„Свети Пантелеймон“ - храмът на прокудените белогвардейци на 100 г. (ВИДЕО)

Църквата в Княжево донесла утеха и спасение на графини и офицери, избягали от болшевиките в Русия

Храмът „Св.Пантелеймон“ в столичния квартал Княжево или „Църквата на белогвардейците“, както е известен храма сред столичани, посреща своя юбилей – 100 години от издигането на забележителния храм. Тържествата ще се отбележат заедно с храмовия празник на 27 юли.

От тази вечер ще започнат празничните църковни дейности.

Началото ще бъде положено на 26.07. с Всенощно бдение от 17:00 ч. На 27.07. , в деня когато българската православна църква отбелязва паметта на Свети Великомъченик Пантелеймон ще бъде отслужена тържествена празнична Света Литургия от 9:00 часа и ще бъде възглавена от Негово Преосвещенство Герасим епископ Мелнишки. В същия ден привечер, в мраморната зала на РКИЦ от 18:00 часа тържественото събитие ще бъде отбелязано с празничен концерт и представяне на книга за историята на храма.

Църквата „Св. Пантелеймон” ежегодно празнува на 27 юли, когато почитаме нейния покровител. Той живял в Никомидия през III век. Син на сенатора Евстрогий. Учил при знаменития лекар Ефросин. След като приел християнско кръщение, получил дара на лечителството и чудотворството. Св. Пантелеймон е правил истински чудеса при лечението на болните. Бил убит през 305 г. по времето на император Максимилиян след жестоки мъчения. Вместо кръв от тялото му потекло мляко.

Предистория

Енорията към храма „Св. Пантелеймон” е създадена през 1923 г. от руските военни инвалиди, принудени да напуснат Родината си след октомврийските събития през 1917 г. Точната дата не е запазена в архивите. Знае се обаче, че това е станало през 1923 г. – годината, в която е построен и първият храм на белоемигрантската общност в Париж в предградието “Кламар”. Това са първите два храма, съградени от прокудените руснаци. „С този факт “Св. Пантелеймон” става още по-ценен, още повече, че в България белоемигрантите намират своя втора родина”, казва протойерей Димитър Тухчиев, отецът който от години служи в храма.

„През тези 100 години храмът е преживял какво ли не. Но от всичко най-лошо е отношението на човека безбожник изпълнил сърцето си с омраза воден от лични амбиции и стремежи. През 1944 г. одържавен, през 1994 г. е ограбен, през 2017 г. е затворен за един месец, през 2020 г. искаха да разширяват булеварда за сметка на храма и какво ли още не, но Бог поругаван не бива и Той ни въздава според това което сме си заслужили. Онези който искаха да са първи сега са последни и никой ги не помни. След всяко подобно изпитание излизаме по-сплотени, по-уверени и със сигурност с по-силна вяра. Хората спасиха храма с протестите си, със статиите и репортажите си изразявайки своята гражданска позиция и недоволство от случващото се. Благодаря на Бог, че е оставил все още трезвомислещи хора неподкупни, търсещи истината, а истината е една и тя е Бог“ споделя отец Димитър.

Детството ми

Когато бях малка, в неделите майка ме водеше в една мъничка църква в Княжево, където общувахме с такива като нас – белогвардейци от старата руска емиграция. Моят пра-дядо Иван /на когото е кръстена майка ми – поетесата Ваня Петкова/ е донски казак, генерал от Царската армия от Ростов-на-Дон, кавалер на Георгиевския кръст, православен християнин. Награден е с 12 почетни кръста за храброст. След Червената революция бяга с жена си – графиня Анастасия Житская, родом от Полтава, Украйна, и се спира в България, във Велико Търново. По-късно семейството се преселва в София и така се започва моят род по майчина линия. Често посещавахме приюта за белогвардейци, както го наричаше майка ми по онези времена. Така ми е останал и в съзнанието. Събирахме се там през почивните дни, носихме на руснаците храна, завивки и други неща за бита. Спомням си графинята Лидия Петровна.

