Проф. Михаил Неделчев: На 9-и септември заплахата преминава през Дунава под формата уж на някакво освобождение

Проф. Михаил Неделчев, публицист и литературен критик, в обзорното предаване на Радио "Фокус“ "Това е България“. 9 септември е една от датите, които разделят България. Докато за едни той е повод за празненства, за други той е най-черният, злокобен ден от календара. Обявен от комунистическата пропаганда за тържество на антифашистката революция, помпозното му отбелязване през годините служеше за демонстрация в налагането на човеконенавистна идеология и за внушаване на лъжата, че преди този ден на 1944 г. страната се е управлявала от фашистко правителство. Историческата истина е, че в тогавашните правителства фашисти не е имало, както не е имало и монархофашизъм. От съвременна гледна точка е трудно обяснимо, че в деня, в който страната ни попада под съветски ботуш и се връща с десетилетия назад, всъщност е бил във всекидневието на хората всяка година, години наред изкуствено приповдигнат празник. Това заяви проф. Михаил Неделчев, публицист и литературен критик, в интервю за обзорното предаване на Радио "Фокус“ "Това е България“

Трудно ли обяснявате на вашите студенти разликата между времето, в което живеят те днес, и времето, в което премина вашата младост? Ще си призная, че бях забравил преди да ме поканите да споделим няколко мисли за този ден, че бях забравил за съществуването на 9 септември като дата, като важна дата, тъй като аз в момента съм на море, в Созопол – тук е чудесно. Никой не празнува, никой по какъвто и да е начин не отбелязва този ден като особен ден, докато си спомням, че в предишни години в Созопол, тъй като почти винаги съм бил, в последните 30-40 години, ако не и повече, в Созопол преди 10 ноември къде на шега, къде сериозно правехме нещо като малки манифестации. Но пак ще кажа, те бяха пародийни. А инак, не се налага да се обяснява точно за 9 септември, какво представлява. Със студентите ние разговаряме въобще за целия период на т.нар. социалистическа действителност. В нашия университет, в Нов български университет, имаме голяма програма за изучаване на литературата на НРБ, която ръководи нашият сегашен ректор проф. Пламен Дойнов, и сме направили много, много сборници и книги, какво ли не, конференции и т.н., които сме посветили именно на тези времена, на тези доста мрачни наистина времена. Разбира се, част от хората не ги преживяват като мрачни. За част от хората просто това е било времето на тяхната младост и младостта винаги има оттенък на щастие, все пак. Ако не си бил от семейство, което пряко е било засегнато, някак си не си обръщал внимание на това, което ни заобикаля, въпреки че не беше възможно да не му обръщаш внимание, защото ние живеехме в лагер, социалистически лагер макар наречен, живеехме заедно с поляци, чехи, словаци, румънци, украинци. Така че не е възможно, не е възможно наистина да не помниш, някак си да не ти изниква в съзнанието цялата тази скверна действителност, това крайно идеологизирано битие, в което живеехме, и което ни превръщаше във фалшиви хора в последна сметка. Днес ние виждаме, тъй като вие споменахте за това, че е било етикетирано от това време предишното до 9 септември като монархофашизъм, ние виждаме колко лесно Съветският съюз, Русия, днешната Руската федерация излъчва тези клички, тези прозвища, че някой е фашист. Аз никога няма да забравя как, когато отидохме да подкрепим литовците във Вилнюс, една парламентарна делегация – тя не беше официална, защото ние представлявахме само себе си, не ни беше даден мандат от името на целия парламент, това беше времето, когато беше окупирана част от Вилнюс, беше окупирана телевизионната кула и т.