Каменният македонски букет за Майка България

Спънах се и паднах. Пльоснах се като палачинка посред бял ден. Случва ми се за втори път.

„Тук не ти е Франция бе, човек! В София трябва да си гледаш в краката.“ - спомних си със закъснение препоръката на един приятел. Трудна работа. Как да си гледам в краката пред купола на „Александър Невски?“

Размърдах се леко и чух македонски говор. По стълбите към храма се качваха група македонци. Млад мъж и една жена, като ме видяха на земята, изтичаха към мен и ми помогнаха да се изправя. Благодарих им, като в същото време си изтупвах панталона. Те се върнаха към групата, като се обръщаха да видят как съм. Направих знак, че всичко е в ред и те ми махнаха с ръка, като за довиждане.

„Голяма работа – ще каже някой - подали му ръка някакви македонци и какво от това. Я се спънете в Париж и да видим, кой ще ви подаде ръка?“ - говорих си сам със себе си аз.

Тези туристи не бяха дошли с лоши чувства към България. Те излъчваха любознателност и добронамереност. Националният празник на република Македония е „Илинден“. Ако научеха случайно, че най-красивата православна катедрала е строена с активното участие на „илинденци“, цяло Скопие със сигурност щеше да се изтърси тук. Това неизбежно ще се случи някой ден. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Илинденското въстание е най-голямото български въстание. След Санстефанския договор повече от 3 милиона българи остават в „Европейската част“ на турската империя. На 2 август 1903 година, денят на Свети Илия, те се надигат с оръжие за да извоюват правото да живеят свободни. Въстанието обхваща територия от Одрин до Албания. На 3 август, първи от всички „Велики сили“ - френският консул в Битоля пише до Ке д'Орсе: „Тази нощ българите започнаха въстанието.“ На 11 август английският посланик в Цариград О'Конър пише до министъра на външните работи на Великобритания лорд Лансдаун: „Това въстание е въоръжена целенасочена политическа акция на българската организация в Македония“.

Близо пет месеца траят сраженията. 27 хиляди въстаници въоръжени с пушки срещу 300 хилядна турска армия разполагаща с пушки, саби, картечници, полеви и планински оръдия. Въпреки смелостта на македонците, неравенството между броя на едните и другите, както и качеството на въоръжението си казват думата. От България се включва скромна дружина доброволци - 48 офицери, от които един генерал, 1 полковник, 4 капитана и 20 поручици. Правителството на княз Фердинанд се огъва пред натиска на « Великите сили », да не взима страна в „безредиците“. Общественото мнение във Франция, Италия и Англия е на страната на въстаниците, докато Австро-Унгария, Германия и Русия предпочитат добрите си отношение с „Голямата порта“.

Самотата на въстаниците разбира най-добре Даме Груев: „Трябва да пестим сили и джепане, чунким Алемания с нейния Круп на нас джапане не дава...“ На 12 декември същата година ръководителите на Илинденското въстание прекратяват борбата. Саможертвата става безсмислена. Македонската земя е залята с кръв. 200 селища са опожарени. Десетки хиляди са убитите и ранените. Кервани с волски каруци, претрупани с босоноги жени и деца поемат към България. Някои мъже са на коне, други пеша. Това е първата македонска вълна. По-късно има още други две, но тази е най-голямата изселническа вълна в Европа. „Бежанците“ са посрещнати изключително радушно. Те не са страдалци търсещи подслон, а борбени и трудолюбиви хора. Между тях и местните българи няма разлика.

Новата „родина“ е млада държава. Тя е освободена през 1878 година след 500 години робство. Съединението на Княжеството с Източна Румелия става през 1885 година, а София е от скоро новата столица на страната. Инфраструктурата не съществува. Всички тези предпоставки са благоприятни за македонските бежанци, защото младата държава се „възражда“ или по-право се ражда наново. Навсякъде има нужда от труженици. Майстори зидари и каменоделци веднага намират работа в София. Десетки са обществените сгради построени с тяхно участие: Централните хали, Военното издателство, Военната академия, Хотел Славянска беседа, Агрономическия факултет, Софийската опера, Търговската камара, Студентския дом и други. Най-значителната реализация, в която участват „Македонските братства“ е катедралата „Свети Александър Невски“.

Проектът на руският архитект Александър Померанцев е избран за реализирането на храма. Първата копка се прави през 1882 година. Провеждат се десетки търгове за доставка на различни видове скална маса, стомана, камбани, злато и всички необходими материали. Строежът е огромен и в него участват повече от 150 фирми. Координацията помежду им е трудна и изпълнението върви бавно. Машини няма, дори макарите са калпави. Разчита се най-вече на ръчния труд на майсторите. Има жертви. През 1907 година италианските реализатори на облицовката започват стачка за по-големи възнаграждения и след като не ги получават напускат строежа.

Тогава участникът в Илинденското въстание – майсторът каменоделец Георги Киселинчев от Косинец/костурско, поема строителството на фасадата. С него са и двамата му братя – Лазар и Пандо. От Косинец е и Иван Наумов. От Костур е друг участник в строежа - архитекта Юрков. От село Лобаница – костурско е Коста Богдановски. Дълъг е списъка на македонците притекли се да помагат на майстора на чука и длетото – Георги Киселинчев. Между тях са Никола Дишков от Прилеп и Христо Станишев от Кукуш. Максим Савов, Яким Стаменов и Петко Стойчев от село Паланечко – Вардарска Македония. Каменоделецът Янко Тасев от Дебър.

Бежанците намерили убежище в България не са само зидари и каменоделци. Те се вливат успешно в политиката, изкуството, културата и обществения живот като цяло.

Андрей Ляпчев е министър председател на три български правителства.

Никола Генадиев е министър на земеделието.

Кръстьо Сарафов е създателят на българския театър.

Христо Силянов и Симеон Радев са първите български журналисти.

Най-известният български скулптор – Андрей Николов е ученик на Георги Киселинчев.

Поетът Христо Смирненски е от Кукуш.

Димитър Талев от Прилеп.

Катедралата „Александър Невски“ е светило за всички вярващи. За всички добронамерени хора. Участието на македонските майстори в неговото изграждане е израз на колективната благодарност на бежанците от Македония към „Майка България“. Ако там край Вардар научат повече за случилото се, много е вероятно македонските групи да препълнят катедралата. Подобно събитие може основно да промени отношенията между двете страни.

Дедите на македонците, които ми подадоха ръка са били с турски тескерета. Същите като на моите деди и на строителите на „Александър Невски“. По настоящем „Илинден“ е националния празник на Република Македония. Той можеше да бъде и български национален празник, ако „Отровното трио“ - Сталин, Тито, Димитров не се бе забило между нас.

Прочети цялата публикация