Владимир Зарев: „Всеки ден се стремя към словото, защото писането осмисля живота ми...”

Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 година , под хармоничния знак на Везните в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1973 година работи в култовото списание за българска и световна литература „Съвременник“, а от 1988 година е негов главен редактор. Владимир Зарев има издадени двадесет книги, повечето от които са романи. Негови книги са превеждани в Германия, в Русия, в САЩ, в Чехия, в Унгария, в Полша, в Румъния, в Сърбия, в Хърватия, в Албания, в Македония. Носител е на множество награди между които: Държавната награда Свети Паисий Хилендарски, наградите на името на Иван Вазов, Елин Пелин, Стоян Михайловски, Михалаки Георгиев, а също наградата за литература на Портал Култура за 2020. През 2016, 2018 и 2019 година той получава грамота за най-четен съвременен български автор в Столична библиотека. През 2020 година за особени заслуги в областта на литературата Владимир Зарев е награден с орден „Стара планина“ I степен.

- Уважаеми господин Зарев, нека да започнем с началото, дома, семейството, детството, първите срещи с писаното слово...

Аз наистина израснах в атмосферата на духовност и преклонение пред книгата. В дома ни на улица „Любен Каравелов“ в София имаше две огромни библиотеки, от тяхната смраченост се излъчваше нещо готическо, тяхната надменност, тяхното величие беше толкова смазващо, че от уважение и преклонение към книгите до осми клас бях чел само Карл Май, Май Рид и Емилио Салгари. В девети клас попаднах на новелите на Стефан Цвайг и бях смаян, направо поразен, те ми разкриха един друг непознат емоционален и човешки свят. Постепенно потънах в чудото на Словото, в богатството и несвършването на световната литература, а когато зачетох Достоевски за дълго време загубих себе си.

- Какъв ученик бяхте? А като студент? Слушахте ли лекциите на Вашия прочут баща?

Винаги съм бил добър, но посредствен ученик, помня че завърших гимназията с общ успех пет и тридесет и седем. В Университета бях много старателен, защото баща ми беше ректор и трябваше да защитавам името му. Посещавах понякога неговите лекции, но с огромно неудоволствие, с необяснимо за моите състуденти напрежение.

- Кога прописахте? Имахте ли подкрепата на академик Зарев? Или имахте друг литературен наставник?

Още в гимназията се опитвах да пиша стихотворения и разкази, те бяха наивно абсурдни, претенциозно абстрактни, помня заглавието на един от тях „Човекът и безкрайността“. Баща ми беше кабинетен учен и за разлика от майка ми беше суров, донякъде студен човек. Той внимателно ме поощряваше, но никога не ме хвалеше, опитваше се да ми внуши, че голямата литература е море, а аз все още съм на брега. Когато обаче на нашата вила в Бистрица прочете романа ми „Битието“ той ме извика в кабинета при себе си. Беше хладна привечер, беше се увил в одеяло, очите му бяха мокри, очевидно се беше просълзил. „Облечи бяла риза“ – каза ми той. От тогава когато завърша нов роман спазвам тази странен ритуал, благодаря на съдбата, помолвам се и обличам бяла риза.

- След Софийския университет постъпихте на работа като редактор в прочутото списание „Съвременник”. Какво си спомняте за главния редактор Павел Вежинов, за редакцията тогава?