Често с майка ми пееха руски романси

Любимият им беше “Ямщик не гони лошадей”. С други белогвардейци организираха поетични вечеринки, на които рецитираха Пушкин, Лермонтов и Есенин. Всички хора от детските ми спомени, напусна този свят. След толкова години реших отново да се върна в малкият небесносин храм „Св. Пантелеймон” и, образно казано – останах. Грижа се за храма не само като журналист, но дори работих в храма – шест месеца продавах свещи и обгрижвах „домашната“ църква на моите предци. Това бяха най-щастливите, благодатни и благоразумни месеца в моя живот изпълнени с размисъл, смирение и укрепване във вярата.

Историята на белогвардейците - емигранти

През 1923 г., когато е създадена християнската енория на руските емигранти, храмът е служил като домашна църква към Инвалидния дом в Княжево, председател на Съюза на руските военни инвалиди е Дмитрий Александрович Абрамович – полковник от Императорската армия, кавалер на Геортиевския кръст, православен християнин. Положението на руските емигранти – инвалиди по онова време било отчайващо: „Не знаят езика, без познати, с патерици или без ръце, с простреляни бели дробове или пробит череп…, но с гордостта на руски офицери, с особени разбирания за чест … а в джоба си няма нито стотинка, с окървавена риза, шинел, с кръст на гърдите…” , гласи оригиналният текст , чийто правопис е запазен до наши дни.

Първоначално Инвалидният дом се е помещавал във вили под наем, по-късно били издигнати още няколко постройки. Средствата за наема, за строителството и обзавеждането на целия комплекс се събирали с благотворителни акции от Съюза на инвалидите, както и от други организации: Руско-българския комитет под ръководството на митрополит Стефан, който особено близко до сърцето си приемал нуждите на руските белогвардейци-инвалиди, Дружеството за единение на русите в България, Съвет на руските посланици, Руската, Американската и Българската организации на Червения Кръст, Всеруския съюз на градовете и Всеруския земски съюз. От април 1925 година започнали да постъпват средства от Задграничния Съюз на руските военни инвалиди (Париж). От 1923 до 1944 година България, както и всички страни-членове на Лигата на нациите, ежегодно отчислявала от бюджета си средства за издръжката на руските белоемигранти. Създадени били скромни битови условия за инвалидите – напълнили дюшеците със слама, мебелите се скалъпвали собственоръчно. Съюзът на руските военни инвалиди открил работилници, за да могат да работят инвалидите според силите си.. Селската община в Княжево пък отделила участък за безплатно сечене на дърва. Като узнал за желанието на инвалидите да се трудят.

Негово Величество цар Борис ІІІ изпратил в инвалидния дом тезгях и комплект инструменти

към него. И така животът на белите князе и графове в Княжево лека-полека потръгнал. Църквата била истински духовен център за всички руски емигранти. А за инвалидите тя била жизнено необходима. Те си спомняли колко тежко било за тях, православните, през Страстната седмица: „Без изповед, без причастие…Да се облекчи душата…да се пречисти… – тежестта напира навън, когато виждаш сълзи в очите на всички…”. И ето, най-после, те можели да се причестят в свой храм. Най-после на територията на Инвалидния дом е построено ново здание, съвсем обикновено, по-скоро прилича на малка селска къща, с единствен малък купол. Средствата не стигали. Енориашите украсявали храма със собствените си ръце.

