Обявяването на Независимостта на филм

Цели 30 години след деня на своето освобождение (19.ІІ./3.III.1878[1]) Княжество България остава васално на Османската държава, в която на 3/16 юли 1908 г. избухва Младотурската революция. Превратът дестабилизира империята, не само изостря, но и обтяга до скъсване българо-турските отношения, довеждайки в крайна сметка до политическа криза. Междувременно една срещу друга се възправят и някои от големите европейски страни, чиито интереси също са противоположни. Тази международна ситуация бива оценена като благоприятна от българското правителство и умело използвана от неговия министър-председател Александър Малинов (1867–1938) – на 22 септември 1908 г. (дата, чествана днес като официален празник) в Търново подчинената на султана България прогласява своята независимост, княжеството бива обявено за царство, а княз Фердинанд І приема титлата „цар на българите”. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, а на по-следващия Гърция присъединява остров Крит към своята територия… Великите сили не са очаровани от тези актове, но не са и изненадани от тях. Като гаранти на Берлинския договор (1878) те решават да не се намесват директно в конкретните „казуси”, а да изчакат, докато страстите поутихнат – с цел предотвратяване избухването на световен конфликт. Рождеството на Третото българско царство Велико Търново, 22 септември 1908 г. (понеделник). Още на разсъмва­не жителите на града биват разбудени от барабана на гла­шатая, който възвестява, че в 8.30 часà на гарата ще пристигнат Негово височество княз Фердинанд и господа ми­нистрите. Старата престолнина веднага придобива празничен вид. „Градът е цял декориран” – възкликва дописникът на столичния в. „Дневник” (23.ІХ.1908). Всич­ки учреждения, магазини, кафенета и кръчми са затворени. Улиците се изпълват с възбудени и празнично облечени хора, които към 7 часà вече се отправят към железопътната гара, „която е също декорирана”. След час целият град се е струпал на перона. Времето тече, височайши­те гости закъсняват, народът става нетърпелив. Плъзват всевъзмож­ни слухове, но старите търновци, дяволито усмихнати, подхвърлят: „Така пътува цар”. Към 11 часà се узнава, че князът и министрите са слезли от специалния влак (идещ от Русе) на „спирката при „Трапезица”, където нямало нито един посрещач. Оттам Фердинанд, облечен в мундира, с който за пръв път стъпва на бъл­гарска земя през 1887 г., тръгва пеша към Царевец, за да демонстрира знаково, че минава по пътя на древните български царе. Научило за това, множеството се втурва към „Асеновата махала” – най-стария квартал на Търново, разположен от двете страни на река Янтра, в подножието на хълмовете Царевец и Трапезица, известен със запазените до днес църкви „Св. Четиридесет мъченици”, „Св. Димитър Солунски”, „Св. Георги” и „Св. Св. апостоли Петър и Павел”. Когато Фердинанд и свитата му пристигат при историческия православен храм „Св. Четиридесет мъченици”, те вече са очаквани там от кмета, окръжния управител и онази част от тълпата, успяла да притича откъм гарата. От файтоните се изсипват председателят на Народното събрание Христо Славейков, министър-председателят Малинов, министрите Андрей Ляпчев (на търговията и земеделието), Михаил Такев (на вътрешните работи), Иван Салабашев (на финансите), генералите Сава Савов и Петър Марков… „В 11 ½ се отслужи молебен в „Св. Димитър” – отсича „Дневник”, макар че според официалната историография събитието се е състояло в „Св. Четиридесет мъченици” – в спомените си математикът Иван Салабашев също говори за „историческата черквица „Св. Димитрий”. Също любопитен, ала и показателен факт е, че богослужението бива поверено на „младо попче” – Търновският митрополит дядо Антим отсъства от града (твърди се – случайно). След литургията в храма настъпва пълна тишина. Насред нея Фердинанд прочита тържествения акт, озаглавен „Манифест към българския народ”. Написан от Александър Малинов, подписан от държавния глава и „приподписан” от всички министри, документът завършва с думите: „За да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния, провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България (вж. Портал Култура, „Заснето ли е на филм Съединението на България?”) за Независимо Българско Царство и заедно с народа Си дълбоко вярваме, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите сили и съчувствието на целия просветен свят. Да живее свободна и независима България! Да живее Българският народ!”