н. И когато ние кацнахме на летището, ни проверяваха, тъй като през Москва беше единствената възможност, и ни проверяваха паспортите. Тогава там бая се зачудиха дали да ни пуснат въобще да влезем във Вилнюс. Както и да е. А на връщане – пак през Москва. Когато ни изпратиха нашите литовски приятели на летището и лелката, която бършеше с един парцал там пода, изведнъж каза: "А, а я только сейчас видела вас по телевизий. Вы болгарские фашисты“. И се оказа, че по Първи канал – значи това беше 1991, по Първи канал са ни показали от нашата пресконференция, от срещата ни с президента са ни показали така: "Български фашисти посетиха, за да подкрепят литовските фашисти“. А "литовските фашисти“ бяха едни прекрасни хора демократи от най-различен вид. Така че това използване на самото това понятие, кличката, заклеймяването, назоваването, че еди-кой си е фашист, виждаме как днес в Украйна колко лесно раздават по отношение на хора, които са истински демократи, и хора, които ратуват просто за това да бъде свободна тяхната страна, те биват назовавани "фашисти“, защото не приемат режима и строя в Руската федерация. Проф. Неделчев, каква е ерозията на календара? Защо се получава така, че едни дати в даден период са фетиш, в други – изпадат в забвение? Преживява ли сега Украйна това, което е преживяла България преди 30 години, макар и в по-друга форма? Е не, не, Украйна не преживява това. Украйна все пак премина през своята Оранжева революция, през своите "цветни“ революции, двукратно премина. Т.е. Украйна действително се стреми към свобода и тази свобода – аз съм бил в Украйна много пъти напоследък, имам проект, два даже големи проекта академически с украинските наши приятели, и видях колко е различна Украйна. Украйна е свободна, тя е свободна, тя се стреми към свободата. А инак защо – ами, защото просто тези дати, когато един режим се наложи, и този режим е тоталитарен режим, той просто идеологизира, прави идеологически образ на съответната дата, той я превръща в някакъв фетиш, превръща я в някаква свръхважна дата. Това се случи и с 9 септември. Аз включително имам една студия точно за 9 септември, образа на 9 септември – как се култивира в стихосбирките непосредствено след 9 септември, в най-различни антологии – то не бяха сборници, то не бяха какви ли не чудесии. И всеки стихотворец бездарен се стреми да римува, да нагажда по някакъв начин стиха, за да възвеличава тази дата. Така че това е процес, който се случва именно в тоталитарните режими. Но ние не сме единствените. По същия начин бяха в Полша, в Чехословакия, в Румъния бяха превърнати техните дати в подобни такива светли, свръхсветли дати, които сега също са отхвърлени и забравени, или просто пренебрегнати. Хвърля ли обаче сянка върху съвременниците ни този ден, който е и своеобразна концентрация на това, което се е случвало през 45-те години около него? О, да, хвърля. Хвърля. Макар че хората не си дават сметка. Огромната част от нашите сънародници не си дават сметка за това, какви поражения е нанесъл целият този период, всичките тези четири и половина десетилетия върху колективната ни психика, върху манталитета ни, по какъв начин всъщност все още не сме абсолютно… хайде свободни да не казвам силна дума, но сме зависими по някакъв начин чисто манталитетно от този период, от тези времена на несвобода. А сме зависими до такава степен, че не може да се разгърне инициативността на българина в истинска мяра, в истински мащаби, въпреки че разбира се, нашият живот е съвсем различен след 1989 г. Ние живеем в друг свят, в друго време, в други времена. Но все пак, все пак сянката стои, сянката стои, макар да не си даваме сметка. Възможно ли е да я прескочим тази сянка? Ето сега ми направи впечатление на честванията за Съединението в Пловдив присъствието зад президента Радев на руския посланик Митрофавома. И другото, което ми направи впечатление – че много малко и бледи реакции в медиите имаше за това. Как си го обяснявате? Руският посланик няма никакво място на честването на Съединението, тъй като Русия на времето се е противопоставяла на Съединението. Изтегля своите офицери, оставя Българската армия в едно драматично положение, от което тя героически излиза, побеждавайки в Сръбско-българската война. Така че е толкова жалко и пошло присъствието на руската посланичка, която на всичкото отгоре си позволи през последните години да говори такива гадости за българите, за българската нация, за българските хора. Тя просто отдавна трябваше да си замине, но това е друг въпрос. А инак, за съжаление, за съжаление, патриотизмът, българският патриотизъм се смесва по някакъв много абсурден начин с русофилството. Това е толкова абсурдно, тъй като всъщност имаме всички основания да бъдем, в качеството си на патриоти да бъдем съмняващи се по отношение на благосклонността на руснаците, хайде да не казвам руснаците, но на руската имперска клика, върхушка и прочие към България. Младите хора дали носят отпечатъка на онзи период, видян в този