Това е удивително, аз имам близо петдесет години трудов стаж, но никога не съм работил другаде освен в списание „Съвременник“. По онова време списанието излизаше в седемнадесет хиляди и петстотин екземпляра, днес малко вестници имат такъв тираж, и се продаваше с връзки, „под масата“. Мама например ме молеше за един екземпляр, който подаряваше на кварталния месар, за да ѝ запазва хубаво месо. Той не четеше списанието, а го подаряваше на една продавачка в „Кореком“, тя... не зная. В Съюза на писателите за нас беше отделена една стаичка и за това в понеделник и четвъртък ние се събирахме на редколегия в най-отдалечената и преградена част на съюзното кафене наречена „Тихия кът“. Възхищавахме се и искрено обичахме Павел Вежинов, с него винаги беше интересно, той ни даряваше своето доверие, а ние внимавахме в подбора на текстовете, за да не му навредим. Тогава в списанието работеха значими литератори, в годините се изредиха над петдесет от тях, но ще спомена само няколко... Чавдар Добрев, Светлозар Игов, Найден Вълчев, Венко Христов, Дончо Цончев, Ваня Петкова, Христо Стефанов и в отдела „преводна литература“ такива професионалисти като Кръстан Дянков, Христина Кочемидова, Нели Константинова и Мариана Неделчева.

- Останахте верен на „Съвременник” от 1973. Като негов главен редактор от 1988 година се справяте с днешната ситуация? Следите и световната литература, доколкото е възможно. Какво мислите за прозата, която се пише днес?

Възможно е да греша, но литературата, световната проза през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век беше по-значима, с по-дълбоко надникване в необикновеността, в несвършването на човека и най-важното с по-високи художествени качества. Появи се цяла плеяда от невероятни американски и европейски писатели, интересни бяха и съветските писатели дисиденти. Що се отнася до българската литература хубавите книги бяха вълнуващо явление, може да изглежда пресилено, но тогава истинските книги сякаш играеха ролята на опозиционна партия, те обединяваха, събираха хората. Да прочетеш една нашумяла с качествата си книга, независимо дали преводна или българска, беше форма на несъгласие, на съпротива към скудоумието на тогавашната партийна политика. Това беше и една от най-важните причини книгите да имат такъв огромен, често главозамайващ тираж.

- Автор сте на близо 20 книги. Кариерата Ви досега беше възходяща. Признат сте като един от нашите водещи съвременни белетристи. С „Битие” станахте прочут още като млад автор, а с „Разруха” се прочухте и в Европа. Този силен роман стана бестселър в Германия и Щатите. Определиха Ви като „българския Балзак”... Кои други свои книги освен тези, харесвате? /А има ли такива, които не считате за успешни?

За писателя книгите са като деца, като често непослушни, но винаги любими деца ето защо е трудно да се изкажат предпочитания към някои от тях. Освен изброените от вас романи аз високо ценя епичната си фамилна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Трилогията с общ обем от над 2,700 страници излезе в превод на немски език в престижното австрийско издателство „Дойтике“. То отпечата книгите в луксозно издание с твърди корици. Преди три години най-голямото немско издателство Де Те Фау закупи правата от „Дойтике“ и преиздаде трилогията в голям тираж и в меки корици. Мисля, че това не се е случвало с българска книга. Високо ценя също романите си „Светове“, „Орлов мост“, „Чудовището“, „Лето 1850“ и особено „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Мисля, че „Поп Богомил и съвършенството на страха“ е най-добрият ми роман, той е изпълнен с множество житейски и философски идеи, а също разказва за духовното величие на една ерес, която прониква в Европа и променя цялото средновековие, поставя началото на Ренесанса.

- Какво мислите за литературните награди? Вие имате немалко. Стимул ли са те или...

Разбира се, че литературните награди подкрепят усилията на всеки писател... особено ако са получени честно и са заслужени. Ще спомена още, че навсякъде в Европа ако една книга се взима често от библиотеките, ако нейните читатели в библиотеките са впечатляващо много, държавата подкрепя нейният автор със солидна сума. Познавам писатели на запад, които се издържат по този начин. България е подписала това европейско споразумение, но няма кой да го изпълнява, знаете, че за огромната част от българските политици културата във всички нейни форми е нещо безсмислено и излишно.

- Защо, според Вас, България няма още своя Нобел? Мисля, че Вие сте нашата най-силна кандидатура за него.