. В крайна сметка Христо Славейков от името на народното представителство и българския народ помолва княза да приеме титлата цар (според други това прави Малинов). Фердинанд се подчинява на всеобщата воля. Присъстващите са изненадани, но щастливи – едни се кръстят, други плачат от радост, трети с буйни одобрителни гласове дават израз на преголемия си ентусиазъм. Произнасят се и речи. Тази на търновския свещеник Ст. Абаджиев бива поместена в местното сп. „Църковен амвон”. Ликуващото множество се отправя към Митрополитска­та църква – старинния храм „Св. Св. апостоли Петър и Павел”, „където също се отслужи молебен” („Дневник”) – за здравето на царя и царицата, която (между другото) по това време е в София. Печатът уверява, че Фердинанд се обажда на Елеонора по телефона, за да я осведоми за събитията. След второто богослужение мястото на действието се пренася на хълма Царевец. Там окръж­ният управител, кметът, военните командири и много видни граждани заемат мес­тата си в набързо пост­роен павилион, отрупан със знамена и цветя. Пред първенците се изнизва парадът на войските от търновския гарнизон. Току-що обявеният за цар Фердинанд I държи реч пред хилядното множество, в която провъзгласява Търновския 18 етърски полк в „шевски” такъв. По-късно в Преображенския манастир Фердинанд I и министрите вдигат наздравица за България със стогодишно вино. Вечерта на площада пред търновския хотел „Роял” народът посреща възторжено своя цар, има заря и илюминации – спомня си свещеник Тодор Хлебаров в своята книга „Възобновяване на Третото българско царство”. На 24 септември 1908 г. цар Фердинанд I заедно със своите министри отпътува от Търново, за да посети градовете Габрово, Казанлък, Стара Загора и Пловдив… Дискретната сензация Да, независимостта на България е била прогласена по балкански шумно, отзвукът от дръзкия политически акт е отекнал силно и надалеч. Но подготовката му е протекла тихо и при строга секретност. И поради нежеланието да се предизвикват Великите сили, изразявали нееднократно своето неодобрително отношение към безразсъдната (според тях) идея, и поради очакваните гневни реакции от страна на комшиите на България. „Ние бяхме решили да запазим този въпрос в най-голяма тайна изключително само между княза и министрите – свидетелства Иван Салабашев в мемоарите си. – Никому другиму нищо не трябваше да се съобщава, нито даже на председателя на Народното събрание [Христо Славейков]… На 20 септемврий князът и ние, министрите, се събрахме в Русе. Князът квартируваше в яхтата си на Дунава, гдето бяхме поканени на вечеря. В същата яхта през нощта се състоя знаменитото историческо заседание на Министерския съвет, под председателството на княза, в което окончателно решихме въпроса за провъзгласяването на независимостта и определихме датата 22 септемврий за това провъзгласяване”. Тези думи биват потвърдени и от поместените по това време в печата материали. „Министрите в Русе. Слух за кралство – известява на 20 септември в. „Дневник”. – Надяваме се, че министрите ще отидат в Русе, за да причакат Н.Ц.В. Княза, който тези дни пристига в София. Лансираните слухове, че това отиване било в свръзка с прогласяването на България в кралство, двусмислено се опровергават от компетентните кръгове”. След два дни (на самия 22 септември) същото издание публикува кореспонденция от Русе, която уверява, че всички министри са пристигнали в крайдунавския град на 21 септември в 1 ч. и 35 минути. „Предстоят важни събития в българския държавен живот – пророкува вестникът. – Днес в 4 часа след обед ще се състои министерски съвет. За пристигането на княза не се знае нищо положително. Циркулират много версии. Един военен катер постоянно се движи по Дунава. Тукашният и ромънския брегове съ окичени с знамена. Упорито се говори, че е решено провъзгласяване независимостта на България, която ще стане в Търново”. Всъщност и министрите, и Фердинанд, идещ от Австро-Унгария, се появяват в Русе на 20 септември. Князът пристига от Гюргево с яхтата „Крум”. Тъкмо в нея, през нощта на 20-и срещу 21-ви, се провежда председателстваното от Фердинанд тричасово правителствено заседание, на което се взема решението „за прокламиране на независимостта на Княжеството”. След съвета (в