Доц. Наталия Киселова: В настоящия парламент се наложи и феноменът „поправка на поправката“

Основен конституционен принцип наред с народния суверенитет (чл. 1, ал. 2), разделението на властите (чл. 8) и политическия плурализъм (чл. 11) в съвременната конституционна демокрация е правовата държава (чл. 4). Понятието е доминиращо в юридическата литература (Евгени Танчев, Емилия Друмева, Пламен Киров, Мартин Белов, Христо Христев и др.). Но някои автори използват други понятия вместо „правова държава“ - „принцип на законността“ (Стефан Стойчев), „господство на правото“ (Георги Близнашки) или „върховенство на правото / закона“ (в европейската лексика под влияние на англо-саксонската правна система).

Правовата държава е сложно и многоаспектно понятие в европейското конституционно наследство. Възприемането на принципа изисква установяването и реализирането на редица ценности и регулаторни правила в актовете на публичните органи и в правоприлагането. Обичайно сред тях се посочват: върховенството на Конституцията (чл. 5, ал. 1), непосредствено действие на нейните разпоредби (чл. 5, ал. 2), предимство на нормите на международното право пред разпоредби на вътрешното законодателство (чл. 5, ал. 4), примат и директен ефект на европейското законодателство в националната правна система (аргумент от чл. 4, ал. 3), съдебен контрол върху актовете на изпълнителната власт (чл. 120), контрол за конституционосъобразност на парламентарните актове (чл. 149, ал. 1, т. 2), публикуване на нормативните актове (чл. 5, ал. 5), отговорност на държавата и общината за вреди, причинени на гражданите от техни актове или действия на служителите им (чл. 7), право на защита на личността пред всеки публичен орган (чл. 56), законоустановеност на престъплението и наказанието (чл. 5, ал. 3) и други. Всеки един от посочените елементи има своя тежест и възможности за детайлно развитие в правната уредба.

Това е държава, в която дейността на публичните субекти /органи и институции и техните служители/ е конституционосъобразна, законосъобразна и се осъществява в условията на предвидимост. В противен случай възниква рискът сериозно да се затрудни правоприлагането и изпълнението на закона (мотиви към Решение № 13 от 2021 г. на Конституционния съд по к. д. № 12 от 2021 г.).

Всяка публична институция в своята дейност следва да функционира в условията на конституционосъобразност, законосъобразност и предвидимост. Народното събрание също следва да се съобразява с тях. В парламентарната дейност от 1991 г. насам има примери както за добри, така и за лоши практики. За съжаление в последните години надделяват примерите с гамата „лоша практика“. Особено в дейността на 49-ото Народно събрание – както при упражняване на законодателната дейност, така при конститутивната /16 органа с изтекли мандати или непопълнен състав/ и контролната /принизяване на парламентарния контрол/ функции.

При упражняване на правото на законодателна инициатива липсва предварителна оценка на въздействието към проектите, липсата на мотиви към законопроектите се замества от преразказ на предлаганите промени, за финансова обосновка следящите проектите вече не мечтаят. Обществените обсъждания на законодателните инициативи са заменени от медийни изяви.

Венецианската комисия (за демокрация чрез право) в последното си становище относно ЗИД на Конституцията (CDL-AD(2023)039) нарича преразказа на предложенията „кратка обяснителна бележка“. Според експертите към Комисията, когато се правят предложения за изменение на Основен закон на държавата, онзи, който го внася, е длъжен „поне да положи разумни усилия, за да обясни съображенията за всяко предложение“.

Лоши са наложилите се практики в Народното събрание през ПРЗ-та между първо и второ четене на законопроектите да се промушват спорни или лобистки поправки. В настоящия парламент се наложи и феномена „поправка на поправката“.

През 2012 г. във Франция проф. Цветан Тодоров публикува „Интимните неприятели на демокрацията“. В книгата той насочва критичен поглед към съвременната демокрация. На фона на противопоставянето на човешките общности в международен и във вътрешен план, Цветан Тодоров разглежда съвременната демокрация и недостатъците ѝ под формата на своеобразна нейна равносметка. Той отстоява тезата, че когато един от съставните елементи на демокрацията – народът, свободата, прогресът, се отдели от другите и се разрасне неимоверно за сметка на останалите, той става неин неприятел.

Демокрацията няма открити врагове, смята проф. Тодоров, но поражда нежелателни явления, които той нарича „интимни неприятели“. Неприятелите са вътрешните пороци на демокрацията, които се въплъщават в образа на онзи имагинерен Троянски кон, подкопаващ устоите ѝ. Сред тях Тодоров е откроил три: месианство (износ на демокрация със силови средства), ултралиберализъм и популизъм.

Тодоров пише: „С тези страници [на „Интимните неприятели на демокрацията“] целя не да предложа лек или рецепта, а да допринеса за по-пълното разбиране на времето и пространството, в които живеем.“ „При древните гърци боговете наказват възгорделите се хора, които искат да заемат тяхното място и си мислят, че могат да решават всичко. При християните човек е белязан от първороден грях още преди своето рождение, което сериозно ограничава неговите амбиции. Гражданите на днешните демократични страни не вярват задължително в боговете, нито в първородния грях. Но ролята на спирачка на техните амбиции изпълнява самата комплексност на социума и на демократичния режим. Той трябва да намира баланс между многото си задължения и разнопосочните интереси, които има да удовлетворява. Най-големият враг на демокрацията е опростяването, което свежда плуралистичното до едно единствено нещо и по този начин отваря вратата за крайността“. Написаното преди повече от 10 години е в контраст с разбирането, че „62 от 66 реформи, които си бяхме заложили в тази пленарна сесия, се случиха“ (Кирил Петков на 13/10/2023 г. след отхвърления вот на недоверие към правителството „Денков – Габриел“).

По-рано (2008) Цветан Тодоров публикува „Страхът от варварите. Отвъд сблъсъка на цивилизациите“. Варварството и цивилизацията са два основни аксиологични параметъра на всяка култура, вкл. и на правната. Макар и в друг контекст валидни са неговите думи, че „за предпочитане е държавните пари да допринасят за обединяването, а не за разделянето на хората: да отиват за училищата, достъпни за всички и преподаващи по обща програма; за болниците, приемащи всички пациенти без оглед на техния пол, раса, език; за транспорта – влакове, автобуси, самолети, – където всеки може да седи до всеки“.

През настоящата седмица (16-20/10) Народното събрание няма да заседава. След местните избори отново ще наблюдаваме същите практики – липса на публичност в дейността на депутатите (новата сграда предполага това), урбулешко законодателство, ситуативни мнозинства.

Възгледът за културата отрежда решаващо място на волята и на избора в „Страхът от варварите“. Позовавайки се на Макс Вебер, Тодоров ги обвързва с категориите „етика на убеждението“ и „етика на отговорността“. Етиката на убеждението следва някакъв морален императив, който я предхожда и легитимира. Етиката на отговорността се ръководи от последиците от нашите думи и действия. Според Тодоров, първата е присъща на моралиста, втората – на политика. Пречупени през културната парадигма очакванията на избирателите са политиците (в цивилизацията) да постъпват отговорно, а не като неприятели на парламентарната демокрация или врагове на правовата държава.

Прочети цялата публикация