Нямаме Нобел по простата причина, че за това е необходима подкрепа от държавата, някаква постоянна и ефективна държавна политика. Нужна е постоянна и ефективна държавна помощ повече български книги да се превеждат по света. Българският език е малък, почти екзотичен, България трябва да опазва и подкрепя преводачите на българските книги. Ще ви дам един смайващ пример, преди няколко години „Разруха“ трябваше да излезе на руски и в Русия не се намери преводач от български език. Преди тридесет години в Съветския съюз имаше десетки и стотици опитни преводачи от български. Бяха закрити мощните катедри по българистика във Франция, в Полша... да не изброявам в почти цяла Европа. А вижте каква агресивна културна политика има малка Македония, страни като Литва, Латвия и Естония.

- Как се ражда един Ваш роман? Може би от един спомен, една случка, една фраза? В романа си „Търговецът на начала на романи” нашумелият сега по света Матей Вишниек /когото имам щастието да превеждам/, твърди, че: „Първото изречение на един роман трябва да съдържа в себе си като в зародиш цялата история, целия конфликт, то е нещо като ембрион...”

Големият румънски писател Матей Вишниек има право, първото изречение в един роман е най-трудното, защото то наистина трябва да съдържа в себе си идеите и значенията на целия роман. А лично в мен романът се ражда някак разсеяно и случайно. Идеята колкото и силна да е се появява някак мързеливо в съзнанието ми, но упорито „работи“ в него докато си пробие път и се оформи като неустоима мечта и надежда.

- А как пишете лесно или трудно, бързо или бавно?

Пиша бавно и трудно докато героите се освободят от опеката ми, докато не ме „изоставят“ и заживеят своя единствено възможен, свободен и неповторим живот. След това пиша удивително лесно и бързо.

- Вие сте много високо оценен не само от критиката, но и обичан от читателите, сред най- четените и издавани съвременни български автори. Сега, след близо половин век в литературата, считате ли, че изпълнихте Вашата лична програма? Доволен ли сте от постигнатото?

До тази вече достолепна възраст имам двадесет книги от които повече са романи. Ще споделя с гордост, че половината от тези романи са написани преди демократичните промени през 1988, но продължават да се търсят, да се преиздават и да се продават на пазара. А това означава, че хората имат нужда от тях, че те са част от истината за нашия български труден живот. От друга страна в тези петдесет години аз непрекъснато съм се стремял към съвършенството. И това е моето огромно разочарование, сега вече болезнено осъзнавам, че съвършенството е невъзможно, че то е изплъзващо се като хоризонта, колкото го наближаваме, толкова той се отдалечава от нас.

- Интелектуалният страж на Европа”, Жан Пол Сартр / определението е на генерал Дьо Гол!/, се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме?”. Вие какво бихте казали? Някак инстинктивно аз съм убеден, че трябва да отразяваме и да създаваме, за да можем да откриваме.

А великият „румънски французин” Йожен Йонеско писа буквално следното: „Пишем, защото сме нещастни”.... Вие защо пишете?

Пиша, защото във всичко около мен, във величието на природата, във величието на самия човешки живот сякаш има нещо недовършено. И още стремя се към Словото, защото всекидневно усещам, че писането осмисля живота ми.

- Какво мислите за ролята на експеримента в творчеството? Приемате ли постмодернизма в днешната българска поезия и проза?

Винаги съм твърдял, че личната човешка свобода е форма на различие, че колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен. За да осъществи своята свобода, правото на своето различие и неповторимост, писателят трябва да експериментира в своето творчество. За жалост често експеримента заменя моженето, отсъствието на истински ярък талант се подменя с надменна претенциозност. Харесвам постмодернизма, но само когато чрез този метод на изобразяване авторът успява да предложи на читателя някаква нова философска или значима житейска идея. Моят роман „Поп Богомил и съвършенството на страха“ е философска, историческа, но и в голяма степен постмодерна книга.

- Кои са Вашите учители / образци - родни и световни?