ранните часове на 21-ви) е „сервирана разкошна трапеза”. Чак тогава председателят на камарата Христо Славейков бива „повикан телеграфически в Търново” – „без да му се каже защо” (според Салабашев), закъдето владетелят и министрите се отправят със „специален трен” на 21 септември вечерта. Чак на 23 септември в. „Дневник” обявява тържествено на първата си страница: „Независимо царство България”. Ето защо „политическата сензация на седмицата” се оказва изненадваща за западноевропейските вестникари. Ето защо британският имперски илюстрован печат публикува една-единствена актуална фотография от събитието – и няколко да са били, пак не биха променили ситуацията. Ето защо дори всемогъщите световни кинокомпании, в осведомеността на чиито „агенти” никой не се съмнява, не смогват да се доберат навреме до Търново, не успяват да заснемат и един метър филмова лента там. Защото датата на прокламацията бива определена само ден по-рано, защото Фердинанд не е разгласявал надлъж и нашир, че има намерение да се обяви за цар, защото по този случай в старопрестолния град не са се подготвяли никакви дандании… Сензация просто не се е очаквала! Но се е случила – „в движение”. Когато българският княз е провъзгласил независимостта – не предварително, а на 22 септември. На 24-ти той вече хуква из страната… „Случващото се в България” върху киноекраните на Великобритания Новината за събитието, състояло се в старопрестолния български град, стига и до ушите на британските филморазпространители. На 26 септември/9 октомври специализираното лондонско сп. „Мюзикхол” („The Music Hall and Theatre Review”) отпечатва в рубриката си „Кинематограф” следното съобщение: „Във вторник вечерта [6.X.1908], веднага след обявяването на независимостта на България, г-н Чарлс Ърбан, със съгласието на г-н Алфред Бът[2], добави към прекрасната „Ърбанора” – филмовата част от програмата на театър „Палас”, една великолепна и изключителна поредица от анимирани картини, снимани в протежение на месеци и показващи Българската армия по време на полеви учения. Тези вълнуващи сцени ще бъдат представяни всяка вечер до по-нататъшно уведомление. От тях може да се види, че по отношение на физиката, снаряжението и строевата подготовка войниците на новия цар малко поизостават, но за сметка на това кавалерията е отлична – неслучайно още от VII век българите биват специално споменавани във връзка с тяхната майсторска езда. Особено актуални са зрелищните кадри, показващи български и турски гранични постове, охраняващи разделителната линия между двете държавни територии, както и цялостната панорама на древната [средновековната] столица Търново”. На следващия ден театралният седмичен в. „Ера” (1838–1939), едновековен рупор на театъра и шоубизнеса, отпечатва идентичен текст. И „Сцена” (1880–2007) – „най-тиражираното от всички драматични и музикални списания”, и „Мюзикхол”, и „Ера” поместват рекламни карета, представящи под общия титул „Източната криза” цели четири отделни заглавия – „Българската армия на полеви учения”, „Търново: Древната столица на България”, „Обичайни изгледи от България” и „Херцеговина, Босна и Далмация”. Цитираните материали (предимно рекламни) от британския печат (предимно лондонския) говорят красноречиво, че продуцентската фирма „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани” (вж. Портал Култура, „Илинденското въстание на филм”) реагира експедитивно на балканските събития. Нейните прожекции в театър „Палас” започват на 6.X.1908 г. вечерта – още на другия ден след официалната („де юре”) прокламация на „независимостта на България от Отоманската империя”. Ето защо рекламите подхвърлят за „няколко актуални филма, имащи отношение към случващото се в България”, прожектирани „веднага след обявяването на независимостта на България”, „в най-подходящия момент, когато очите на целия свят са вторачени върху случващото се в Близкия изток”… Целулоидната диря на Чарлс Ърбан Въпреки адекватната реакция на британските средства за масово осведомяване става безпощадно ясно, че случилото се на Балканския полуостров ги е сварило неподготвени. Най-неприятно изненадани се оказват онези медии, от които читателите и зрителите традиционно очакват не само актуална, но и визуална информация. Тъкмо нейният недостиг е очевиден както в илюстрованите периодични издания, върху страниците на които доставените от кризисния