Постигнаха и невъзможното: Елизабет Втора и Михаил Горбачов

Никой човек не е остров, затворен в себе си;

всеки е парченце от сушата, частица от океана;

и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява…

така че никога не питай за кого бие камбаната;

тя бие за теб.

Напоследък за нас удариха две камбани. Отидоха си Михаил Горбачов и Елизабет Втора. Какво ни казват тези камбани?

Поколенията, които не са минали през голяма война, обикновено страдат от заблудата, че естественото състояние на човешкото общество е мирът, а подредеността и предвидимостта на живота е даденост.

Паралели между двамата

И Горбачов (род. 1931), и Елизабет (род. 1926) бяха минали през Втората световна война и знаеха, че нещата изобщо не стоят по този начин. Точно обратното е истина: войната, насилието и хаосът са естественото състояние на човека; мирът, законността и подредеността са изкуствени състояния, които изискват постоянни усилия, за да бъдат поддържани. При отслабване на тази усилия човечеството бързо се свлича в естественото си състояние.

Знаейки това, и двамата успяха да направят нещо, което – както казва историята – е на практика невъзможно: да осигурят мирното разпадане на своите империи. Горбачов не само успя да предотврати свличането в граждански войни при разпада на СССР, но и допринесе за мирното съединение на двете части на Германия, разделени след края на войната. Елизабет не само успя да осигури що-годе мирното освобождение на британските колонии, но и ги убеди да останат в рамките на пост-имперското Общество на народите.

За разлика от Горбачов, който не съумя да спре свличането на бившите съветски републики в Централна Азия (и Беларус) до състоянието на източни сатрапии, под влияние на „меката сила“ на Елизабет повечето бивши британски колонии запазиха поне фасадата на цивилизованото управление, установено по време на империята: независим съд, представителна власт, конституционно управление.

Елизабет успя, а Горбачов се провали

Дотук паралелите спират. Горбачов се оказа неспособен да сърфира по бурните вълни на историята и бе доста бързо потопен от тях. Елизабет обаче успя – в продължение на 70 години (за разлика от седемте на Горбачов). Нейното постоянно присъствие в продължение на поколения, както и огромният ѝ авторитет оказваха стабилизиращо влияние не само в Британия и бившите ѝ колонии, но и в цяла Европа.

След края на войната тя продължи политиката на баща си - да не позволи ожесточение на настроенията по отношение на победените германци. Напротив, помогна на британците – основните победители в рамките на стара Европа – да приемат германците като основни свои партньори. До 1954 година британците изнемогваха под тежестта на купонната система, въведена още през 1939 г., но Елизабет им вдъхваше увереността, че и това ще свърши, тъй като светът е вече подреден по правилния начин.

В началото на 1960-те години дойде голямата буря. Групата The Beatles със замах закри следвоенния свят - т.е. познатото - и отвори вратата към един нов свят, основан на различни от старите ценности, схващания и нагласи. По същото време това се случваше в Америка, която до началото на 1970-те години изглеждаше застрашена от разпад под напора на този културен тайфун.

В Британия нещата никога не стигнаха до подобна точка на кипене. Докато британският елит (знаем от дневници и спомени) гледаше на този нов свят със страх и малодушие, Елизабет с апломб овладя положението. Напук на всички очаквания започна да се среща с големите рок звезди на епохата и към края на 1960-те години вече им връчваше ордени и рицарски звания.

Сътресенията през 1970-те и 1980-те години

Натрупала този опит, тя с лекота преживя сътресенията на 1970-те години. Злостната песен на Sex Pistols “God Save the Queen (the fascist regime)“ не ѝ направи никакво впечатление. Тя също така видимо се забавляваше от поредния взрив на републикански страсти, този път оглавявани от депутата Уили Хамилтън, който редовно я наричаше „механична кукла“. С „мека сила“ успя да отклони усилието на австралийци и канадци да я детронират и да обявят републики, както и да предотврати отплуването на някои африкански лидери към лагера на СССР.

През 1982 година Елизабет дискретно подкрепи войната на Маргарет Тачър срещу Аржентина за освобождаването на окупираните от аржентинците британски Фолкландски острови. С победата си в тази война – водена срещу самовлюбена военна диктатура – тези две жени нанесоха зашеметяващ удар върху самочувствието на застаряващите ръководители на СССР, по онова време съюзници на аржентинската хунта. Ами ако тия двете (мислеха си кремълските старци), които разнебитиха петата най-голяма армия в света, се ядосат на нас?

Страхът, загнездил се в Кремъл и подсилен от последвалата поява в САЩ на президента Роналд Рейгън, отвори вратата към освобождението на Източна Европа от комунизма и рухването на самия СССР. Само няколко години по-късно Елизабет дискретно подкрепи Маргарет в нейното усилие, напук на съпротивата на французите и германците, да отвори вратата на ЕС за членство на новоосвободените източни европейци.

Нови кризи

Веднага след този паметен момент самата Елизабет влезе в период на семейни кризи. Един след друг нейните деца се развеждаха или забъркваха в неприятни ситуации. Тя отново не допусна тази поредица да разклати конституционния ред на страната и нейното навлизане в период на изострена политическа конфронтация.

В следващия, 21-ви век, последваха нови кризи, но Елизабет вече бе непоклатима – най-разпознаваемата културна икона в света. Нейната лична непоклатимост закрепи и стабилността на Короната. В един все по-разбъркан свят, свличащ се обратно към хаоса и насилието, тази точно Корона бе пример, че изпадането в диво състояние не е задължително; че бъдещето не е задължително да бъде по-лошо от настоящето.

Елизабет я няма и Европа е смалена. Не е победена, обаче. И няма да бъде. Разговорът за Русия след кончината на Горбачов е съвършено различен.

Автор Евгений Дайнов

Прочети цялата публикация