Донесли семейните си икони, които здраво са стискали, напускайки Русия

книгите на Свещеното Евангелие, които запазили в скитанията си като особена скъпоценна вещ – всичко това с радост дарили на своя храм. Най-почитани в храма са Тихвинската икона на Божията Майка, пазеща хората на път, иконата на св. Пантелеймон и Казанската Св. Богородица, която се е съхранила и до днес. В малката руска църквичка са и иконите на св. пророк Илия и на св. благоверен княз Александър Невски. На иконата четем надпис: „На негово Императорско Величество господаря Император Александър Александрович с благословия от руския скит „Св.пророк Илия” в Атон. 1893 г.”. Как е попаднала тази икона в храма „Св.Пантелеймон” в Княжево, подарена от атонски монаси на Александър ІІІ – можем само да гадаем. Внимателно се съхраняват уникални ръкописни ноти на православните песнопения от 20-те и 30-те години. На първо време в храма служили руски свещеници сред емигрантите – Шевельский, протойерей Георгий Степанович Голубцов, протойерей Андрей Александрович Ливен, Негова светлост княз Николай Георгиевич Бутков – военен протойерей. По-късно

в храма идвал да служи архиепископ Серафим Соболев

който преди няколко месеца бе канонизиран за светец. Владика Серафим е направил дарение на Съюза от 10 хиляди лева за оказване на незабавна помощ на групата инвалиди, останали без покрив в студената зима на 1923-1924 г.

Благодарение на своята активна дейност в края на 30-те години и началото на 40-те, Съюзът на руските инвалиди остава най-мощната и дееспособна руска емигрантска организация в България. Постепенно сменял своя облик и храмът „Св.Пантелеймон”: скромната камбанария била украсена с великолепна камбана, подарена от генерал Сизов през 1937 г. Постепенно се попълвала и църковната утвар, все по-хубава ставала украсата. Стените се попълват с все повече икони. Въпреки всичките промени, извършени в България след Втората световна война, храмът „Св.Пантелеймон” на територията на Дома на нетрудоспособните руснаци се запазил, службата в него никога не е прекъсвана, макар че броят на енориашите постепенно намалявал. След Втората световна война много емигранти решили да се върнат в Родината си. Те обаче се страхували да вземат със себе си в СССР личните си икони, които останали в „Св. Пантелеймон”.

През май 1952 г. Московската Патриаршия изпратила в България нов благочинен на руските православни енории – протойерей С. В. Казанский, който след месец докладвал, че „енорията в Княжево има свой свещеник и храм в Инвалидния дом, енориашите са 180 инвалиди”. През 60-те години монахът Николай (Г.Н.Шелехов) нарисувал специално за храма 12 икони, посветени на дванадесетте празника. Църковен настоятел по това време станал Петко Иванов Петков, или както всички го наричат – Пьотър Иванович . Той е жив и до днес, на 94 години е и още бодро служи в храма. През 1977 г., с решение на Светия Синод на Българската Православна Църква, от 30 септември църквата „Св.Пантелеймон” била придадена към Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София – храма „Св. Николай Мирликийски”. През 1993 г. Руската фондация за милосърдие и култура извърши ремонт. По проект на Олег Соболев – руски архитект, живеещ в България е оформена камбанарията. Вратите били укрепени и 13 метални решетки били поставени на всички прозорци. Средствата (хиляда швейцарски франка) дарил барон Едуард Александрович фон Фалц-Фейн, живеещ по това време в Лихтенщейн. Николай Трейман направил прекрасни снимки на всички икони. И съвсем навреме! През нощта на 23 срещу 24 юни 1994 г. храмът бил ограбен. Престъпниците разбили решетката на прозореца и откраднали сребърен напрестолен кръст и 8 икони. След това произшествие външните прозорци на храма били зазидани.

Към началото на 90-те години в Инвалидния дом са живели 18 руски емигранти от старото поколение белогвардейци. На тях им отделяли специално внимание миряните, неравнодушни към съдбата им, и други белоемигранти, които живеели в столицата – помагали им материално, устройвали им концерти и празнични вечери и ги изпращали в последния им земен път. Последната обитателка в Дома на руските емигранти от първата вълна – Прасковья Родионовна, e починала през 2012 г. на 90 г. Сега вече там няма нито един представител на руската белоемиграция. Храмът се обгрижва от Подворието на Патриарха на Москва и цяла Русия. Домът и всички постройки в двора сега действат като старчески дом за хора с деменция към Столична община. В храма „Св. Пантелеймон“, известен като „църквата на белогвардейците“ се съхраняват четири чудотворни икони.