регион злободневни фотографии се броят върху пръстите на едната ръка, така и в киното, което не разполага с подходящи филми, а и с технологичен потенциал, който да му позволи тяхната скоростна изработка. Ето защо издателите прибягват до фотографиите на Хари де Уинд, а дистрибуторите на „целулоидни сънища” до кинохрониките на Джон Маккензи – заснети (и едните, и другите) на Балканите през 1905 г.! Английският журналист и писател Хари Уилс Даръл де Уинд (1856–1933) и шотландският кинооператор Джон Маккензи (1861–1944) биват изпроводени на „експедиция”, организирана и финансирана от американския филмов продуцент Чарлс Ърбан (1867–1942), живеещ и работещ по това време в Лондон. През ранната пролет на 1905 г. двамата прекосяват Балканския полуостров – от Триест (тогава в Австро-Унгария) до Яш (Румъния), минавайки и през България. У нас тандемът престоява от 21–22 март докъм края на месеца. В началото на 1907 г. Де Уинд издава книгата „През Дивата Европа”, две от главите на която – „Смутна земя” и „Плевен и проходът Шипка”, са посветени на България. Пътеписът е илюстриран със 100 фотографии – дело на автора, 19 от които са заснетите у нас. Дирята на Джон Маккензи е целулоидна и може да бъде проследена в поредното каталожно издание на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани”, излязло от печат към края на 1907 г. Тъкмо в тази „Притурка № 200” биват включени осем заснети от Маккензи филма, подробно описани и анотирани, обособени в тематичния раздел „През балканските страни” („Across the Balkan States”): „Херцеговина, Босна и Далмация”, „Черна гора и Албанските Алпи”, „Живот и изгледи от Сърбия”, „Румъния: нейните граждани и войници”, „Македония и въстаниците”, „България и нейните жители”, „Българската пехота” и „Българската кавалерия и артилерия”. Това е крайният резултат от „Експедицията на Ърбан Биоскоп”, която не само успява да прекоси териториите на шест балкански страни (според днешната меродавност на географския атлас): Черна гора, Хърватска, Босна и Херцеговина, Сърбия, България и Румъния, но и да се завърне в Лондон с негативен материал, от който в „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани” изработват споменатата поредица. Не без патриотична гордост ще подчертая, че последните четири от тях са заснети в България, а общият метраж на лентата, представяща родината ни в „През балканските страни”, е най-голям – 2165 фута (660 м., 36 мин.). За всички останали пет държави той е общо 1915 фута (580 м, 32 мин.)! Тъкмо тази попревтасала продукция бизнесменът Чарлс Ърбан представя в своята „Ърбанора Биоскоп” – екранната част от вариететната програма на реномираните лондонски мюзикхолове „Палас” и „Импайър”, рекламирайки филмите като „особено актуални”, „много хубави” и „зрелищни”! Тържественото влизане на цар Фердинанд I в столицата След триумфалния „тур за овации” из провинцията българският владетел победоносно се завръща в София – на 29 септември. Към столицата той пътува с влак, теглен от два локомотива, върху единия от които е поставен транспарант с надпис: „Независима България”. От Сарамбей (днес Септември) тренът бива подкаран лично от царя, желаещ „да навакса закъснението”. Наближавайки София, „машинистът” слиза на спирка Казичене и с лека кола отскача до своята лятна резиденция „Врана” („гдето си поотпочина малко и изпи една чаша чай”). Сетне отново се качва в автомобила, който този път го отвежда до третия километър на Цариградското шосе (около днешния хотел „Плиска”). Там Фердинанд осъществява поредната смяна на превозно средство, като този път се прехвърля върху гърба на едър кон („черен”, „нов” и „купен за 8000 лева”). Часът е 15.00. Най-сетне сформиралата се вече процесия потегля към града. Начело язди ескадрон от кавалеристи на гвардейския полк. На петдесет крачки след тях е монархът, възседнал споменатия ат и „облечен в формата на 6 пехотен търновски полк”. От лявата му страна са генералите Савов, Марков и Кирил Ботев, а от дясната – военният министър ген. Данаил Николаев. Шествието бавно се отправя към триумфалната арка, въздигната още на 27-и при Орлов мост. Самият той е „разкошно украсен с кръстосани гирлянди от елха и есенни димитровчета и обкръжен пак с такива”. Там, в своеобразното преддверие на тогавашния град, отдавна са се сбрали официалните лица: настоящи и бивши министри (Ляпчев е „в позата на ликующ възстаник”), депутати, дипломатически агенти, общински съветници, членове на културни дружества и македонски братства, делегати на еврейската колония, представителки на „дамский свят” (премиершата Малинова, г-жа Екатерина Каравелова, г-ца Виктория Маджар)… Има и журналисти, но пресата постепенно бива избутана назад. Слънцето напича, откъм Витоша подухва лек ветрец, колкото да разнесе прахоляка навсякъде… Че емоционалният градус е бил висок, свидетелства в. „Реч” (1.