Гурко не е Толбухин

И двамата преминават Дунава, но първият, за да освободи България от робство, а вторият, за да изпълни споразумението между Сталин и Чърчил, страната ни да стане част от съветската зона на влияние. Докато армиите на Гурко и на Столетов заплашват Цариград, тази на Толбухин стига до Берлин.

Българските комунисти се възползваха от присъствието на Червената армия, както и на българската признателност към Русия, за да овладеят властта за 45 години. В началото еднопартийната система по пример на Болшевишката революция наложи насилствена колективизация и национализация на средствата за производство чрез терор.

Никой не забеляза, че държавата Русия изобщо повече не съществува, за сметка на Съюза на съветските социалистически републики. Вкарано в един нов свят, българското общество трябваше да вярва в неговата непобедимост и предимство над Запада. Формулата съществуваше вече по инициатива на Ленин и приложена от Сталин. Без всякаква конкуренция. Името ѝ бе „Социалистически реализъм“. Той се изразяваше във всички области на културата и изкуството. Най-вече в монументални скулптори на политически вождове, именни и безименни ударници, стахановци, жетвари и жетварки. Свободното творчество бе заклеймено като упадъчно.

Изворът на социалистическия реализъм не беше в София, а в Москва. Поради това, Българската комунистическа партия подтичваше след съветските другари. Те строяха мавзолеи - и ние строяхме. Те балсамираха първи секретари - и ние балсамирахме. Те ги вадеха - и ние ги вадехме. Започнаха да чупят статуи, но ние не.

Социалистическият реализъм умря първо в Русия и то завинаги. Без демонстрации и съпротива. Той си беше изиграл ролята. Общата бройка жертви, които Сталин и Хитлер бяха причинили на руския народ, надхвърля 40 милиона убити. Тази цифра представлява една четвърт от цялото руско население. Тя обяснява защо в Русия промените стават без излишен шум. Там ценности като човешки живот например, нямат същото значение както при европейците.

Превратът зад стените на Кремъл стана неизбежен. Системата зацикли икономически и Хрушчов плати сметката на провала.

В България Тодор Живков с Добри Джуров в джоба се правеше, че не вижда и не чува. Той елиминираше систематично всякаква конкуренция и стискаше властта със зъби и с нокти. При Горбачов дори се провъзгласи за "перестройчик". Продължи да целува в устата съветските ръководители, правеше пленуми и отчиташе преизпълнени петилетки.

Цензурата и страхът от репресии не позволяваха българското общество да научи, че има писатели, музиканти и художници, които не приемат да творят под команда и отказват „социалистическия реализъм“. Какъвто и списък да се публикува, той няма да е пълен – Владимир Димитров-Майстора, Илия Бешков, Кирил Цонев, Никола Танев, Златю Бояджиев, Александър Жендов, Иван Ненов, Райко Алексиев, Радой Ралин и пловдивският мъченик Сашо „Сладура“.

Хората на изкуството, заобиколили партийните величия, ръкопляскаха и ползваха специални карти за творчески почивни станции. Днес никой не търси техните творби, за разлика от картините на Бешков, Майстора и Златю Бояджиев.

Въпреки всичко не може да се изтрие от паметта споменът от поклонението на младоженците, които обезателно се снимаха пред „Альоша“ и паметника на Съветската армия. Днес децата на някогашните „младоженци“ си правят реклама с рушенето им! Няма лоша реклама, по дяволите произхода!

Незнанието е продукт. То също се продава. Щом като от „мръсния въздух“ се печели, значи и незнанието може да е от полза за някои. Как иначе да си обясним, че България, която е бомбардирана от Съединените щати, издигна паметник на американски президент? Не стъпвал никога у нас и който с нищо не ни е помагал? Все по-често се питам - нагаждачество, липса на достойнство и търсене на келепир, от "комунизма" ли са или още от Алеко нищо не се е променило?

Историята е огледало. Колкото и да го заобикаляме, рано или късно се спираме пред него. Повечето от нас се гордеят, че са българи. Огледалото обаче показва, че раболепието на нашия народ към чужденците, в повечето случай, е преобладаващо. Не е било лесно да се живее под турско владичество, това е ясно, но под гръцко? Добре, че един брадат монах от „Света гора“ ни е стреснал и ни е спасил от претопяване.

По- близко до нас, към „претопяване“ ни е водил дори най-големият български политик на миналия век - Тодор Живков. Той е направил предложение на Хрушчов да станем съветска република, точно преди Олимпийските игри в Мелбърн. В мача България – СССР нашият отбор повежда с 1:0. През почивката в съблекалнята нахлуват членове на делегацията и дават наставления на играчите, които излизат на терена омърлушени и неузнаваеми. Руснаците вкарват два гола и печелят мача. Доволен, Живков приветства доброто представяне на нашите футболисти.

Наскоро бяха обнародвани секретни документи, показващи усилията му да се превърнем в 16-та република на Съветския съюз. Някои тълкуват тези опити като отличен икономически усет и политическа гъвкавост. Наистина не може да се отрече подема на българската икономика през шейсетте години. Тя е най-внушителна на Балканите. Какво обаче се крие зад цифрите? Тежка индустрия, която се нуждае от суровини, с които България не разполага. Необходимост от енергийни източници, които нямаме. Цялата българска икономика е предназначена за износ, но не отговаря на нуждите на население. Всички тези несъответствия поставят страната на прага на фалита. Ние изцяло зависим от Москва по всички икономически показатели – суровини, енергия и пазар.

В тази сложна геополитическа обстановка, една случайност играе положителна роля. Ако съветите бяха приели офертата на Живков, днес щяхме да сме „Украйна“ на Балканите.

P.S. Може ли някой да обясни, защо българите се разкъсват за статуи, които не са български?! "Альоша" е някакъв "жичкаджия", който не е изстрелял един куршум за България. Паметникът на Съветската армия, строен през 1957 година, няма нищо общо с победата над хитлеристка Германия. Строен е за да се угодничи на Тодор Живков и неговите съветски гости.

В заключение - никой не обясни на обществото, че "социалистическият реализъм" е мъртъв, бе да търси дивиденти от неговата смърт!

Прочети цялата публикация