Най-почитани са Тихвинската икона на Божията Майка, пазеща хората на път, иконата на св. Пантелеймон и Казанската Св. Богородица, която се е съхранила и до днес. В малката руска църквичка са и иконите на св. пророк Илия и на св. благоверен княз Александър Невски. На иконата четем надпис: „На негово Императорско Величество господаря Император Александър Александрович с благословия от руския скит „Св.пророк Илия” в Атон. 1893 г.”. Как е попаднала тази икона в храма „Св.Пантелеймон” в Княжево, подарена от атонски монаси на Александър ІІІ – можем само да гадаем.

В навечерието на 100-годишния юбилей от построяването на църквата „Св.Пантелеймон“ в столичния квартал Княжево, известна като „Църквата на белогвардейците“ ще ви разкажа за чудотворните икони в храма и техните уникални истории...

Първият тържествен акатист, посветен на чудотворната икона на Света Богородица „Всецарица", бе отслужен в храма "Св. великомъченик Панталеймон" в столичния квартал Княжево още през февруари 2018 година. От тогава десетки миряни се събират на постоянните акатисти , за да паднат на колене пред светинята, помогнала на страдащите и боледуващите.

Чудодейната „Всецарица" има удивителната способност и специалната благодат от Бога да помага на страдащи от злокачествени заболявания, на измъчвани от нечисти сили, както и на зависими от наркотици и алкохол.

В княжевския храм "Св. Панталеймон" се намират още няколко чудотворни икони, една от които е на самия светец. Тя е изписана в Атон от схийеромонах Лука от манастира „Ксенофонт" през 2017 г.

Чудесата

В храмът „Св. Пантелеймон“, известен като „църквата на прокудените белогврадейци“ се съхраняват четири чудотворни икони. Как са попаднали в храма и какви чудеса са засвидетелствани ?

В храма „Св. Пантелеймон“ в столичния квартал Княжево, има много икони дарявани от белоемигранти или тяхните наследници. Много са чудесата станали по молитвите на миряните към светите образи.

Засвителствано е чудото с Янис Панополус и най-новата икона, която придружаваше честната глава на св. Пантелеймон, който три месеца се лекувал със заболяване на белите дробове. Направили му изследвания ( спирометрия, ядрено-магнитен резонанс и др.) и на 28. 06. 2017 г., специалистите от болницата „Папагеоргиу” му поставели диагнозата, фиброза на белия дроб. На 10 юли посетил Света Гора-Атон и се поклонил в манастира св. Пантелеймон пред Честната Глава на Свети Великомъченик и Целител Пантелеймон, както и пред чудотворното копие на икона на светеца, изписана манастир Ксенофонт. Игуменът на обителта Ксенофонт старец Алексей се помолил за негово здраве, изповядал го и го причастил на 11 юли.

На 12 юли отишъл при друг пулмолог от болоницата „Папаниколау”. Той видял същите изследвания, въз основа на които му била поставена горната диагноза и назначил нови изследвания. Оказало се, че няма фиброза на белия дроб, а само възпаление. Аз не можех да повярвам, че милостивия Бог чрез Неговия Свети Целител Пантелеймон помогна на мен грешния и ме изцели от заболяване с много тежък изход. Освен нея такава е и първата храмова икона с мощи на св. Пантелеймон, за която старите прихожани са разказвали, че са ставали множество чудеса.

Други две икони са на Пресвета Богородица Тихвинска и Одигитрия.

Чудесата на Тихвинската Богородица.