Х.1908) – изданието, което най-подробно описва случилото се него ден: „Всичко, което можеше да бъде на улицата, за да манифестира своята радост от настъпилия прелом в нашия политически живот, бе заело място на широките тротоари и бе се отдало на своята радост. Чувството – ето какво говореше вчера в София”. В 16.07 часà гръмват топовете, възвестявайки пристигането на царя с 31 салюта. Пъстрата група приближава – „полека в царски ход”. „Музиката гръмва „Шуми Марица”, народът вика ура. Ето го царя спира. Една ясна бледност е легнала на лицето му. Той обхваща с внимателен поглед множеството и вдига ръка – отдава чест. Министрите салонно се покланят. Кмета, г. Кирков [софийският кмет Евстати Кирков], с треперлив глас почва да говори [като преди това според друг източник е поднесъл хляб и сол на Фердинанд]. Царят слуша внимателно, една дебела бръчка се мярна на високото му чело. Г-н Кирков свършва. Гръмовно ура процепи въздухът. Царят се навежда от коня и благодари за хубавата среща, която столичане му отреждат. Той заявява, че проявените симпатии са ценни за него. Ново тресковито ура”. Започва „поднисането” на букетите. „Речите зачестиха, букетите валеха като град, царя се уморяваше все повече и повече. Когато му бе поднесен 15 букета, той нервно извади часовника си… Царя даде знак за тръгване. Хорът на [диригента и композитора] Добри Христов изпя импровизирания царски марш и всред шум и бутаница царската кавалкада потегли. Градът ехтеше от ура, музиките свиреха „Шуми Марица”. Топовните салюти цепеха въздуха”. Между Народното събрание (над чийто вход е поставен платнен трикольор, украсен с разноцветни лампички) и паметника на Цар Освободител владетелят спира врания жребец, за да дари с вниманието си опълченците и студентите. Отново се понася „ура”, отново се произнася реч – този път от Григор Найденов, „председател на опълченците”. „Благодарение на Царя Освободителя и на вас опълченците, ние днес се радваме на царство. Благодаря ви сърдечно” – отговаря дипломатично Фердинанд. Процесията продължава по „Царя” (маркиран от трикольорни стълбове и национални флагове, заринат от гирлянди, венци и зеленина, опасан с кордон от „хиляди разноцветни лампи, които вечерта представляваха една вълшебна картина”), минава покрай Военния клуб („най-разкошно украсен” – с персийски килими по множеството балкони, с електрически крушки, изписващи „Слава Царю Фернинанду! Слава”, с грамадни три букви Ц. Ф. Б. – Цар Фердинанд Български, като над Ф-то е поставена корона), двореца, Народния театър (целия „офлагван”) и кметството („цялото затулено от трикольори”), откъдето по „Алабинска” и „Витошка” се озовава пред църквата „Свети Крал” („Света Неделя”). Площадът около тогавашния катедрален храм пращи от народ, който бурно акламира монарха. Строените войници викат „ура”, музиките свирят, а над всичко това ехтят топовните гърмежи. Под звуците на „Шуми Марица” Фердинанд влиза в църквата – през западната врата. На прага ѝ го очаква духовенството – негово преосвещенство софийският митрополит Партений, скопският Теодосий, трима архимандрити, 48 свещеници… „Висшият свят” също е тук. В 17.00 часà започва тържественият молебен – „при настъпила тайнствена тишина”. „Царя е съсредоточен и с благоговение слуша черковните ектения”. След божествената служба дядо Партений поздравява с няколко думи Фердинанд. Последният му благодари… Малко след това мястото на действието се пренася на площад „Александър І” – срещу двореца, където от 18.00 часà започва парадът на войските от столичния гарнизон. Преди това обаче на полицията ѝ се налага със сила да разчисти празното място срещу царските палати, изтласквайки софиянци в страничните улици. Царят, царица Елеонора, престолонаследникът Борис и генералитетът заемат местата си пред „пътните врати на двореца”, гвардейците образуват шпалир, музиката на дворцовия караул засвирва „Шуми