Харесвам десетки автори, но любимите ми писатели, от които съм се възхищавал, пред които благоговея и от които съм се учил са Фьодор Достоевски, Томас Ман и Уилям Фокнър. От българските с преклонение ще спомена Емилиян Станев, Димитър Димов и Димитър Талев.

- Какво четете и препрочитате?

Понякога изпитвам духовната необходимост да се върна към някоя от любимите си книги. Не я прочитам цялата, отварям я на посоки и се зачитам, прекарвам с нея няколко часа и денят ми става друг. По-светъл и по-значим.

- Каква музика слушате?

Някъде Томас Ман беше написал, че по-дълбоките високо духовни хора са подвластни на музиката, а по- повърхностните предпочитат живописта и изобразителното изкуство. Е, аз съм от тези, по-повърхностните. Но обичам да слушам класическа музика, имам богата фонотека и често докато работя оставям тя да ме придружава в творческите ми усилия. „Деветата симфония“ на Бетовен, „Малка нощна музика“ и „Реквием“ на Моцарт, „Четирите годишни времена“ на Вивалди, черковнославянските литургии изпети от Борис Христов в храма Александър Невски съм слушал навярно стотици пъти.

- Вие сте голям почитател и познавач на българската живопис. Назовете няколко любими имена...

Имам сериозна колекция от картини, по-голяма част от художниците чиито картини притежавам бяха и са мои приятели. Обичам картините си от Тома Трифоновски, Михалис Гарудис, Георги Баев, Енчо Пиронков, Георги Божилов – Слона, Лика Янко, Любен Диманов, Нерон, Румен Скорчев, Сули Сеферов, Димитър Киров, Кольо Карамфилов, Иван Кирков, Иван Димов, Генко Генков, Владимир Пенев, Ивайло Мирчев, Кеазин Исинов, Николай Караджов Сами Биджерано, Андрей Даниел, Греди Асса, Светла Косева, Васил Василев, Георги Йорданов. Разбира се, имам картини и на нашите класици. Ще разкажа накратко нещо, надявам се, интересно.

Няколко месеца преди почине огромният български художник и интелектуалец Светлин Русев ме покани в ателието си на улица Врабча, беше прочел трилогията ми и пожела да поговорим за нея. От него притежавам прекрасна актова рисунка и литография. „Господин Русев – казах му, - страшно желая, направо копнея да имам Ваша картина, но не мога да си позволя тези цени“. „Господин Зарев – усмихна се той, - тези цени са съвсем реални и някои хора трябва да ги плащат ако искат да имат мои картини. Но вие не сте от тях. На вас аз ще ви подаря картина.“

Помислих, че се шегува, но след три дни той ме повика в ателието си зад театър София. Беше подредил един страхотен женски портрет и този невероятен, могъщо въздействащ пейзаж в сиво и черно, който се превърна в мое притежание. „Вие ме направихте щастлив!“ – написах му веднага. Три месеца по-късно той нелепо почина. Благодарил съм му стотици пъти в ума си, но сега искам гласно да изразя, да извикам своята благодарност.

- Две от Вашите книги са филмирани. Останахте ли доволен от тези адаптации?

По моя роман „Битието“ бяха направени двадесет и четири серии, за жалост сериалът „Дървото на живота“ остана незавършен. Бях приятно изненадан от първия сезон, във втория сезон създателите се опитаха да разкажат всички исторически събития сполетели българския народ, но историята на един народ се разкрива истински не чрез събитията, а чрез съдбите на хората.

Що се отнася до филмът по моя роман „Разруха” режисьорът Петър Попзлатев се подигра с мен и с моята книга. Той взе пари от Националния филмов център за да направи филм по „Разруха“ а засне някаква бледа компилация, направо съсипа книгата ми.

- Защо нашата интелигенция и преди, и сега, е по- различна от тази в останалите страни на Източна Европа?