През януари 1905 г., в гр. Тула в 8 ч. сутринта станал нападение на четири въоражени лица над Преображенския женски манастир. След като вързали игуменията и казначея /касиера/, разбойниците разбили касата със ценностите на манастира. Една от монахините, успяла да избяга и да потърси помощ. По това време минавал човек /родом българин/, дошъл да се учи в Тулското техническо училище, /а по-късно офицер от Българската армия/, влезнал в манастира да търси нападателите. Успял да ги залови с помоща на полицията. В знак на благодарност монахините му подарили тази икона. Той носил иконата при тежко болни и те оздравявали. Когато на иконата донесена при болния се появявала роса, във вид на сълзи, болния умирал. По време на първата световна войната 1914-1917 г. взел участие в нея, като летец. Винаги когато летял с нея се връщал невредим, веднъж в суматохата забравил иконата и бил свален. От този ден до края на войната не се разделил с иконата. Когато навършил преклонна възраст подарил иконата на храма.

Другата чудотворна икона е на Богородица Одигитрия по свидетелствата на Раиса Лавлова Коклина. На която в съноведение и се явила света Богородица и казала:“Върви при Златан, намери моята икона , която се намира в мръсно, измий я и запали кандило.“ Златан бил чистач в предприятието в което работели и наистина имал икона захвърлена в мрасотия в килера на дома му. Тя намерила иконата, точно както повелявал сънят ѝ. След което иконата била осветена и отнесена в дома ѝ. Жената запалила кандило и започнала да се моли. Когато се прибрал мъжът ѝ, който бил невярващ, взел иконата и я хвърлил в гардероба. След два дни полудял, след време се разкаял и постепенно започнал да възвръща здравето и разсъдъка си. В знак на благодарност жената дарила иконата на храма.

Чудесата на Света Богородица са безкрайни. Дълго може за тях да се говори и много вече е изписано. Нека си пропомним чудото , станало със Св.Йоан Дамаскин, да се молим и да вярваме, защото спасението ни е само и единствено във вярата...

„Свети Йоан Дамаскин, държащ отрязаната си дясна ръка, която иконоборците отсекли, помолил Богородица да не остава инвалид. Благодарение на чудо, извършено от Богородица, ръката му се „залепила“ обратно, а той посветил сребърен дар във формата на ръка. Така възниква и иконата на "Богородица троеручица". Начинът, по който ръката е разположена, създава илюзията, че Богородица има три ръце“.

Отец Димитър служи от години в храма, освен това сам се катери по покрива, ремонтира, боядисва, подрежда, оправя градината - с една дума той не е само свещеник и протойерей, а човекът - воин обгрижващ и стопанисващ храма с цялата си душа и сърце!

Отец Димитър е щастлив, че в храма идват и потомци на руските белогвардейци, и хора от бившите руски републики, както и много българи от района и столицата. Храмът е минал през период на духовен вакуум, когато не се е посещавал по различни причини. Този вакуум е пряка последица от годините, в които хората са били осакатявани духовно. Но дори тогава църквата се запазва и властите се отнасят много снизходително към белогвардейците, защото са руснаци. По време на социализма редовно е имало служби. От 90-те години обаче те са само на големите празници. Желанието на отец Димитър е храмът да стане действащ ежедневно. Всеки, който иска да дари средства или икони, е добре дошъл.

"Голяма духовна радост за вярващия човек е да посрещне храмовия си празник, а сега той ще бъде и юбилеен за нас, защото ще празнуваме неговата стогодишнина", споделя отец Димитър, който е назначен на служение към Московското Подворие и служи в храм „Св. Пантелеймон“, кв. Княжево от 2013 година. „Този храм наистина е забележителен, защото неговите строители ни показват силата на духа. Прокудени, осиротели, ограбени, ощетени от този чудовищен експеримент разтърсил целия свят, те намират сили да започнат от начало. Историята на храма е историята и съдбата на тези хора. Оцелелите и достигналите до нас бежанци са елита на тогавашна Русия с тях идват и обикновени хора. Някой са аристократи-князе, графове, други са работници, слуги, майстори, техници, инженери, художници, артисти, музиканти, учени, военни, духовници и т. н. Това са строителите на този храм,“ разказва свещеникът.

