в България понастоящем – липсата на процедурна справедливост при осъществяването на държавното управление в периода на т. нар. „преход“.

Ние отново сме страна на „неравните възможности“ от старта поради произхода по рождение, като понастоящем разликата в социалното положение на мнозинството българи спрямо „неоправоимеещите“ е далеч по-фрапантна.

Отговорността за тази ситуация е у всички управленски (псевдоелити) от 10 ноември 1989 г. досега. Откъдето следва, че българският суверен е наложително радикално да промени действеното си отношение към персоните, на които е поръчал сервизното обслужване „управление на държавата“. Като изплюе завинаги дъвката-тема „подходящи лидери“ или „социално управление“ а с безкомпромисна твърдост наложи ефективен контрол върху всички сфери на държавния мениджмънт. Като формата на този контрол е извънинституционален, тоест граждански, в наличието на съответно законодателство, което го снабдява и с капацитета да налага санкции на лицата, нарушили интересите на суверена. И когато справедливостта налага – дори да им тегли необратим шут вън от управленската сфера. Експедитивно и безкомпромисно.

Е, наистина сме в началото на „хуманния“ ХХІ век, но все пак би било предателство спрямо саможертвата на Апостола да забравим неговия завет: „Ако някой от касиерите дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже със смърт“. Като за него – суверенът, е въпрос на живот и смърт накрая да усвои суровата, но исторически неоспоримо доказана истина, че справедливост няма, ако сам не си я осигуриш.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

** – Гласуването се изразява в преброяване на депутатите, застанали в едното или другото крило на парламентарната зала.

Прочети цялата публикация