Марица”, войниците преминават стройно, за което биват поздравени от Фердинанд с „отлично”. „Парада се продължи до 7 часà вечерта” – отбелязва педантично „Реч”. След което царят се оттегля в покоите си… Столичани обаче продължават празника, малцина са тези, които се прибират по къщите си. „В часът 9 градът представляваше чудна гледка” – възкликва репортерът на „Реч”. По това време около „Свети Крал” отново се събира множество, извива се хоро. На Банския площад обаче то е по-буйно. Навярно защото събралите се там са по-настроени тържеството да продължи. „И вярно, тук се веселиха до 3 часа подир полунощ” – потвърждава фактите пресата. В градската градина пък биват изстреляни хиляди фойерверки, „някои от които гърмят със силата на топ” и се опитват да заглушат възторжените викове на множеството, развличащо се „под звуковете на музиката”. Няколко факелни шествия потеглят към двореца. Най-трогателното е това на опълченците. „Наредени по четирма, старите ветерани на нашето освобождение пееха марша, под звукът на който съ си излагали гърдите за свободата на България. Овацията на опълченците беше умилителна. Старци, с обсипани с ордени гърди, пееха и величаеха новото положение”. На площад „Александър І” се изсипват и членовете на двете най-популярни тогава спортни дружества. Колоездачите и юнаците се оказват гласовити, макар и репертоарът им да не е много богат – „Шуми Марица” и „Край Босфора шум се вдига”. Към 21.30 ч. тълпата нахлува в градината на двореца. Въпреки ехтящото „ура” и подканващото „Царят, царят!”, Фердинанд не се показва. Градусът се покачва, атмосферата е „задушаваща”, няколко жени припадат… Чак тогава дворцовата прислуга се раздвижва и дава заповед дворът да се изпразни. През това време вътре в сградата царят домакинства на дошлите да го поздравят офицери, предвождани от ген. Васил Кутинчев, който произнася няколко топли думи. Фердинанд, развълнуван, отговаря, че „той винаги е разчитал на офицерството и на армията и сега, повече от всякога, разчита на тях”. Гостите изпяват както царския химн – „Боже, Царя ни пази”, така и националния – „Шуми Марица”, след което напускат двореца „към 10 и пол. часа”. За да продължат във Военния клуб. Тостовете там едва ли са се ограничили с „чаша шампанско”, както убеждава читателите си в. „Реч”… Наплив на кореспонденти – български и иностранни Сред множеството има и представители на печата – както репортери, така и фотографи. „Часът 2 ½ – отбелязва пунктуално всезнаещата „Вечерна поща” (Наумова[3]) в броя си от 30.ІХ.1908 г. – На мястото си [при арката на Орлов мост] съ първи журналистите, от които много чужденци. По далеч съ фотографите”. Показателно е, че в същия репортаж бива заделено специално място, в което подробно се изброяват имената на английски („Captain Honel – The Times, D-r Yoland и Grand – Daily Mail”), френски („Chusseau-Flariens [Flaviens] – фотограф”), румънски, германски и чешки кореспонденти. „Голям е напливът на представителите на иностранната преса по днешния случай” – обобщава изданието още в първия ред, последващ подзаглавието „Иностранните кореспонденти”. Когато „цялата кавалкада начело с царя” потегля от „площада на Двореца”, гръмва „ура”. „В туй време фотографите Тома Грант и Шусо Флавиен правят две снимки. Дена е ясен. Снимките съ отлични” – уверява на 30 септември „Вечерна поща” (Шангова). От площад „Александър І” процесията се отправя към катедралата „Свети Крал”. Около църквата апаратите отново заработват – „Сцената на западните порти беше на няколко пъти снета от наши и чужди фотографии” („Наумова поща”, 1.Х.1908). „Напливът на представителите на иностранната преса” най-вероятно е създавал проблеми, с чието решаване се заемат инициативни персони, които, самообявявайки се за организатори, правят опит да внесат известен ред в царящия хаос. „Печата напред, печата назад, на ляво, на дясно, та тъй” – командва журналистите д-р Асен Кермекчиев (лекар и журналист, кореспондент на „Ню Йорк Таймс”, американски гражданин от 1928 г.). Докторът очевидно се е справил със задачата, защото „Реч” с нескрито огорчение споделя: „Най-после пресата бе избутана назад, за да не види нищо, за да не чуе нищо”. Фотографиите И все пак някой е видял, чул и дори заснел тези паметни, славни, бляскави, ала и бурни мигове от българската история. Споменатият Шюсо-Флавиан не само проследява със своя фотоапарат