Задавал съм си този мъчителен въпрос... най-вероятно защото пет века ние сме били под турско робство, били сме поставени под постоянно насилие, унижение и мрак.

- Оптимист ли сте за България? А за българската култура и литература?

Ако се смени този начин на еднолично и безконтролно управление, ако се спре поне наполовина проникналата навсякъде корупция и несекващите кражби, ако икономически и най-вече духовно се възмогнем, ако опазим умните, интелигентните, младите хора да останат в България, ако създадем могъщо гражданско общество, което да озапти истерично егоистичната ни политическа класа и престъпната олигархия, ако най-сетне успеем да създадем национално единение, някаква обединителна идея за възхода на България и нашата обща бъдещност...

Виждате ли колко безнадеждно пожелателно е да бъда оптимист. Що се отнася до българската литература, нейното бъдеще, а и миналото ѝ са сериозно застрашени, защото ако изчезне българския народ ще изчезне и българския език, а това ще бъде духовна катастрофа.

- Щастлив ли сте в семеен план? Вашата съпруга Мирела Иванова е известна поетеса и преводачка, имате три дъщери с красивите български имена: Неда, Яна и Зорница...

Аз имам три умни и красиви дъщери и пет прекрасни внука които ме радват и изпълват живота ми със смисъл и красота. Що се отнася до Мирела срещнах я в много труден период от живота си. Чувствах се обезверен, не бях писал от години, от романите си „Хрътката“ и „Хрътката срещу Хрътката“. Тя направи възможното да се влюбя на своите пределни четиридесет и седем години и да повярвам отново в творческите си възможности, в смисъла на своя живот. И досега с нея живеем щастливо и всеотдайно.

- Мисля, че сте щастлив и в творчески план. Да, напоследък ни изненадахте с последния си, засега, роман, „Объркани в свободата“. Невероятно силна книга. Мисля, че е един нов връх в българската литература и тепърва ще бъде разбран и оценен. Оригинално изграден в два плана, по- точно казано: два сюжетни и мисловни потока – съвременен и исторически, които вървят успоредно, без съмнение, целта Ви е била да ни представите своя поглед върху вечната тема за Свободата. С разказ за нашето „днес“ и с връщане към далечното минало, нашето Средновековие и странното и малко време на Исихазма, това странно духовно учение, което е търсило единение с Бог... Два интересни разказа от първо лице. Трудно ли беше да се изгради така успешно тази конструкция?

Още по своя замисъл всеки роман е сложна система от някаква реалност, познания, житейски и философски идеи, които да осмислят разказваното и изисква пределно напрежение на въображението. Вие обаче сте прав, „Объркани в свободата“ е навярно най-трудният ми, най-сложният за написването роман. Книгата изискваше огромни познания по средновековна българска и византийска история, а също по богословие. Аз съм християнин и наивно вярвах, че априори познавам християнството, но се оказа, че то има невероятни философски дълбочини, бях смаян от богатството на идеите, които използва православието в опита си да познае и да „разкаже“ Бог!

- Както сам споменавате, романът се състои от две напълно независими и привидно несвързани помежду си сюжетни линии…