ден? Те би трябвало да са различни, би трябвало да са променени, а когато ги слушам понякога, аз самата се стряскам – млад човек, а какво говори?! Този ден – не точно, но абдалското русофилство. Пак ще кажа: тук не става въпрос за русофобия, тук става въпрос за съмнения по отношение на начина, по който Русия се е отнасяла през столетията към България, към българската общност. Имаме всички основания да бъдем много внимателни и за съжаление и сред младите хора има такива, които съвсем наивно, по дядовска, прадядовска и прочие линия са получили този бацил в съзнанието си и по някакъв начин дори се гордеят с него. Има и такива млади хора. Ето сега сме в кампания, идват избори. Говори се, че страната ни за пореден път е изправена пред решителен избор, но дали политиците от една страна отговарят на историческата си мисия, а от друга страна ние, гражданите, хората на България осъзнаваме това? Аз малко се съмнявам, че всяко гласуване е чак такъв супер важен избор. За съжаление, настъпи инфлация на самото избиране. В момента ние сме в период на инфлация на демократичните процедури. Имаме съмнение в тях. Защо? Е, защо – защото просто цялото това разделение, това противопоставяне, това политическо противопоставяне, доста безумно, което тече в последните две години най-вече, пък и преди това, разбира се, всичко това води до едно съмнение за това, че може да бъде постигната каквато и да е истинска цел в България, въпреки че това е илюзия, защото в последна сметка животът върви, животът се развива. Колкото и да не сме доволни, включително от политическата действителност, колкото и да не сме доволни, колкото и да имаме съмнение по отношение да кажем на европейските процедури, няма по-добро място от Европейския съюз и от военния съюз, в който ние участваме, от НАТО. Тук над мен – ето, и в момента даже прелитат едни самолети, чуват се много отвисоко. Това ми действа на мен изключително успокояващо. Проф. Неделчев, каква е поуката от 9 септември като ден, събрал в себе си мъката на един исторически период? Поуката от 9 септември е, че трябва много внимателно да се отнасяме към всичко, което се случва в Европа, в света, защото изведнъж да не се окаже, че руският ботуш отново ще прецапа през Дунава или пък че може да се случи това, което се е случило на времето с т.нар. Соболева акция, в която един руски дипломат е дошъл – това е точно времето, в което си поделят Полша Съветският съюз и нацистка Германия по един абсолютно престъпен начин. И когато идват този руски дипломат с предложението България като гарант, като гаранция за своята независимост да предостави ползването на черноморските пристанища, на "Бургас“ и на "Варна“, което се случва точно по същото време с Литва, Латвия и Естония. Те са прилапани, всмукани са в Съветския съюз, една огромна част от тяхната не само интелигенция, а въобще от тяхното активно население е изпратено към Сибир, където и загива по лагерите. Така че тези опасности винаги дебнат. 9 септември е заплашителна дата, тя е дата, в която заплахата преминава през Дунава под формата уж на някакво освобождение. Никакво освобождение не се е случило, а се е случило поробване на нашата страна. Не виси ли тази дата като дамоклев меч и сега с проблемите, които ние имаме в икономически план? Може би не си дават сметка мнозина, но причината за проблема с газовите доставки, за цените на енергоносителите, повлекли цените в бита – и те не са ли в хвърлената от девети септември сянка? Да, така е, така е. Светът е взаимозависимост, включително ние смятаме, че сме се откопчили от жестоката хватка на Съветския съюз, на Имперска Русия, но ето – оказа се, че чрез този проклет газ, чрез тази проклета зависимост от руските източници на енергия България отново е впримчена, впримчена, макар слава Богу, Европейският съюз да ни дърпа в друга посока, но България е впримчена. И просто аз се чудя на хора, нормални хора, които говорят безумни неща, как трябва да бъдем послушни, трябва да бъдем приятели, трябва да бъдем мили и т.н. А бе, не трябва да бъдем мили. Как ще трябва да бъдем мили?! Много ви благодаря за този анализ, за това, че приехте на тази дата да бъдете във вашия отпуск наш гост. И аз благодаря за поканата. И се надявам, че малко ум и разум ще завладее съзнанието на нашите сънародници.

Интервю на Цоня Събчева

Прочети цялата публикация