„И най важното, което трябва да помним, е да бъдем винаги и за всичкоблагодарни на Бога!“, съветва о. Димитър

Хорските истории

Людмила дошла да види сестра си, но останала

Людмила продавала свещи от 32 г. в храма. Тя е от Ивановска област в Русия, в България живее повече от 50 години. Дошла да види сестра си, която се омъжила за българин, но останала и се задомила тук. Тя има право да чисти в олтара със специална благословия. Един свещеник и казал, че ние, човеците се държим само на две основи – вярата и съвестта. Затова трябва винаги да се стремим да сме стъпили и на двете основи, съветва тя. Людмила Балева-Йорданова: "Белогвардейците" избират България, защото страната е православна!

Двете ми баби и единият ми дядо са руснаци, но всъщност и вторият ми дядо, макар и българин, често е казвал, че той е повече руснак , отколкото българин, защоти съвсем млад заминава за Русия. Там дядо Добри завършва инженерното си образование. Първите си години като млад инженер прекарва в Москва и подмосковито, където е главен инженер в една от текстилните фабрики на родителите на бъдещата си съпруга , нашата баба Олга, графиня Шаригина. През 1918 и след Гражданската война тръгват от Москва и се установяват в град Варна, където дядо намира работа. Емиграцията на баба ми и дядо ми по линията на майка е още по-тежка и сложна. Баба ми Людмила, на която съм кръстена, е дъщеря на юрист и полска графиня. Революцията я заварва като студентка медицинския факултет, където учи от година и половина. Това ѝ дава възможност по-късно да работи като медицинска сестра. Нейния съпруг Юрий е офицер. Семейството живее в Ростов на Дон. С започването на Гражданската война, двамата се записват като доброволци...

Причината да изберат България е най-вече, че страната е била православна. Края на 20-а година започва евакуация и цялата зима прекарват в Галиполи в страшни лишения. През 1921 година цялата армия е разформирована и прехвърлена в България. Хората са разпределени в различни градове на страната като семейство на баба и дядо се установява в Перник. Част от бежанците заминават за Франция и други европейски страни, някои стигат и по-далече - Южна Америка, но моите баба и дядо решават да останат в България по няколко причини. Най-важната от тях е, че България е православна страна. Другата много важна причина е, че искат да са по-близо до родината си, тъй като се надявали,че Гражданската война скоро ще приключи и ще могат да се върнат да живеят в Русия.Връзката с храма дължа на родителите си, особено на баща си, който беше водеща фигура в цялостния живот в "Св.Пантелймон". Не помня кога храмът беше затворен и в него нямаше богослужения. През 1974 г. беше възстановен църковният съвет в руската църква "Св.Николай Чудотворец". Състоеше се от 5 души и татко беше един от тях. На него и Александър Редки беше възложено да възобновят дейността на храма "Св. Пантелеймон". Г-н Редки се зае с ремонтните дейности, а татко събра малък любителски хор, възстанови нотния материал и богослужените книги. Стана четец и и ръководител на хора. Майка също пееше в хора и му помагаше в трудовете. Възстанови и сестричеството, чиято основна дейност беше да подмага финансово нуждаещи се руснаци и обгрижва болни. Майка беше винаги до него. Постепенно включиха в дейността си и мене, и брат ми. На мене най-много ми харесваше пеенето и, когато татко почина, аз го заместих като ръководител на хора.

И така, до днес в храма „Св.Пантелеймон“ в столичния квартал Княжево идват богомолци, миряни, хора от квартала и потомци на онези, чиито предци са строили или обгрижвали тази света обител. Идват на литургии, по празници, за акатисти или просто да запалят по една свещ и да се помолят. Всички се молехме този храм, тази историческа ценност да бъде опазена и съхранена за поколенията, и молитвите ни бяха чути. Молитвата е нашето общуване с Бога. Тя е също толкова необходима за нас, колкото и въздухът, храната и водата. У нас всичко е от Бога и нищо не е наше.....

Да бъдем силни във вярата си!

Автор: Оля Ал-Ахмед

Прочети цялата публикация