Памет за Илинден: Феноменът Илинденски песни

Навършиха се 120 години от Илинденско-Преображенското въстание – една от най-драматичните страници в освободителните борби за Македония. В поредица от документални свидетелства ще ви разкажем историята, останала в народната памет в песни, митове, трагични лични истории, снимки и непознати свидетелства. За паметта, за срещите с хора, които не са сред нас и за неизвестното, останало в сянката на политическите интриги разказва Бойка Асиова – журналист, писател, автор на телевизионни филми, изследовател на историята, бита, фолклора, обичаите и традициите на Македония, разделена днес между няколко граници. Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. остава в народната свяст в песни, които се пеят и в делник, и празник. Пее се по мегдани и сцени, на помени и родови срещи. Пие се вино и се пее. Играе се и се прикляква. В изблик се провикват: Бре-бре-бре–бреиий. Пали се свещ по оброчища и светилища, по черкви и параклиси. И пак се пее. Пее се и се плаче. Облечени в гайтанлии потури и елеци, опасани с алени пояси, пристегнати с кожени силяхлъци. От тях настръхнали чифте пищови и ножове. Фотографът чучва пред тия мъже със своята черна кутия, дал си обет да ги запамети вовеки веков. Облечени като че ще ходят да крадат булка за едного, пък отиват на бунт. Викат смърт на тиранина, а те хващат този път и… мнозина се невръщат. Отиват на смърт. На явна смърт. Ни повече, ни по-малко. Остават в паметта на потомците. Гледат ги от фотографии над запалени кандилници по домовете или скътани по невестински писани сандъци. Накацват като имена на улици и селища. Населяват книги. Във филми разгръщат съдбите им, за да ги показват на идните. И остават при нас. ФЕНОМЕНЪТ ИЛИНДЕНСКИ ПЕСНИ Защо феномен ли? Ами защото няма по-възпят бунт в българската история от Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. Изучиха го, проумяха го, запаметиха го познавачи, посветили живота си на това занятие. Като си общувах с Христофор Тзавелла, този необят в познанието за онази романтична и многострадална част от Майка България – именувана Македония, та го научих. Като се срещах с проф. Тодор Иванов Живков, оглавяващ Института по фолклор към БАН и депутат във Великото народно събрание. Нямах насита на Любка Рондова. На нейните песни и разкази за родната Вич планина и Костур. А Костадин Гугов! Защо е Гугов ли? Ами като се връщали привечер от работа по полето, си пеели. И хората си викали, ето ги, гугугките се прибират. Снимаме филм „Двата Миладина“. У дома сме, давам му сборника с български народни песни на двамата братя Константин и Димитър. Той разлиства книгата, къде да отвори, запява. Пустият му Гуга, що песни ни остави. От „Песните на мама“ го знам. Записах песните, които тя знаеше от кого ги е чула, къде и по какъв повод са пети. Та преди да чуя от големи певци по радио и телевизия от мама записах „Църна се чума зададе там долу в Македония, там долу в Демир капия…“ Запомнила я тази песен от Тодор Мардов, бежанец от Каракьой, Егейска Македония. Техен съсед бил в детските ѝ години. Седи си на чардака и си пее. Мама го слуша, хванала се за оградата. СЛАВА И ЧЕСТ ЗА ГОЦЕ УБИЙ­С­Т­ВО­ТО НА ДЕ­ЛЬ­ЧЕ Пуш­ка са пук­на, маю лю, там до­лу в Ма­ке­до­ния, та уда­ри тур­ци пу­ма­ци. Ни уда­ри тур­ци по­ма­ци, ам уда­ри Де­ль­че вай­во­да. Де­ль­че с дру­жи­на го­во­ри: – Дру­жи­на, ми­ла дру­жи­на, ко­га през Ку­куш ми­ни­те, пуш­ки­те да не фър­ля­те, че ща ва чуй май­ка ми, май­ка ми, ста­ра баб­ле­то и ща та ва май­ка по­пи­та: – Кам ми е син ми Го­це­то? А вие ща ѝ ка­жи­те: – Син ти са, ба­бо, уже­ни за чер­на зе­мя ни­вяс­та, за бя­ла тик­ла ди­ца­та, чер­ни гар­ва­ни по­по­ве, си­ви гъ­лъ­би зъл­ви­те. Сла­ва и чест за не­го! Те­зи ду­ми ми ка­за мъ­жът, от ко­го­то за­пи­сах пе­сен­та – Ди­ми­тър Ко­тов, 80-го­ди­шен от се­ло Го­рен­ци, Драм­с­ко, днеш­но­то Ка­лив­ри­си. Гай­дар, из­же­нил със свир­ня­та си ця­ло Го­рен­ци и мно­зи­на по окол­ни­те се­ла. Бе­ше 8 яну­а­ри, Ба­бин ден по тях­но­му. С ня­кол­код­нев­на бра­да чо­ве­кът из­г­леж­да­ше скръ­бен. Жа­ле­ше нас­ко­ро по­чи­на­ла­та си же­на. Въп­ре­ки тра­у­ра, из­ля­зъл на мег­да­на да гле­да праз­ни­ка и да слу­ша пи­том­ци­те си. А те, гру­па му­зи­кан­ти с гай­ди, дай­ре­та и тъ­па­ни, до тях мла­ди­ят бог Ди­о­нис вър­вя­ха пред мно­жес­т­во­то към къ­ща­та, от ко­я­то щя­ха да взи­мат бул­ка­та. Пред­с­то­е­ше да се слу­чи един на­ро­ден те­а­тър, в кой­то се въз­х­ва­ля­ва­ше жи­во­та. След­ва­щи­ят път, ня­кол­ко ме­се­ца по-къс­но съ­щи­ят то­зи мъж от­ка­за да го­во­ри с мен. Пред­с­та­ви се ве­че не Ди­ми­тър, а Ди­мит­рос. А ис­ках да за­пи­ша пес­ни­те, ко­и­то при пър­ва­та сре­ща ми ка­за…

Източник: bezgranitsi.bg

Прочети цялата публикация