Едната се развива в нашето съвремие и описва сложните ни психологически проблеми с вездесъщия и всепроникващ в живота и душевната ни същност Ковид вирус и с предизвиканата от него пандемия. В тази част от книгата аз съм разказал психологическите механизми, по които всепобедният вирус, всъщност не-свободата, предизвикана от страха, променя жестоко, съдбовно живота на едно семейство. Втората сюжетна линия се развива в Средновековието, в началото на далечния петнадесети век. По това време целия Балкански полуостров /България, Сърбия, Румъния, голямата част от Византия/ е вече под османско владичество, свободен е единствено Константинопол и земите около него. Тогава в своята безпомощност византийският император Йоан Осми Палеолог решава да се помири със свободния и силен във военно отношение Запад, най-вече със западната църква, т.е. да предизвика кръстоносен поход, който да изтласка и прогони турците от близките до Византия земи. И през 1437 година отначало в италианския град Ферара, а после във Флоренция се провежда т.н. Фераро-флорентинска уния, което е и последен опит да се обединят католицизма и православието. Романът всъщност се случва от сблъсъка на тези две линии, на тези две реалности, които взаимно се повлияват, обогатяват се и изграждат философския смисъл на творбата. Разбира се най-лесно, но и най-трудно се пише за съвременността, защото разказа за нея ограничава въображението. Аз се опитах да разкажа и анализирам ония психологически механизми, които сполетяват и променят човека, когато отнемат свободата му. Познавам семейства, които не успяха да издържат на тази принудителна несвобода и претърпяха емоционален срив. Най-интересен обаче ми беше моят герой от средновековието. Той е млад монах, който е претърпял принудата и ужаса на насилието и извършва тежък грях. В копнежа си да „отмие“ този грях той става исихаст, а това му дава утешителната надежда да постигне съвършенство в своята вяра, да зърне и преживее съвършената Таворска светлина. Подвластен на множество житейски събития, на съдбата си, той участва във Фераро- флорентинската уния и става неин неволен летописец.

- Тук присъства и Вашата любима тема за Властта…

Да, наистина, дълбинният смисъл на романа засяга още моята любима тема за властта, нейното всепроникващо влияние и разбира се за свободата. Отдавна вярвам, че съвършенството, ако то е постижимо, може да се сравни и да се опише единствено с абсолютната свобода. Възможно ли е в затвора, в затвора на високите стени, на решетките, на ключалките и на принудата – питах се аз, - дори в затвора на нашите страсти, желания, надежди и илюзии, човек да изпита усещане за съвършенство и за неизмерима свобода? Този въпрос e заседнал в съзнанието ми, преследва ме и ме измъчва от години...

- Както и темата за Свободата…

Да, винаги дълбоко ме е интересувала тази тема. И възможно ли е да бъдем истински свободни, ако доброволно се откажем от свободата си, както ни принуди да постъпим със себе си смъртоносния Ковид вирус. Бяхме мъчително облъчени и от насилието на принудителното равенство. Маските, десетките задължителни правила и ограничения ни вкараха в капана на принудителното равенство, познавахме го от времето на социализма, а принудителното равенство е форма на посредственост, така че всеки от нас се усети ограбен. Същата болезнена и трудно разрешима - дилема преживява монахът, моят герой от историческото повествование в романа.

- И след този голям успех, облякохте ли „бя.....ла риза“, както би казал баща Ви?

Да, след този останал у мен разговор с баща ми след всеки завършен роман задължително обличам бяла риза.

- Мислите ли вече за нещо ново?

Преди няколко месеца моят издател господин Стойо Вартоломеев ми предложи да преиздаде моите „Дунавски новели“. Идеята му е прекрасна и ще си струва моите усилия. Разбира се написаните преди 45 години новели трябва да се преработят и преосмислят.

- Започнахте с поезия, продължихте с кратка проза, стигнахте до големия роман, а не сте ли мислили и за театъра?

Театърът е друг вид изкуство, написването на една пиеса изисква други сетива, друг тип интелектуална опитност, друга форма на талант. Навярно ако се насиля бих могъл да напиша някоя средна пиеса, но си мисля, че достатъчно хора го правят… Казахте, че „голямата болка на остаряването е, че човек остава млад”. След като сте млад духом, сигурно още мечтаете. Ако не е тайна, за какво?

На тази възраст вече съм доста уморен, да, имам огромен творчески опит, но сетивата ми отслабват, въображението и интуицията ми губят своята свежест, своята необятност. Радвам се, че този мой нов роман вече излезе и е сред моите читатели. А денят, в който излезе от печатницата, беше сред най- щастливите в живота ми досега!

Прочети цялата публикация