Иво Сиромахов: Защото няма Бог. Тодор Живков е по-силен от него

Големият поет Борис Христов е роден в село Крапец, Пернишко. В съседното село - Попово, е роден друг велик български поет - Константин Павлов. Днес тия две села - Крапец и Попово - ги няма.

Това коментира във "Фейсбук" Иво Сиромахов.

През 1953 година комунистическата власт решила да строи на мястото на тия две села язовир. Изселила жителите им. Потопила останките от селата на дъното на язовира. Константин Павлов и Борис Христов вече нямало как да се завърнат в родните си места. Защото селата били заличени.

Комунистите като съвършени глупаци, вярвали, че могат да местят хора напред-назад и да ги откъсват от корените им, от бащините им къщи. Смятали, че ще им се размине. И така оставили без бащина къща велики хора като Константин Павлов и Борис Христов.

Освен това вярвали, че владеят природата и могат да я накарат да им служи. Но не познали. Изчисленията на хидроинженерите им се оказаха некадърни. Село Крапец потънало, но село Попово останало извън водите на язовира. Обезлюдено, празно. За някогашния му живот свидетелства порутената сграда на старото училище и основите на черквата "Успение на Света Богородица".

Няколко години по-късно Тодор Живков решил да си построи ловна резиденция в землището на Попово. И вдигнал една грозна сграда, в която каскетите от обкръжението му да ядат и да пият. Обаче старата черквица на вече обезлюденото село Попово си стояла там долу, под резиденцията. И го дразнела. Решил да я махне. Все пак на едно място не може да има двама богове. Тодор Живков трябвало да покаже че е по-могъщ от Христос. И заповядал да взривят черквичката. С динамит.

Взривили я.

Предполагам, че в тоя ден са стояли на терасата на резиденцията си и са се кефели как иконите, рисувани от вярващи добри българи, летят обгорени в небесата.

Защото няма Бог. Тодор Живков е по-силен от него.

Живков отдавна е мъртъв, но основите на черквицата още стоят там.

Оказали се по-трайни от него.

Жителите на село Попово, отдавна изселени в Перник, сега се връщат с болка и носталгия в родното си място.

Палят свещи в останките на взривената черква.

И са вдигнали малък паметник пред старото училище, за да почетат момчетата, дали живота си във войните за национално освобождение.

Свалих шапката си и останах няколко минути пред паметника, просто да помълча. Наблизо играеха две малки циганчета, които по едно време накъсаха от поляната няколко подранили глухарчета и ги оставиха пред гранитната плоча.

И разбрах, че има смисъл.

Прочети цялата публикация