тържествената процесия по софийските улици на 29 септември, но и смогва (след няколко дни) да заснеме отблизо самия Фердинанд – и то по време на лична среща с него. „Вчера г. Шюсо-Флавнен [Флавиан] фотограф представител на съдружената парижска преса, фотографирал царя; при тоя случай последния приел на аудиенция г-н Гаяр, представителя на в. Le Journal от Париж” – известява „Вечерна поща” (Наумова) на 10 октомври. Предполагам, че именно Шюсо-Флавиан (макар той да е френски фотожурналист) е автор на зрелищния светлопис, публикуван на другия ден в „Илъстрейтед Лондон Нюз” (24.X.1908). Озаглавен „Първото влизане на Фердинанд Български в София като цар”, експониран върху цяла страница на списанието, фоторепортажът се състои от 6 наистина „отлични” снимки, посредством които са уловени основните епизоди от царското завръщане, проследени и подробно описани от софийските вестници: пристигането на влака с двата локомотива; потеглянето на кортежа на Фердинанд, предвождан от самия него, яздещ черния си кон; кавалерийският ескадрон на път към София; посрещането при триумфалната арка на Орлов мост… Да преминава с коня си под нея може да се види царят на снимка, публикувана (върху цяла страница) също на 24 октомври. Този фотомонтаж (колаж), комбинирал изображенията най-малко на две различни фотографии и озаглавен „Новият цар влиза във своята столица. Цар Фердинанд Български в София”, вижда бял свят в „Сфера” – лондонски седмичен домашен „илюстрован вестник”, излизал в периода 1900–1964 г. Филмите За съжаление, никъде в инак подробните вестникарски репортажи от 29 септември не се споменава за присъствието на кинокамера по софийските улици. Може и да не е била забелязана всред многолюдната тълпа, из която кинооператорът ще да е сновял като севилския бръснар Фигаро. За радост, мигове от процесията са били заснети не само с фотоапарати, но и с кинокамера. На 10/23 октомври „Мюзикхол” отпечатва в рубриката си „Кинематограф. Новите филми на седмицата” следното съобщение: „Патè фрер вече притежават една поредица от интересни картини от Българската криза, като влизането на принц Фердинанд в София, духовенството, окачващо царя при катедралата, царят поздравява своите поданици и така нататък”. В същия брой на същото издание същите рекламодатели („Патè фрер, Лондон”) поместват и обширно рекламно каре, от което се узнава заглавието на „сериала”: „Принц Фердинанд, царят на България, влиза в София (12 октомври 1908)”. Следва пояснителен текст, който, макар и кратък, смогва да предаде съдържанието на репортажа: „Заглавия на картините: – София празнува – Духовенството в очакване на царя пред Софийската катедрала – Царят и неговата свита – Шествието – Царят поздравява ентусиазираната тълпа”. Представяйки „Новостите на тази седмица (19–25 октомври), „Ера” отпечатва в същия ден подобно каре. Агентите на „Патè фрер” в Лондон с право се самовеличаят като „най-големите производители на филми в света”. Те се оказват и най-експедитивните. Защото въпреки строгата секретност, съпътствала подготовката на „Търновската завера”, французите успяват да изпроводят свой оператор в България – дали директно от Париж, дали чрез някой от клоновете си във Виена, Будапеща, Москва, Киев или Одеса? Но откъдето и да е тръгнал – дори от най-близките до татковината ни пунктове, той в крайна сметка не е сколасал да отрази тържествата в Търново, а се е задоволил само с увековечаването на „влизането в София”. Което, макар и лишено от ореола на изненадата, се е оказало шумна световна сензация. Едва ли случайно в броя си от 17 октомври „Сфера” включва „Триумфалното влизане на цар Фердинанд в София” сред осемте „чуждестранни събития на седмицата”! Този път операторът на „Патè” се оказва на точното място по точното време. Доказателството за това предлага каталогът на компанията за периода 1907–1909, където сред произведеното през октомври 1908 г. фигурира (под № 2581) заглавието „Влизането в София на принц Фердинанд, цар на България, на 12 октомври” („Entrée à Sofia du Prince Ferdinand Tsar de Bulgarie le 12 Octobre” – по Григорианския календар). Репортажът бива прожектиран и по екраните на Австро-Унгария. В края на ноември 1908 германското сп. „Кинематограф” помества в рубриката си „От практиката” кореспонденция от Будапеща, в която се анализира репертоарът на тамошните биоскопи „Андраши” и „Юпитер”. Тъкмо финалната част на тази дописка поднася оскъдна информация относно софийския репортаж: „Най-новата от тези филмови програми – пише анонимният автор, – която може да бъде разглеждана като добър пример, отново е отлично съставена от най-добре подбрани филми, почти изключително на фирмата Pathé Frères. Да споменем между другото само: „Арлезианката”, „Убийството на херцог дьо Гиз”…, „Венеция”, „В земята на зулусите”, „Влизането на цар Фердинанд в София” [„König Ferdinands Einzug in Sophia”] и т.н.”. Завръщане у дома Заснетите от „Патè” в София „анимирани картини” биват разпространени не само по света, но и у нас, смогват да се завърнат „у дома”… За това най-рано сред родните периодични издания известява в. „Дневник”, публикувал на 21.ХІ.1908 г. в рубриката си „Хроника” съобщението „Влизането на Царя в столицата”: „В театр „Аполо”… се представят много сполучливо кинемотографически картини за влизането на Царя в столицата. Снощи в тоя театър е бил адютанта на Негово Величество, генерал Марков, комуто се много харесали картините. Генералът ангажирал салона за тая вечер. Може да се предполага, че въпросния театр ще бъде удостоен тая вечер с присътствието на Царя, Князете и свитите”. След две седмици, на 4 декември, същото издание публикува дописка, датирана от „2/ХІІ 908 г.”, включена в рубриката „Варненски новини” и озаглавена „Военен театър и вечеринка”: „Снощи [1 декември] в зала „Съединение” подофицерите от флота дадоха театър с вечеринка. Представиха пиесата „х. Димитр и Ст. Караджата”, твърде до­бре изиграна. На театра присътствува и началникъ на флота г. Димитриев [Станчо Димитриев, дългогодишен капитан на крайцера „Надежда”], който внесе в касата 20 лева за кинематографа, с условие да бъде пусната лентата по посрещане царя в София”. На 7.І.1909 г., Ивановден, „Реч” допълва мозайката: „Театър Аполо, срещу баните, притежава един много добър кинема­тограф, гдето се стича ежедневно твърде отбрана публика, да гледа кар­тините. Тук се вижда: прогласяване царството в Търново и тържествено­то влизане на царя в столицата. Няколко снимки от софийския петъчен пазар, от с. Княжево, и от околностите на София са твърде интересни. На­чало на преставленията е 9 часа”. През лятото на 1909 г. настоятелството на дружество Червен кръст организира „голямо нощно градинско увеселение” в София. Във втората част на богатата програма на благотворителното забавление, проведено на 6 юни в Градската градина, бива включен „кинематограф от г-н Гайдушек” (съдържателят на споменатия „Аполо театър”), представящ „подбрани и хубави картини”, една от които е „Влизането на цар Фердинанд в София” (в. „Мир”, 6.VI.1909). Половин година по-късно, на 31.І.1910, варненският в. „Известник” потвърждава – в материала „Войската и кинематографа”, че „лентата по посрещане царя в София” не само съществува, но и бива показвана нееднократно (при това в протежение на година и два месеца): „Поради интересните картини от военен характер, които се представляват от клона на софийския модерен театр в зала „Съедине­ние”, една част от войниците на местния гарнизон, на 24 того, на чело с воената музика, бяха заведени на кинематографа, пред които се представиха интересни воени кар­тини. Войниците бяха в възторг, а когато се представи картината тържественото посрещане на цар Фердинанда в София, всички из­викаха ура, а музиката засвири „Шуми Марица”. Само тези пет вестникарски обявления скъпернически свидетелстват за съществуването на филм (лента, картина), отразил (на 29 септември) победоносното завръщане на владетеля в София, където вестта за историческото събитие стига мигновено; за да улови атмосферата на „неописуем” възторг и „необуздан” ентусиазмът, залели града; за да запечата върху целулоида „триумфалното влизане” и „тържественото посрещане”… „Кинемотографически картини”, които „се представят” (и то „много сполучливо”) в софийския театър „Аполо”, където се задържат върху екрана поне 50 дни – доказателство за публичния интерес към тях. В протежение на година и два месеца пък те шестват из провинцията – във Варна със сигурност. Самото съществуване на две копия от тях е вече знаменателен за родното кинобитие факт! А може би филмът, отразил тези славни и бляскави страници от българската история, не е бил един? Защото в случая става дума за две заглавия: „Прогласяване царствот

Прочети цялата публикация